Маститият учен, професор от 1919 г. и бивш директор на Народния театър през
1926 г., четири години по-късно решава да се включи в българска политика.
На 11 юни 1930 г. на гара „Земен“ на партийно събрание той се навива да стане член на Национал-либералната партия, крилото на Кьорчев - Хранов, което е опозиция на Демократическия сговор на Андрей Ляпчев.
Съмнявам се прочутият професор да е знаел какво го очаква, въпреки че изборът му е премислен акт, изпълнен с дълбок символ - той всъщност поема щафетата от починалия на 22 декември 1928 г. любим приятел и лидер Димо Кьорчев, за да даде своите сили на интелектуалец и стратег за организационното укрепване и възмогване на партията, създадена на 1 май 1890 г. от Стефан Стамболов и Димитър Петков.
Едва ли има по-неподходящо време за учения да се залавя с политика.
Всъщност до унизителната му „реабилитация” от „народната власт” на 28 юни 1954 г. неговото политическо приключение ще бъде класически пример за участието на подготвен и амбициозен човек, който обаче е на неподходящото място и в неподходящото време.
Създателят на класически трудове като „Г. С. Раковски” (1922), „Студии върху българските обреди и легенди” (1924), „Съдбата на П. К. Яворов” (1926) и „Неофит Бозвели” (1930), за когото университетските ни преподаватели твърдяха, че чрез неговото дело в буржоазната епоха българската фолклористика (със знаменитите му „Очерки по българския фолклор”, 1934) достига своя завършен модел, като истински неофит се впуска в мътните води на родната политика.
Противниците му от Демократическия сговор са изненадани от неговия избор - „Кой знае защо и как, вместо да се нареди под знамето на една по-почтена политическа групировка, която да прави чест и на ранга, и на името му, проф. Михаил Арнаудов се е хвърлил, за изненада на мнозина, в кадрите на една от най-безскрупулните наши котерии – национал-либералната партия. В Русе проф. Арнаудов горещо е пледирал за една нова, издигната от самия него формула: конституционна коалиция!” (в.”Демократически сговор”, 15 януари 1930 г.)
И така, още първите стъпки на професора са посрещнати с ръмжене и негодувание. А той не смята да стои със скръстени ръце.
Пише манифест на Национал-либералната партия - „Място и задачи на Национал-либералната партия” (30 ноември 1930 г.), разработва нейната програма, произнася речи, създава основополагащи текстове като „Национализъм и либерализъм” (25 ноември 1931 г.) и „Към идеологията на национал-либерализма” (1 февруари 1934 г.), става член на ВПС и на ПП на НЛП на 20 март 1933 г., ръководи като председател VII редовен конгрес на НЛП на 12 ноември 1933 г., на който произнася пламенна реч, мъчително търси лек за спиране раздробяването на партията, иска тя да е „партия на държавните и народните интереси, на националните и демократичните принципи, гражданското помирение и честна и авторитетна власт, ратува за спиране на вътрешните борби и взаимни обвинения, с желание за национал-либерална концентрация, строг изборен съвет, а не мафия, вместо личен режим - изпълнителен комитет със секретар”, като целта е „Да влезем в контакт с властващата партия и да я подканим като дадем съдействието си за концентрация” (изказване на 2 февруари 1933 г.), докато най-сетне поема в свои ръце инициативата за обединение на всички крила на НЛП, приключила успешно на 30 април 1934 г., докогато партията издава три вестника, има две парламентарни групи, две вътрешни опозиции на Георги Петров и Боян Смилов, воюващи с лидера Димитър Върбенов, славно минало и жалко настояще.
Обединителният процес става факт, благодарение харизмата и упоритостта на Арнаудов, обединителните събрания вървят успешно до 13 май 1934 г.
Но идва превратът на 19 май, наредбата - Закон за забрана на политическите партии и организации на 14 юни 1934 г. и Арнаудов от обединител се оказва генерал без армия.
Слаба утеха за него е избирането му за ректор на СУ „Св. Климент Охридски” на 25 септември 1935 г., на който пост остава една учебна година, тъй като според друга наредба - закон от 9 юли 1935 г. е поставен под агентурно наблюдение от полицията, която следи всяка негова стъпка, тъй като активността му в периода 1936 - 1938 г. е направо впечатляваща.
За тези две години той не издава научен труд - нещо невероятно в кариерата му! - и освен редактирането на популярното сп. „Българска мисъл” (1925 - 1943 г.), той чете лекции, ръководи университета (мъчи се с доуреждането статута на Физико-математическия факултет и за спасяването на 2 милиона лева икономии) и се бори за възстановяване на Търновската конституция.
Точно в този период пуска серия интервюта в печата, издава на 15 юли 1936 г. знаменитата си брошура „Вчера, днес и утре”, за която е разпитван в полицията, размишлява за „Демокрацията на интелектуалния и морален елит” (4 септември 1936 г.) и се стреми „Към органически градеж” (11 декември 1936 г.), доказвайки че „Демокрацията у нас е била компрометирана в миналото не по вина на Конституцията” (16 ноември 1935 г.).
Все по това време се носи легендата, че цар Борис III, на когото Арнаудов е частен учител и възпитател, заявява, че него го “пази за най-трудния момент”.
Около 12 март 1936 г. Арнаудов се спряга за евентуален премиер, а на 22 октомври 1936 г. е смятан за вероятен просветен министър!
Появява се и старозагорският ясновидец Желязко Господинов, който в писмо до Арнаудов от 18 септември 1936 г. отбелязва уверено „Н. В. Царят скоро ще ви натовари да ръководите политическия живот на България.”
Не му излиза късметът, тъй като дворцовата камарила го приема за типичен партизанин, който не може да командва безпартиен кабинет, но въпреки това професорът е много активен и следен - срещи в елитни ресторанти, домашни сбирки, беседи, караници, умувания с бивши и настоящи противници и съратници - от Гичев и Цанков до ген. Луков, Буров и Малинов.
Ако прочетем дневника му, воден от 12 май 1929 до 20 май 1938 г., ще се дивим колко безплодни срещи и дискусии се точат, какви надежди се възлагат на адреса до царя, който „петорката” изпраща на 29 май 1936 г., как сериозни и опитни политици се връзват на царската залъгалка от 21 април 1935 г., че ще има промени в Конституцията и как постепенно и самият Арнаудов, след като се е уморил от медийни изяви, осъзнава, че те умишлено се протакат и няма да се осъществят, защото чиновническият кабинет на Кьосеиванов е удобен на короната, а царят няма намерение да възстановява конституцията, защото е по-лесно да управлява с наредби - закони, при което изборите - общински - от 7- 28 март 1937 г. все пак се провеждат, но с безпартийни листи, бойкотирани от опозицията и спечелени от правителствените кандидати!
И защото Кобурга е осъзнал, че пътят му е разчистен от звенарите за установяване на открита царско-фашистка диктатура, която се налага постепенно след 21 април 1935 г., за да достигне апогея си след 1 март 1941 г. и най-вече след 19 април 1941 г., когато монархът се титулува върховен вожд (фюрер без партия) и обединител, и когато в страната се налага извънредното законодателство…
Все през тази 1936 г. на 24 май ректорът произнася прочувствено слово при получаване жезъла - копие на Оксфордския университет, благодарейки сърдечно на г-н Стивън Бойл, председател на лондонския Балкански комитет.
И ми е чудно как демократът, привърженикът на партийното строителство и парламентарната демокрация от британски, белгийски, френски и северноамерикански тип, изведнъж на 6 март 1936 г. се залавя да пише студията „Управлявано стопанство на кооперативна основа”, правейки крачка към държавно дирижираната икономика, размищлявайки по проблеми, органично нему чужди - хуманитарист се занимава с „ефекта на контрадефлацията”, мечтаейки да напечата 3 милиарда НОВИ БАНКНОТИ за кредит!
Куриозно е с какви етатистки нагласи е политикът учен на прага на очакваните конституционни промени.
Малко е да се каже, че самият аз бях шокиран при запознаването си с реформените трикове на професора:
„4. Намаление цената на газта и захарта, за да намалее цената на хляба;
5. Намаление на пенсиите, при поевтинял хляб и пр., за компенсация на бюджета.” (!)
Оттук ми е напълно ясен завоят, който прави в следващите години Михаил Арнаудов.
Той забравя за парламентарната демокрация, за избори, за опасностите отляво -комунистите и дясно - народното социално движение на Александър Цанков, обръща се към миналото, търси опора в родния национализъм, в заветите на титаните от Възраждането, уповава се на мъдростта на държавния глава, приемайки както включването ни в Тристранния пакт на 1 март 1941 г., а това означава в германска орбита, така и работата по преустройството (поредното!) на България в Нова Европа , под ръководството на водача й Адолф Хитлер.
Така Михаил Арнаудов неусетно влиза в коловоза на колегите си Иван Шишманов, Борис Йоцов и Богдан Филов, а той неизбежно води към катастрофа.
Ако професорът е искал да се изживява не като партиен, а като национален обединител, приемайки, че с влизането на българските войски във Вардарска Македония на 19 април 1941 г. родината завършва своето Възраждане и най-накрая се обединява под скиптъра на цар Борис III, то това означава, че той е не само с опасно ретро-романтично минало, от каквото страда и царят - отец Фердинанд Сакскобургготски, но и че е сляп за реалностите в страната.
Хубаво е да хвалиш подкрепата си за „България на фронта на борбата за създаване на нова Европа” на 21 септември 1941 г., но нали тази борба води и до гражданска война у нас, започнала на 24 юни 1941 т.?
Поучително е да четеш прочутата му реч „Македония като българска земя”, произнесена в Битоля на 4 юли 1941 г., но в нея той не казва и дума за родния край, останал в рамките на италианската империя, като не пропуска случая да изкаже благодарността си „към Германия и към нейния водач Адолф Хитлер за оказаната нам помощ, в името на крепкия съюз между двата народа, германския и българския , на изпитаното братство по оръжие и на общия идеал за правда в уредбата на Европа”.
Чист мазохизъм е да размишлява за „Принципите на новата идеология” през декември 1941 г., мечтаейки за власт, „която се опира на народното доверие и отговаря на народните желания” и стопанско благополучие, постигнато с „тежък труд и пестеливост” в момент, когато от 6 декември Германия губи инициативата пред Москва и е бита, на 7 декември САЩ влизат във Втората световна война, на които ние самохвално обявяваме война на 13 декември, наречена от отговорните правителствени фактори „символична”!
Защо да се учудвам, че на 2 юни 1944 г., четири дни преди откриването на Втория фронт в Нормандия проф. Арнаудов приема да стане просветен министър в „камуфлажния кабинет” на Иван Багрянов?
Това е акт, сам по себе си симптоматичен, смесица от достойна гражданска позиция и изчезнал вече от нашите географски ширини труднообясним донкихотизъм.
Арнаудов си вярва, че спасява държавата и нацията, че се грижи за народа. Той охотно продължава да дава интервюта, да говори за „политиката на новото правителство” (23 юни 1944 г.), да препоръчва „да стегнем редовете си, за да утраем в борбата за един по-добър световен ред”, прави изложение пред радио „София” на 7 юли 1944 г., в което отново настоява ”да покажем на света своята издръжливост всред разрухи и беди, своята героична решителност да пазим родината си от упадък на духа и своята твърдост в защита на големите национални ценности, завещани ни от редица борчески поколения, извоювали свободата и културните постижения на нова България”.
Нещо повече, той се грижи за учители, артисти, художници и писатели - като на 10 август отпуска помощ от 1 800 000 лева на СБП и неговия председател Стилиян Чилингиров, на фона на варварските бомбардировки на англо-американците от 10 януари и 30 март 1944 г., превърнали София в пустиня и на продължаващите кървави сблъсъци на полиция и жандармерия с комунистическите партизани, като за проблемите на просветната политика Михаил Арнаудов говори пред журналисти дори на 1 септември 1944 г., свързвайки „заветите на миналото с идеалите на бъдещето”.
На същия ден пише горчиво писмо до Кирил Христов, в което посочва, че срещу 120 000 лв. доход, който ще получи за издадената си Антология, поетът се освобождава от държавна служба.
На следващия ден правителството на Багрянов подава оставка.
На 9 септември 1944 г. е извършен държавния комунистическо-звенарски преврат.
На 17 септември Михаил Арнаудов попада в Софийския централен затвор..
На 30 септември 1944 г. по силата на новата наредба-закон Арнаудов е подведен под отговорност пред Народния съд за участието си в кабинета на Багрянов.
На 1 февруари 1945 г. е осъден на доживотен строг тъмничен затвор.
На 22 ноември 1944 г. е изхвърлен от университета, на следващия ден от СБП, а на 12 май 1945 г. и от БАН.
Следва намесата на председателя на СБП Людмил Стоянов и писмото му до „вожда и учителя” Георги Димитров от 10 декември 1946 г. с важната резолюция на Димитров - „За др. Трайчо Костов. Предложението е правилно. Трябва обаче да се обмисли в частта как да стане амнистирането, без да се създаде прецедент за обща амнистия, която е далеч още преждевременна.”
Вицепремиерът Трайчо Костов формулира казуса така: „Може да се помилва напълно и да му се върне библиотеката, като глоби не му се търсят, докато стане възможна амнистията. Да не му се пречи за издаване на книгите му.”
На Коледа 1946 г. професорът е вече помилван , а на 4 януари 1947 г. е на свобода.
Мястото му в университета ще бъде заето през 1947 г. от бореца за революцията Пантелей Пантев-Зарев.
А за реабилитацията си ще чака още цели седем години…
Давал ли си е сметка за своите грешки и увлечения като политик и държавник - не смея да гадая.
Но за мен е направо смайващо този катастрофален завой, който предприема в своята политическа дейност.
След като много добре знае, че за противодействието на двете крайности в нашия обществено-политически живот - комунисти и цанковисти - е необходима стройна и адекватна структура, каквато у нас се оказва не Земеделският съюз, а Народен съюз „Звено”, за мен е необяснимо защо в периода 1935 - 1944 г. не предприема нито една стъпка за брод към тази формация, която със сигурност е щяла да му гарантира не само политическо оцеляване, но и бляскаво и дълготрайно обществено развитие след 9 септември 1944 г.
Вместо това от 23 февруари 1949 г. проф. Арнаудов се разработва от Първи отдел на ДС, чрез санкция на началника му Иван Бънзаров, въпреки че е започнала и процедура по връщането му към неговите научни дирения като старши кореспондент на БАН.
Помага му акад. Тодор Павлов, шефът на БАН с възлагане на различни поръчки, които са сносно хонорувани от 14 юли 1947 г. насетне.
Така на 2 август 1947 г. М. Арнаудов пише предговор към второто издание на съчиненията на Иван Вазов, след което създава и студията си от 86 страници „Иван Вазов. Живот и дело”, излязла през октомври 1947 г. като предисловие към том 1 „Лирика” от събраните съчинения на народния поет.
Академикът така вербува за „каузата си” и Симеон Радев, също изпаднал в немилост бивш царски дипломат и бивш идеолог на НЛП - генадиевисти. Дали това не е и причината за разрива между тях, за който намеква Борис Делчев в „Познавах тези хора”, книга трета (1994 г.)?
През 1950 г. новият председател на СБП Христо Радевски търси съдействието от Вълко Червенков и проф. Михаил Арнаудов е в полезрението на властниците по повод предстоящия вековен юбилей от рождението на Вазов като Политбюро на ЦК на БКП на 11 януари 1950 г. излиза с важното решение „дава възможност на проф. Михаил Арнаудов да работи и печата свои трудове”.
Книгата „Из живота и поезията на Иван Вазов” излиза през 1958 година…
Подтик за написването на този текст ми даде книгата „Човек на дълга и честта. Михаил Арнаудов. Дневник. Публицистика. Речи”, С. , 2010, изд. „Изток - Запад”, съставителство, встъпителна студия и бележки Емил Димитров
-----------------------------------------------------------
© Борислав Гърдев
© e-Lit.info Сайт за литература, 2023