До 1943-а, в нощта между първи и втори ноември, всички къщи в Сицилия в които имаше поне едно дете, се изпълваха с присъствието на починали близки. Но не с призраци размахващи бели чаршафи и подрънкващи със синджири, не със страшни видения. Със същите близки, каквито виждахме на снимките в гостната, същите нормални хора, с усмивка за пред фотографа, с безупречно изгладени официални дрехи и въобще напълно подобни на живите. Преди да си легнем, ние децата мушкахме под леглото плетена кошница (размерът й зависеше от възможностите на семейството), която починалите пълнеха с подаръци и сладки, тях намирахме рано сутринта на втори ноември.

От възбуда спяхме неспокойно: много ни се искаше да видим как починалите тихичко се доближават до леглото, как ни погалват по главите, как се навеждат и издърпват кошницата. След като бяхме спали на пресекулки, в ранни зори рипвахме от леглата и хуквахме да я търсим. Починалите имаха желание да си поиграят и не пъхаха кошницата там откъдето я бяха извадили, ами грижливо я криеха другаде, така че се налагаше да ровим из цялата къща. Надали друг път в живота сърцето ми така е туптяло както тогава когато под някой гардероб или зад някоя врата съглеждахме пълната догоре кошница. Играчките ни бяха от желязо, имаше дървени колички, парцалени кукли, кубчета с които се нареждаха картинки. Бях на осем години, когато дядо ми Джузепе, когото дълго бях молил за това, ми донесе от отвъдното митичната Механо и от щастие вдигнах температура.

Лакомствата бяха обичайните обредни сладки, викаха им «починалите»: плодови фигурки от оцветено бадемово тесто, «ябълкови клонки» от брашно и мед, «mustazzola », курабийки с греяно вино и разни други сладкиши като сусамените бисквити «regina » , захаросаните « tetù », издокараните като кокалчета « carcagnette ». И обезателно «захарното човече», във вид на музикант надигнал тромпета или балерина на един крак. После идваше часът преди обед, когато вчесани и пременени отивахме цялото семейство на гробищата да поблагодарим на починалите. За нас хлапетата това беше празник, пръскахме се из алейките за да видим другарчетата си от училище : «На тебе какво ти донесоха?» Същия въпрос отправихме веднъж към Татуцо Престия, момче на нашите години, когато на втори ноември го видяхме притихнал, застанал с ръка на кормилото на чисто новото си велосипедче с три колела пред гроба на баща му, починал предната година.

С други думи на втори ноември връщахме на починалите гостито им предния ден: не беше по задължение, а от нежно чувство. После през 1943 американците слязоха на брега на Сицилия и заедно с тях дойде Коледната елха. Ето как лека полека, с течение на годините починалите ни близки забравиха пътя за вкъщи, където щастливи и възбудени като сюрия мишки ги чакаха деца и внуци. Колко жалко. Загубихме възможността да докоснем по-осезаемо нишката, свързваща личната ни съдба с тази на любимите хора живели преди нас и «запечатили се в съзнанието ни», както ни обясняват сега специалистите. В днешни дни долавяме тази нишка единствено с помощта на научните теории. И ето ни някак ограбени: Монтен пише, че размишленията за смъртта са размишления за свободата, защото който се е научил да умира, е престанал да робува.

------------------------------------------------------------------------

Превод от италиански: Евгения Динкова

-------------------------------------------------------------------------

© Андреа Камилери
© e-Lit.info Сайт за литература, 2025

   
© E-LIT.INFO