Граница
- Детайли
- Написана от Атанас Петров
- Категория: Лирика
Събрахме се със моите приятели
на границата между небето и земята.
Там - една черта, бразда ли бе,
ни отделяше от мъртвите
и всеки стиснал в шепи болките и страховете си,
бе готов да раздаде до последно
душата си за всекиго.
И тайно имената си римувахме
с това на любимите ни хора,
и се надявахме, оттатък, Господ
молбите ни да чуе.
И в това гъмжило от надежди,
обезумял, с очи на луд,
тайно се надявах, че като сняг
ще се стопят годините
и младостта ни ще се върне в пустия ни дом
с пролетта и с дивния копнеж по цъфналия люляк.
Румбата
- Детайли
- Написана от Кирил Топалов
- Категория: Разкази
В подуенската ни махала около улиците „Черковна“, „Оборище“, „Буная“, „Русалка“, „Пресансе“, „Султан тепе“, „Васил Друмев“ и още няколко по-малки улички (по едно време на част от тях дадоха имена на партизани, но след демокрацията върнаха старите) в първите четири-пет години след девети септември четирийсет и четвърта година имаше един кротък луд, когото всички наричаха Румбата и с когото майките ни плашеха, когато не ги слушахме. Не е бил висок, както по-късно ставаше ясно от спомените на възрастните, но на нас, децата, ни се струваше огромен и страшен – беше с много голяма глава и гъста, разрошена коса, с огромни очи като на лошите великани от приказките на Братя Грим и с много широка уста, от нея се показваха големи плашещи зъби и много дълъг език, с който ни се плезеше, изкарвайки го чак до края на брадата си, когато се опитвахме да го закачаме и да му се подиграваме. Десетина години по-късно, вече запознати с романите на някои задължителни според гимназиалната програма класически европейски писатели – прогресивните, които са били на страната на бедните и страдащите, – щяхме да знаем, че ни е приличал на Квазимодо. Винаги беше облечен в нещо като остатъци от войнишка униформа (което пак щяхме да установим по-късно по личен спомен и опит от казармата), но без пагони и други отличителни знаци, при това крачолите на панталона му бяха прокъсани на коленете и в най-долната част, а куртката му нямаше копчета и той беше винаги разгърден, така мощните му мускулести гърди също ни плашеха, а ръкавите му бяха окъсели като крачолите и от тях висяха две дълги ръце като на орангутан, яки като греди, завършващи с огромни длани и дебели пръсти. Лете и зиме ходеше с някакви стари обувки без връзки и на босо, само в най-мразовитите зимни дни го виждахме с някакво протрито старо палто на гърба и скъсани чорапи на краката, но винаги широко разгърден. В къщи ни казваха да бягаме, щом го видим, но ние, нали обичахме да подслушваме разговорите на възрастните, постепенно научавахме за Румбата разни интересни неща. Например – че са го пребили, защото искал да бяга от някъде, ама от къде – от семейството ли (както се чуваше за някои деца, които или сами се прибираха, та бащите им ги скъсваха от бой, или пък някакви хора накрая все ги намираха и изпращаха в изправителен дом „Макаренко“ за тяхно добро и за назидание на такива като нас), от училище ли (тогава пък намалявали някакво поведение и викали родителите, за да ги предупредят, че при втори случай децата им ще идат при ония в изправителния дом), от казармата ли (пращали ги направо в затвора), или пък от някъде другаде, тук родителите така шепнеха, че не ни ставаше ясно от къде другаде някои са можели да бягат, но поне научавахме, че или ги застрелвали на някаква граница, или ги пращали в затвора за много години, но и в двата случая ги побърквали от бой и ако оживеели, ги сполетявала съдбата на Румбата. Какво е това „съдба“ също не ни беше много ясно, но щом го свързваха с Румбата, значи не беше нещо хубаво. Все пак засега поне вече знаехме, че „съдба“ означава Румба, или че Румба означава „съдба“, все едно.
Жоро Павето
- Детайли
- Написана от Dacho Gospodinov
- Категория: Разкази
От няколко месеца София живееше с кошмара, че Жоро Павето проследява или причаква във входове и зад ъгли сами жени, удря ги по главата с паве, обира им парите, взима им обиците, като за целта може и да им разкъса ушите, дръпва им по същия груб начин колието, ако имат такова, изнасилва ги и побягва. Никой не беше чул за конкретен подобен случай със свои познати, никой не знаеше и как този човек носи павето – в торбичка ли, в пазарска мрежичка ли, в чанта или в джоба си, разказваха се всякакви варианти, не беше ясно и как удря жените – по тила, по челото, отгоре по главата или в лицето, но всички бяха чули за такива истории, случваше се някой и да ги опише по-детайлно, по разказа на някого си, който знаел всичко в подробности от друг човек. През 60-те години на миналия век за подобни неща нито вестниците съобщаваха, нито по радиото казваха нещо, така населението знаеше, че живее в най-спокойната и най-сигурната държава в света, че и среднощ да се прибираш сам или сама по улиците, няма нищо да ти се случи. Всичко това, разбира се, до появата на Жоро Павето. Един приятел, който имаше някакъв близък в милицията, казваше, че според него, ако прочетеш поне една сутрин служебния им бюлетин, ще помислиш, че живееш в Чикаго – градът, който кой знае защо, се славеше като най-гангстерското място на света, но дали беше така, кой да ти каже. Слухове всякакви, някои наистина доста страшнички – например, че един хижар на Витоша, според друг вариант - в Стара планина, убивал самотни туристи, правел от тях кайма и от цяла България ходели при него заради страшно вкусните му кебапчета и кюфтета, но накрая го пипнали. Друг случай, за който пак цяла София научи от мълвата, бе как един нарязал жена си на парчета и я изнесъл на няколко пъти в един голям куфар, но накрая и него го спипали. Така ставаше сигурно, че от народната милиция нищо не може да се скрие, това те изпълваше с уважение към нея и с упование, че само тя може да те предпази от някакво подобно нещастие. А тя имаше нужда от подобна промяна в отношението на хората, защото до началото на споменатото десетилетие тя пазеше народа предимно от народните врагове, след това започна да го пази и от разказвачите на политически вицове, от хулиганите, които ходеха с много тесни панталони и танцуваха незаконно рок или туист, като ги пращаше по бързата процедура в различни места за превъзпитаване, от които те рядко се връщаха живи и никога здрави. Случваха се, разбира се, и комични истории, като например тази, разказана ми от друг приятел. Една вечер във входа на блока им някакъв пиян тип нападнал негова съседка – грозничка и дебела асистентка от Висшия икономически институт, която в ужаса си вместо да вика за помощ, започнала да крещи:
Кирил Топалов
- Детайли
- Написана от Килил Топалов
- Категория: Автори
Кирил Топалов е роден на 21 май 1943 г. в София, през 1961 г. завършва гимназия,
през 1968 – българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, където четири десетилетия преподава българска литература. През 1978-1979 г. специализира новогръцка филология в Атинския университет. През 1982 г. се хабилитира с монографията „Григор Пърличев. Живот и дело” (1982), изследването „Петко Р. Славейков” (1979), антологията „Българска възрожденска поезия” (1980) и други трудове. От 2003 г. е професор с изследванията „Проблеми на българската възрожденска литература” (1983), „Раковски и Ригас в културно-историческите модели на Балканското възраждане” (2002) и редица други изследвания. Професор и в други български университети, гост-лектор и в университети във Франция, Гърция и Италия. През 1992-1994 г. преподава български език и цивилизация в университета в Екс-ан-Прованс, Франция. През 1997-1998 г. е директор на Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“ в София. През 1998-2002 г. е посланик на България в Гърция, а през 2013-2019 г. във Ватикана и Малтийския орден, носител е на най-високите държавни отличия на тези държави и на Черна гора, вкл. и на „Почетния орден на града Атина“ (от 2001 г.). От 2013 г. е почетен гражданин на София. Като общински съветник в София през 2003-2007 г. съдейства за решаването на проблемите на много столични културни институции, за провеждане на реформата в общинските театри и за увеличаване на бюджетите им, за създаването и пълноценното функциониране на Фонд „Култура”, за осигуряване на собствена сграда на НГДЕК и др. По негови предложения много от безименните нови и стари улици в София, особено в Южния район, получават имена на видни учени, писатели, артисти, художници и други културни дейци, както и популярни и знакови заглавия на произведения от българската литературна класика. По време на посланическите си мисии организира много международни научни конференции, посветени на важни събития и личности от българската история, както и на приноса на българската култура за европейското духовно развитие. Член е (и няколко години секретар) на Българския ПЕН, на Съюза на българските писатели, по-късно – на Сдружение на български писатели, на Съюза на българските преводачи, на Съюза на българските кинодейци, както и на Съюза на българските журналисти. През 1989-1994 г. е заместник-председател на Съюза на филолозите-българисти. Член е на международните елинистични академии „Аркадия“ и „Козмас Етолос“, както и на други чуждестранни научни дружества. Почетен член е на Националния съюз на гръцките писатели и на Съюза на гръцките преводачи (от 1998 г.). Председател на Фондация „Академия за балканска цивилизация“ (от 2003) и на Национална асоциация „Георги С. Раковски“ (от 2004), председател на Дружеството „Приятели на гръцката култура” (от 2006), председател на Дружеството „Приятели на Никос Казандзакис“ и член на Управителния съвет на дружеството в Женева (2003-2010).
Графът
- Детайли
- Написана от Кирил Топалов
- Категория: Разкази
Когато го видях да влиза в двора с мозайкаджията, който щеше да довърши терасата на горния етаж, изпитах някакво внезапно чувство на неприятна, даже враждебна познатост. Сигурно затова не загледах изпитателно майстора, както обикновено правех, за да си съставя някакво първоначално впечатление професионалист ли е, или е току-що излязъл от затвора лумпен, който идва да се учи на занаят на моята къща и да открадне още първата вечер след работа някой и друг по-ценен инструмент, както правеха мнозина. Повече от половината „майстори“, които идваха, гонех още след ден-два, защото виждах, че не разбират нищо от работата, която трябваше да свършат, но този още от пръв поглед някак внушаваше доверие. Беше средна възраст, улегнал мъж, на години между мен и баща ми, беше ми го препоръчал приятел. Зад него креташе, странно влачейки краката си, почти без да ги вдига от земята, един изправен като върлина, висок и много слаб силно брадясал човек с трудно определима възраст, с нахлупена измърляна с цимент шапка-идиотка, от която горната част на брадясалото му лице почти не се виждаше. Беше стиснал в дългите си като гребла ръце две торби, пълни с инструменти, сред които очевидно имаше и бутилки, които леко подрънкваха. Мразех хора, които пият, докато работят, може би затова го погледнах с недобро око. Загледах го по-внимателно, докато сваляха с майстора голямата шлайфмашина от комбито, с което бяха дошли, но пак без резултат, а неприятното чувство не отминаваше. Да е работил на къщата и да съм го изгонил? Защото някои от тези, които гонех, особено лежалите в затвора за убийство, ми се заканваха люто и обикновено успяваха да ми развалят съня за някоя и друга нощ. Не ме плашеха заканите им, но не ми се отиваше там, от където те бяха излезли… Едва ли е такъв, аз съм физиономист и щях да го запомня, а и такава фигура прави впечатление, подобна върлина при мен не е работила… Впрочем той едва ли беше по-висок от мен с повече от четири-пет сантиметра, та думата върлина не беше съвсем подходяща, по-скоро бастун, ние, по-височките, обикновено ходим леко прегърбени, а в опънатата фигура на този човек имаше като че и нещо аристократично. Може би той ще ме познае и ще подаде сламка? Опитах се един-два пъти да уловя погледа му, но той въобще не ме погледна, очите му бяха залепени с някакво уморено безразличие за гърба на мозайкаджията, когато влизаха, след това и за машината, която помъкнаха по стълбите нагоре, и той не показа никакъв интерес към човека, който ги посрещна и на когото щяха да дооформят и шлайфат поредната си мозайка. От крайчеца на устата му като залепена висеше цигара без филтър, която си стоя така, докато влязоха в двора и къщата, докато измъкнаха машината от комбито и я замъкнаха по стълбите нагоре. Има такъв тип тютюнджии, непрекъснато в устата им виси цигара, като че почти не я пушат, а я държат като близалка. Вече имаше и цигари с филтър, но истинските тютюнджии не ги пушеха, пък и бяха два пъти по-скъпи.
