Копнея Марс
- Детайли
- Написана от Стелиян Марков
- Категория: Драматургия
Драматико-философска притча за хората, които ”бягат” – от себе си, Света и щастието! Но рано или късно пак се връщат.
За хората живеещи в духа
няма ни време ни вечност.
Ж. Ивелини
Действието се развива през 2025 година, в току-що изстреляната ракетакъм Марс с хора на борда.
Фотоувеличение*
- Детайли
- Написана от Владимир Шумелов
- Категория: Разкази
1.
Здраво я закъсахме, си мислех, докато сгъвах надве офсетовите листи А4. Така обичах. Пък знам ли. Просто се бавех. Обичах да доизпипвам нещата едно по едно, бавно. Тогава мислех. Докато правех всички излишни движения, мислех. Не бях се намислил досега. Миех ръцете си със сапун, бършех прахта по мебелите, търсех нещата пред мен. После се бръснех, лъсках зъбите, слушах музика. Донякъде като тенисист пред решаващ гейм. Като фигурист на лед преди финал. Трескав като аматьор зад кулисите. Не знаех какво да пиша. Хартията блестеше в очите ми. Главата ми беше празна. Потърсих снимките. Беше пълно. Наоколо се стелеха звуци и образи. Телевизорът работеше без звук. И аз в стаята. Сам. Пушеци и звуци. Camera lusida. Но не. Взирах се в мрака и дращех. Ето. Гледам унесено, с бяла риза, черен домашно плетен пуловер и джинси. Чета. Представям цяло издателство. И тук. Пак прав и чета в черен костюм, синя риза и гледам отнесено нагоре. Представям поет. Той е някъде под нивото на очите ми. Драйфа ми се. Мразя прекалено задръстени пространства. Мразя хората пред мен. Тук съм млад. Със скръстени ръце в редакция. От фигурата ми струи оптимизъм. С кафяво кадифено сако. Риза с бутониери. Без вратовръзка. Късо подстриган. Почти галя часовника си. Ироничен. Дявол. Това е след десет лета. Боже. Каква софра. И какви приятели. Петима. Още живи. Мислят се за писатели. Дори издават. Повече. И тук маса. Босовете имат сребърна сватба. Актьори, самодейци. Чинии с китайска храна. Много. Пръчки. Ветрила. Аромати. Аз съм извън ВИП-а. С тениска. Без пари. Не знам защо съм тук. Но ям кисело-люти супи, риби, раци, водорасли и панета. С бамбукови пръчки. И слушам. Обичам да слушам. Тук се усмихвам. Дебилски. Масата е зарината от чаши с безцветна течност. Раздават награди. Пак ще говоря. Двама от наградените са на масата ми. Третият е брадясал. Пие разреден медицински спирт. Той не пише. Раздавам цветя и грамоти. Пари няма. Гледам жадно жените. Повечето са дебели задници. Задници. Но знае ли човек. А тук всички са прави. Студено. Висят като паяци с пластмасови чаши. До тях камари със сладки. Почти никой не поглежда картините от вернисажа. Върху две от тях висят табели продадена. Вярно бе. Тук пак сме всички. Обичаме се. Масата е засипана с минерална вода. От писане обаче разбират двама или трима. Аз съм прав, поприведен покровителствено. На тази снимка съм скръстил ръце. Наоколо провинциални маниаци и само един жив класик. Жив. Издателят е в групата клекнали. Прегърнал е графоман с куфарче. В куфарчето роман. Аналфабетът гледа сериозно. Снимката е в галерия. С цигара в ръка до нас е клекнал и местният гениален художник. Иначе е декорист. Другото са курви. Има и битови ракурси. Те са най-качествени. Непосредствени са. Офис. Аз. Две момичета. Боже. Сам. Гледат ме. Напълнял съм, преди да отслабна. И двете не пишат, нито искат. Дори не четат. Зърната им опъват дънковите ризи. С едната опитах да легна. И почти успях. Легнах и спах дълбоко. Тук е върхът на сладоледа. Ближеш и се окапваш. Моята промоция. Обичам снимки и публика. Хубави са. Хората са ококорени. И аз. На трибуната. С дънково яке и дълга коса. Смея се. Откога не съм се смял. Все по-рядко. Докато човекът ме представя. Сериозен. Боже. Тук излизам от морето. Като Афродита. В дъното плуват. Вълните се разбиват в коленете ми. Гледам срамежливо надолу. Гол съм. Откога не съм бил. Излишно. И нищо незначещите пози. От едната ми страна инфантилно ме притиска издателката ми. От другата непозната красавица. Така изглежда. После ме поздравява топло иззад щанда на хранителен магазин. И аз. А тук наистина съм готин. Със сив пуловер на ромбове и бяла риза. Рожден ден в механа. Брадясал съм. Гледам свежо. Какво още. Други държат чаши. Аз съм с цветя и се усмихвам. Обичам снимките без мен. Хората там по-късно успяха. Докато на моите получавам награди. Ето така. Или раздавам. Понякога седя на маса в жури. Журирам графомани. Тогава гледам сериозно. С поглед надолу. Или нагоре. Ексхибиционист. Знам. По-често съм с цигара сред книги. Тогава очите ми наистина са топли. Кафяви. Зърна на кафе. Знам защо ми го казват. Обичам да ги слушам. И да ме целуват. Самотата ме приютява. Тази фотография е след 250 км път. Фон ми е бар-плотът. Но съм сам. Пуша с привично движение. Ръката с фаса близо до лицето. Кожата ми е свежа. Спокоен съм. Пред мен са се пльоснали чаша чай и коняк. Мижа. И на съседната поза мижа. Пиша нещо. Доволен. Обичам да пиша. Каквото и да е. Другите ми самостоятелни пози са напрегнати. Фукам се. На едната съм захапал микрофон в близък план. Това плаши. На другата държа в ръка своя книга. Какво искам от хората. Майната им. Времето тече. Към началото. Държавен фототип от града. Там съм роден преди хиляда години. Къщи. Блокове. Планини наоколо. Любимите покойници от собствената ми биография ги няма. В зеленото на хълмовете около града червенеят покривите на вили. Колкото половин нокът и по-малки. Река не се вижда. Само корито. И мост. На последната снимка пак съм сам. Проснат под моста над реката. С боксьорски ръкавици. В нокдаун.
Селвер. Опит за докосване, критически щрихи към едно от автентичните лица на поезията
- Детайли
- Написана от Пламен Пенев
- Категория: Литературна теория, история и критика
/Литературно-исторически етюд/*
Чета от няколко месеца последователно поезията на Селвер и, признавам, неведнъж се разминавах с читателския си и литературоведски поглед. А това е ставало предимно, когато подходите на възприемане са били повече обърнати към аналитичните конвенции и идеи за осмислянето й. Тогава разминаването е било почти пълно, а ракурсите на творчески идеи в книгата „Очите на тъгата са зелени” и на отглеждана лична критическа рецепция у мен са били абсолютно диаметрално противоположни. И с времето интуитивното въвеждане на личните поетически сетива и съзнание, придружени от инструментариума на литературоведското, подсказаха за приближението до относителна правдивост при този прочит. Само тогава ставаше възможен някакъв, поне междинен, адекватно изграждан поглед към поетическия свят и език у Селвер Алиева.
Прочети още: Селвер. Опит за докосване, критически щрихи към едно от автентичните лица на поезията
ХХХІІI Национален младежки конкурс за поезия “Веселин Ханчев”, Стара Загора'2016
- Детайли
- Написана от Dacho Gospodinov
- Категория: Литературни и културни новини
http://www.rodina-bg.org/hanchev/
През есента на 2016 г. за тридесет и трети път Стара Загора ще бъде домакин на Националния младежки конкурс за поезия "Веселин Ханчев". Конкурсът е обичан и популярен сред младите автори от страната и се е утвърдил през годините като една необходимост за тяхното развитие. За много от участниците той е първо признание, първа публикация, първа стихосбирка. Националният конкурс е утвърдена школа за откриване на таланти, пространство за контакти и творчески обмен, място за раждане на нови творчески идеи. Тук младите творци се срещат с известни поети, общуват с критици и издатели, опознават се и създават нови приятелства.
Прочети още: ХХХІІI Национален младежки конкурс за поезия “Веселин Ханчев”, Стара Загора'2016
Особен въпрос
- Детайли
- Написана от Иван Димитров
- Категория: Лирика
* * *
разрязах мрака
с острие от пепел
нарисувах си омая
от въжделения
постлах там в светлосиньо,
белязано с парфюм и шоколад,
рози и надежди
и сянката ти
нея ти откраднах
