Събрахме се със моите приятели
на границата между небето и земята.
Там - една черта, бразда ли бе,
ни отделяше от мъртвите
и всеки стиснал в шепи болките и страховете си,
бе готов да раздаде до последно
душата си за всекиго.
И тайно имената си римувахме
с това на любимите ни хора,
и се надявахме, оттатък, Господ
молбите ни да чуе.
И в това гъмжило от надежди,
обезумял, с очи на луд,
тайно се надявах, че като сняг
ще се стопят годините
и младостта ни ще се върне в пустия ни дом
с пролетта и с дивния копнеж по цъфналия люляк.
И ще завърти смехът ни колелото:
ден и нощ, нощ и ден,
и отново ще сме двама,
и отново ще делим мечтите си...
А този гроб?
Мъртва моя, любовта ми не умира,
заклещена в сърцето ми от милион надежди.
И все тъй е силен копнежът ми по теб.
Да знаеш само как сънувам,
как вървиш с походка на газела
и бялата ти рокля рисува картини по паважа,
и бели пеперуди от картините излитат,
и с вятъра се борят, и кацат уморени
на ръката, до венчалната халка.
И подушвам мириса на мляко.
Как ухае само - и попива в кадифената ти кожа...
Отново у дома?
Събрахме се
между земята и небето,
на оная граница, която
само мисълта чертае,
и никой не иска да ни чуе...
---------------------------------------------------------------------------------------------------
© Атанас Петров
© e-Lit.info Сайт за литература, 2022