Неусетно и закономерно Георги Господинов се утвърди сред най-популярните ни писатели, най-превеждан в чужбина и се превърна в незаобиколим фактор в съвременната ни литература, с когото неизбежно всеки пишещ трябва да се съобразява.

Той може да бъде критикуван, руган, осмиван, възвеличаван, но не може да не се отбележи или цитира.

Вече не.

Мислил съм защо точно за него, роденият на 7 януари 1968 г. в Ямбол и завършил „Българска филология“ в СУ „Климент Охридски“творец, съдбата е толкова щастлива.

Куп фактори влияят за неговата успешна творческа реализация.

Той дебютира с книга млад, на 24 години,тя веднага печели наградата „Южна пролет“ и това става в началото на 90-те години – 1992-1993 г.

Тогава се рушаха авторитети, падаше цензурата, всеки талантлив автор можеше да пише, публикува и издава каквото иска.

Вестници, списания, телевизии, издателства имаше колкото никога повече няма да се появят.

Господинов се утвърждава като редактор в „Литературен вестник“ през1993 г., който става законодател на новото и модерното в българската литература, започва работа в Института по литература в БАН през 1995 г., защитава докторска дисертация през 2005 г. – „Поезия и медии“, две години - 1998-2000 г. е хоноруван преподавател в НБУ по писане на есе и по съвременна българска литература – да си спомним „За начало“ от 2006 г. и сборника „Невидимите кризи“ от 2012 г., едноименното есе печели през 2010 г. наградата „Дъбът на Пенчо“,, колумнист е във вестник „Дневник“ и редактор за България на излизалото в Оксфорд литературно списание „Ориент експрес“. Става част от прочутата четворка на „Литвестник“ – с Пенчев, Ефтимов и Дойнов и участва в създаването на двете литературни мистификации – „Българска христоматия“ (1995) и „Българска антология“ (1998).

Пише, но не често и оперативна критика – „Поетика на гробището“,за стихосбирката на Пламен Дойнов „Post Festum“ , публикувана в разградския вестник „Екип 7“ на 5 януари 1993 г.

Господинов се интересува от ежедневието на обикновения човек – работник и служител - в годините на късния социализъм, извън канона на тоталитаризма , когато не е на работа и е в своя среда – вкъщи, с близки, приятели.

Георги Господинов търси неизбежния сблъсък между официозното битие на обществото, обрамчено от петилетни планове, конгреси, пленуми и годишнини от въстания и революции от една страна и частното битие на гражданина, прибиращ се с претъпкания автобус и седнал в столовата с блуждаещ поглед, докато чака съпругата да му сервира яхнията…

Съставител е на документалните сборници „Аз живях социализма“ от 2006 г. и „Инвентарна книга на социализма“ от същата 2006 г. съвместно с Яна Генова, заедно с Георги Лозанов от 16 септември до 27 ноември 2016 г. е куратор на изложба в СГХГ, посветена на битието на обикновения човек в годините на соца – „Следобедът на една идеология“, а съвместно с Весела Ножарова и Юрий Вълковски реализира интерактивната изложба „Парите разказват“ от 13 април до 10 май 2011 г. в Централна баня, София, като част от културния календар на община София.

Той обръща внимание и на моделите на автобиографичното разказване за социализма между устното и писменото, акцентирайки на ролята на лексикона във възрастта на ученика между 12 и 16 г.

Неговият текст „Лексиконът. Към дискурса на детството и юношеството през социализма“ като част от по-мащабното изследване „Тревожният разказ“, ръководено от Александър Кьосев и Даниела Колева влиза в сборника „Трудният разказ“ през 2018 г.

Георги Господинов има поле за изяви, благоприятна медийна среда, която го популяризира, не забравяме и писателските семинари и гостувания,но това не е достатъчно, за да станеш фактор в литературата ни и да си такъв вече четири десетилетия.

Нужен е характер, талант, но и стратегия, как да се реализираш в бързо променящата се и непредвидима литературна среда, да бъдеш пръв сред равни и да делиш мегдан на тясната ивица на популярните ни автори редом до фигури като Здравка Евтимова, Теодора Димова, Недялко Йорданов, Антон Дончев, Владо Даверов, Христо Калчев, Стефан Кисьов, Владимир Зарев, Мария Лалева или Михаил Вешим.

Стратегията задължително включва два взаимно свързани елемента – да си известен в страната си и след това да станеш популярен и в чужбина.

Само така си обяснявам неговото развитие – първо получаваш наградата „Южна пролет“ 1993, след това специална награда на конкурса „Развитие“, 1998, “Икар“, 2004, „Аполон“, 2005, „Аскер“, 2010, „Дъбът на Пенчо“, 2010, на фонд „13 века България“ за роман на годината през 2013 и 2021, „Христо Г.Данов“, 2023 , за да дойде „Стрега“ през 2021 и „Букър“ през 2023 г.

Пенчо Славейков е прочут поет, но няма популярността на Вазов, неговата „Кървава песен“, 1911 – 1913, не успява да стане национална библия като „Под игото“, 1889, и освен това по злощастно стечение на обстоятелствата умира при номинацията му за „Нобел“ през 1912 г. от Алфред Йенсен.

Затова и родната ни литература се прощава с мисълта да има нобелов лауреат.

Господинов разчита не само на медийния комфорт.

За него е важно и то много да има вярна фенска маса, стабилна читателска аудитория, която трябва да обгрижва, утешава (веднага се сещам за програмната му статия „Литература и емпатия“ , с която завършва книгата му „В пукнатините на канона“), приласкава, привлича, предлагайки й очакваните емоции със свои лични участия, които бихме нарекли моноспектакли, one man show, писателски турнета, и в които той държи на срещи очи в очи, за да общува със своите читатели, да сверява пулса на известността си и да докаже на себе си за сетен път, че като ерудит владее аудиторията, че тя му е вярна и ще го следва, независимо дали срещата е на открито в експозиционен център „Флора“ в Бургас, в двора на Художествената галери в Созопол или в залата на общината в Ямбол.

Чудил съм се защо съдбата на Стефан Кисьов, друг мой любим автор, не е аналогична на Господиновата.Та нали и Кисьов използва живота си, за да създаде роман, разказ или пиеса?

Сега разбирам причината – Кисьов също има медийни изяви и представяния, награди и добри критически отзиви, но явно няма харизмата да владее аудиторията, да се пласира и продава, както това се прави на Запад и както го умее Господинов.

Затова публиката със своите левчета дава палмата на първенството на Георги Господинов, доказвайки, че понякога трябва да бъдещ и умел шоумен, за да разпространиш своето творчество.

Освен всичко друго забелязвам, че Господинов има блестящо работеща стратегия при лансирането на своите литературни произведения. Той постъпва като звезда – литературна или рок, това няма значение.

Да вземем поезията му – дебютира с фино написано хайку – „Лапидариум“, 1992.

С „Черешата на един народ“, 1996, и „Писма до Гаустин“, 2003, регистрира чувства и емоции, размисли и находки, характерни за неповторимата деветдесетарска атмосфера, за копнежите и мечтите, мъчещи краевековието ни, като дори лансира своя прословут герой Гаустин, който ни интригува негово алтер его ли е, мистерия ли е, или реално съществуващ персонаж, получил право на ново битие в известни стихове и прозаични текстове.

В „Балади и разпади“ , 2007, като в сборен албум включва предните си стихосбирки, плюс цикъла „Неделите на света“, а „Там, където не сме“, 2016, се оказва неговото подбрано и селектирано творчество.

Нещо подобно наблюдаваме и при развитието му в сферата на разказа.

Силно и запомнящо се начало – „И други истории“, 2001, след което популярните му опуси, превърнали се вече в евъргрийни бяха репродуцирани в „И всичко стана луна“, 2013 и „Избрани истории“, 2022.

И не може да бъде другояче след като е написал „Сляпата Вайша“, „Белите гащи на историята“, „Да търсиш Карла в Лисабон“, „Коледната душа на едно прасе“, „Закъснелият дар“, „Божури и незабравки, „И всичко стана луна“, „За Лора“, „У Яворови свети“, „О`Хенри“, „Пред хотел „България“, „8 минути и 19 секунди“, като през 2018 г.режисьорите Петър Вълчанов - „Обащиняване“, Кристина Грозева – „Дъщеря“, Теодор Ушев – „Кристин, която маха от влака“, Надежда Косева – „Старецът и морето“, Любомир Младенов – „Лицата от последните дни“ и Владимир Люцканов - „Закъснелият дар“, създават едноименния игрален филм от шест новели с участието на Симон Варсано, Таня Шахова, Светлана Янчева, Китодар Тодоров, Ирмена Чичикова, Иван Савов, Христо Димитров – Хиндо, Иван Бърнев, Цветан Алексиев…

Пред 2018 г. ще експериментира със свръхкратки истории, етюди, импресии и фрагменти – „Всички наши тела“, с които ще постигне същия голям успех.Вероятно и защото авторът се съобразява с обема на коментарите и дискусиите в социалните мрежи.

Помнят се „Гинко билоба в Ню Йорк“, „Убитият“, „Небесно“, „Свръхбагаж тъга“, „Нови безпокойства“…

Господинов е автор на две пиеси – „D.J“ – „Дон Жуан“ от 2004 и „Апокалипсисът идва в 6 часа вечерта“ от 2010 г.

Поставени от Десислава Шпатова и Маргарита Младенова, те имат своя публика и резонанс.

Аз се запознах с радиоверсиите им.

D.J. в интерпретацията на Явор Гърдев от 20 май 2012 г.по радиостанция „Христо Ботев“ е типичен постмодерен продукт и точно според изискванията на автора Дон Жуан е Зоро за жените, мит и кинозвезда от 40-50-те години на миналия век, култово парче в попкултурата от XVII-XIX век с вечно димяща пура, една пиеса лайт с ниско съдържание на никотин и катран, скреч в истинския смисъл на думата.

Радиопиесата е всъщност поредица от диалози пред кабината на порока – пушалнята, където едни от най-добрите ни актьори като Пенко Господинов – Дон Жуан, Мартина Шопова – Ана и Вяра Коларова – жокерът, създават поредица от силни и запомнящи се роли.

„Апокалипсисът идва в 6 часа вечерта“ в постановката на Лилия Абаджиева, радиотеатър на „Христо Ботев“ от 21 октомври 2012 г. е стегнат и въздействащ спектакъл по едни от най-добрите разкази на Господинов като „Лица от последните дни“, „Старците“, „Отвличане“, „Продавачът на сънища“, “Спомен за апокалипсиса“, калейдоскоп от кратки истории за малки и смачкани хора, „направени от самотен Бог“, опитващи се да оцеляват във враждебна среда с впечатляващите изяви на Малин Кръстев – акордеонистът, Станка Калчева – съпругата, Александър Кадиев – наблюдаваният, Йосиф Сърчаджиев и Илка Зафирова – старците…

Предизвикателен, нестандартен , свеж, но и добре ерудиран и мотивиран е Георги Господинов в своите литературно-критически изследвания.

Така си обяснявам защо осмисля Яворовото стихотворение „Теменуги“ от 1906 г. през призмата на ботаническите и социологическите термини от сферата на чистата наука в „Теменуги. Другият роман на Яворов“, 1998, или амбицията му да експонира анализа на българската поезия от 40-те години на миналия век, начело с Вапцаров, Вутимски, Валери Петров и Богомил Райнов , през оптиката на медиите – вестници, списания и радио, киното и рекламата в „Поезия и медии“ от 2005 г. Установих, че Господинов познава киното, развойните му процеси, изследователи и етапни творби, у нас и по света и съвсем не е случайно , че се утвърди и в седмото изкуство, въпреки че все още няма премиера на пълнометражен филм, ако и да намери съмишленици-режисьори в лицето на Надежда Косева и Теодор Ушев...

А, за да не измени на същността си, доказвайки, че дяволът се крие в детайлите, във „В пукнатините на канона“ от 2021 г. той изследва такива привидно взаимоизключващи се явления като раждането на футуризма у нас чрез списание „Кресчендо“ в Ямбол, трудният за разказване социализъм, следобеда на една идеология и ролята на лексикона в късния соц.

И е съвсем естествено обяснението му в любов към родния град и към такава култова фигура в него - Кирил Кръстев, дискретен анархист и вечен футурист („Един така дискретен анархист“), който на преклонна възраст, през 1988 г. печата в сп.“Литературна мисъл“ статия за постмодернизма, течение, към което принадлежи и самият Господинов, както и мостът,който той хвърля с прочутия си роман „Физика на тъгата“ „Към една ненаписана „История на тъгата в българската литература“…

Георги Господинов дава своя принос и за развитието на българския роман, издавайки книгите си по традиция през десет години.

Той експериментира с графичен роман „Вечната муха“ през 2010 г. съвместно с Никола Тороманов, доказвайки, че за него няма забранени територии („романът на една вечна муха с един нетраен свят“, “трагикомикс“) и че е готов да се бори и на територията на комикса, което пък се оказа полезен опит при работата му върху анимационните филми „Сляпата Вайша“ по негов сценарий и режисура на Теодор Ушев, универсална метафора за вечния човешки стремеж към съвършенство и опознаване на света, останал сред номинираните за „Оскар“ за най-добър кратък – 9-минутен анимационен филм за 2016 година и „Физика на тъгата“ от 2019 г. отново на Ушев с гласовете на Росиф и Доналд Съдърланд , също стигнал до финалната права за „Оскар“ за най-добър късометражен – 28-минутен анимационен филм, и уловил същността на романа, за който скромен потребител споделя – „Това говори много за всеки, който има сърце. Това е като гласът на всеки един от нас, споделящ същността на човешкото състояние.“

През 1996 г. Надежда Косева с помощта на в. „Капитал“ засне новелата (явно неговата сила е в кратките форми) „Омлет“ по сценарий на Георги Господинов със Светла Цоцоркова в главната роля, която си остава сред най-искрените и горчиво-иронични напомняния за лудостта на хиперинфлацията през Виденовия септември на 1996 г., и заслужено е отличена на фестивала на независимото кино „Сънданс“, а през 2005 г. новелата „Ритуалът“ по негов сценарий и разказ с участието на Анна Броке, Красимир Доков, Иван Юруков и Светлана Янчева, фиксира тъжния край на едно село, събрало се на пищна сватба в отсъствието на младоженците, които си разменят пръстените в подножието на Ниагарския водопад, и все пак успяват да се чуят с щастливите родители на момчето Гошо…

Шумната си слава той дължи на дебютния си „Естествен роман“ от 1999 г., анархичен , оригинален и забавен дебют, в който безсрамно и дръзко осмисля такива феномени като ботаниката, срането и пушенето.Още помня, че главният герой се казва Георги Господинов, че двамата Господиновци се срещат след като редактора на „Литературен вестник“ получава ръкопис от 80 листа, който одобрява и дори подписва съименика си под договора с издателството…

През 2011 г. излиза „Физика на тъгата“.

За Митко Новков това е „световен роман, който е и български“.

Ще добавя - това условно е роман.Но въпреки това и той и другите два – без „Вечната муха“, имат впечатляващ брой преиздания.

По-скоро е компендиум от лични спомени – от детството и младостта до зрелия живот, преживелици, меланхолични философски размисли, пресъздадени дочути разговори, използвани елементи от древногръцката митология – нишката на Ариадна, Минотавъра , Тезей и лабиринтът и древноримската поезия – Овидий, „Хиляда и една нощ“, от фолклора и медиите, от научните открития и сензации - кашони, пълни с информация – памет за отминалите дни, до чисто белетристични ракурси, свързани със съдбата на дядото на героя в Унгария и у нас.

Верига от събития, калейдоскоп, чрез който по панаирите се дивяхме на цветните илюстрации от другите светове, вместилище с всичко нужно, чието място е в Ноевия ковчег, роден БГ маг. реализъм в действие.

Оригинална, провокативна и забавна творба, умело балансираща между емпатията, свежите находки и баналността на битието ни.

„Времеубежище“, 2020, е носител на „Букър“ за 2023 г.

Но аз не мога да го таксувам като музеен експонат или мъртвец – за него хубаво или нищо.

Това е нашата антиутопия , изследваща проблем, с който Европа тепърва се сблъсква – паметта, как се съхранява и пази тя, защото помним какво казваше Оруел в „1984“ (1949) – „който владее настоящето, владее миналото“. А иначе писателят – главен герой, и неговото второ аз Гаустин създават на виенската улица „Хелиосщрасе“ клиника за защитено минало и време с отделни етажи за времето от 40-те до 90-те години на миналия век.

Според Господинов – „Писах (и трих)за смесването на времена, когато паметта, лична и обща, си събира багажа и си тръгва. За новата обсесия на Гаустин и дискретното чудовище на миналото, което идва срещу нас.

За времеубежищата, които строим, когато сегашното не ни е вече дом.“

Не забравяме, че терминът „времеубежище“ се появява за първи път във „Физика на тъгата“ и че една от хрумките за романа идва именно оттам– създадената в родния град на автора нова реалност от истинския собственик на града и местен олигарх Демби, каращ жителите му да живеят във времето на реалния соц – 70-те години на миналия век, а съпоставката с „Вълшебната планина“, 1924, на Томас Ман, само разкрива повишеното самочувствие на Господинов.

А референдумите в отделните държави в кои десетилетия ще живеят, много напомнят реалити шоуто на БНТ „Най-хубавите години от нашия живот“, 2014, на Рая Белева, като не пропускаме ироничното му отношение към българския социализъм и национализъм, както и суровото предупреждение за нова евентуална война – уж възстановка, която само след две години се оказва факт като първи септември 1939 г., се зачена от 24 февруари 2022 г., при това не в Полша , а съвсем наблизо до нея – в Украйна…

Роман с универсални послания, разбираем и ценен и в чужбина за тамошната аудитория, но също така навременен и актуален и за нашата действителност.

Само така може да си обясним всеобщата му популярност, с който Георги Господинов циментира присъствието си като голям, интересен и значим автор.

Във „Физика на тъгата“ Господинов дава диагноза за героя си, неговото алтер его, че страда от обсесивен емпатимно-соматичен синдром.

Мисля, че казва истината.

Продавачът и купувачът на истории като че ли не може да мрази и ненавижда.

Той има мисията на тази земя да пише, приласкава и обича, да дарява читателите си с емпатия и положителни емоции, показвайки нагледно, че светът не е непременно най-лошото днес място за живеене.

Защо да се учудваме тогава, че аудиторията му отговаря със същата симпатия? На него – утешителя…

-----------------------------------------------------------------------