От няколко месеца София живееше с кошмара, че Жоро Павето проследява или причаква във входове и зад ъгли сами жени, удря ги по главата с паве, обира им парите, взима им обиците, като за целта може и да им разкъса ушите, дръпва им по същия груб начин колието, ако имат такова, изнасилва ги и побягва. Никой не беше чул за конкретен подобен случай със свои познати, никой не знаеше и как този човек носи павето – в торбичка ли, в пазарска мрежичка ли, в чанта или в джоба си, разказваха се всякакви варианти, не беше ясно и как удря жените – по тила, по челото, отгоре по главата или в лицето, но всички бяха чули за такива истории, случваше се някой и да ги опише по-детайлно, по разказа на някого си, който знаел всичко в подробности от друг човек. През 60-те години на миналия век за подобни неща нито вестниците съобщаваха, нито по радиото казваха нещо, така населението знаеше, че живее в най-спокойната и най-сигурната държава в света, че и среднощ да се прибираш сам или сама по улиците, няма нищо да ти се случи. Всичко това, разбира се, до появата на Жоро Павето. Един приятел, който имаше някакъв близък в милицията, казваше, че според него, ако прочетеш поне една сутрин служебния им бюлетин, ще помислиш, че живееш в Чикаго – градът, който кой знае защо, се славеше като най-гангстерското място на света, но дали беше така, кой да ти каже. Слухове всякакви, някои наистина доста страшнички – например, че един хижар на Витоша, според друг вариант - в Стара планина, убивал самотни туристи, правел от тях кайма и от цяла България ходели при него заради страшно вкусните му кебапчета и кюфтета, но накрая го пипнали. Друг случай, за който пак цяла София научи от мълвата, бе как един нарязал жена си на парчета и я изнесъл на няколко пъти в един голям куфар, но накрая и него го спипали. Така ставаше сигурно, че от народната милиция нищо не може да се скрие, това те изпълваше с уважение към нея и с упование, че само тя може да те предпази от някакво подобно нещастие. А тя имаше нужда от подобна промяна в отношението на хората, защото до началото на споменатото десетилетие тя пазеше народа предимно от народните врагове, след това започна да го пази и от разказвачите на политически вицове, от хулиганите, които ходеха с много тесни панталони и танцуваха незаконно рок или туист, като ги пращаше по бързата процедура в различни места за превъзпитаване, от които те рядко се връщаха живи и никога здрави. Случваха се, разбира се, и комични истории, като например тази, разказана ми от друг приятел. Една вечер във входа на блока им някакъв пиян тип нападнал негова съседка – грозничка и дебела асистентка от Висшия икономически институт, която в ужаса си вместо да вика за помощ, започнала да крещи:

-Ура-а-а! Ура-а-а! Ура-а-а!…

Според моя приятел тя несъмнено била много уплашена, коя жена не изтрещява от ужас, ако някой се опита да я изнасили, особено в такава ситуация, но вместо за помощ, тя завикала „Ура“, защото подсъзнателно у нея ликувала жената, която най-най-най-сетне била пожелана от мъж, макар и по този идиотски начин, който е не само неестествен, но си е и направо страшен, има типове, които директно могат и да те убият. Горкият кандидат за изнасилвач обаче, явно ударил няколко ракии в повече, така се сащисал, че дори не ѝ ударил един шамар да млъкне, а моментално се изпарил, защото знаел какво го чака, ако народната милиция го пипне.
Както например и аз знаех какво ме чака, ако народната милиция ме пипнеше, защото тогава щеше да стане ясно, че Жоро Павето съм аз и най-сетне съм заловен.
Не припадайте, стари софиянци, ако някои от вас все още сте живи и помните онова тревожно време, оня ужас, който ви затрисаше само като произнасяхте моето име, сега вече и аз съм стар като вас, мога единствено да разказвам спомени, даже вече по природни причини и за изнасилвач не ставам, казвам го това, защото сред многобройните небивалици, които, пуснати от мен, се разказваха за моите подвизи, имаше и такива, вече се спомена, свързани с опити за незаконно и насилствено проникване в чуждо човешко тяло, както тогавашният закон, ако сте с юридическо образование и си спомняте, квалифицираше това деяние, наречено не винаги съвсем точно изнасилване.

А как станах Жоро Павето – това е една история не толкова страшна, колкото благодатна за психологически, идеологически и политологически анализ. Не мислете, че го казвам, за да оневиня себе си, ни най-малко, още повече, че оная народна милиция вече отдавна я няма, а сегашната е добре информирана, както е отлично информирано и даже свръхинформирано и цялото общество, и не можеш да ги излъжеш така лесно, а и е минал отдавна давностният ми срок, с извинение за тавтологията. Бях студент трети курс, но веднъж, след три-четири ракии и аз като оня нещастен изнасилвач на асистентката направих фатална простотия. Не налетях като него да изнасилвам, направих по-глупава грешка. Празнувахме третия ми студентски празник в ресторанта с романтичното име „Ропотамо“ срещу всеизвестната тогава сладкарница „Феята“, тия празници се организираха общо, в големи заведения, преподавателите също бяха длъжни да бъдат с нас, повечето от тях идваха с половинките си, все хубавелки, които умираха да танцуват с нас танго и особено блус – танц, който на полутъмния дансинг им даваше възможност така плътно да прилепят снагите си до нашите, че на нас очите ни набъбваха и искаха да изскочат навън, голяма част от тях бяха много по-млади от професорите и доцентите, които бяха успели да отнемат от вече повяхналите им съпруги и да оженят за себе си, някои, дето се вика, до вчера ни бяха състудентки и така бяха зажаднели за млади, бурни и неприлични ласки, каквито очевидно не можеха да получат от маститото и високоинтелигентно научно тяло на факултета, та повечето от представителите на това тяло още след втория танц ставаха, зарязваха празника и отвеждаха разгонените си половинки към москвичите и трабантите си. След още час пак по възрастови причини си тръгваха и останалите представители на академичното преподавателско тяло и тогава идваше нашият час. Въпреки правилата келнерите донасяха срещу добър бакшиш още ракия, полска водка „Зубровка“ или „Виборова“, както и нелошо българско вино, оркестърът засвирваше рок и туист, най-пияните, като най-смели, ставаха да танцуват, а останалите по масите започваха да разказват мръсни и политически вицове, които се посрещаха с гръмък смях или с кикот, досещате се – кикотът от мадамите, след мръсните вицове, а гръмкият смях - от младежите, след политическите. Почти всички казваха по някой и друг виц, но винаги имаше и такива, които се кикотеха или гръмко се смееха, обаче никога не казваха виц, нито мръсен, нито политически. При малко по-голяма интелигентност от страна на нас, разказвачите, би трябвало да се досещаме в подобни фатални вечери, че някои от тези, които само се смееха или кикотеха, а не разказваха, след празника са описвали подробно и вицовете, и разказвачите им, както и смеещите се и кикотещите се. А също и танцуващите упадъчни американски танци.

Но за последиците – след малко. Сега е по-интересно какво ставаше в центъра на София в среднощните следофициални часове на празника. Първото, което видяхме, слизайки от „Феята“ надолу, бе, че Орловият мост е пълен със студенти, сред които една голяма тълпа бута огромното и много високо ремарке за декори, което винаги стоеше паркирано на гърба на Народния театър. Вместо с декори то сега бе натоварено с друга тълпа студенти, които крещяха възторжено, някои размахваха бутилки, а най-горе се клатеше кротко едно огромно пияно куче, което или вече беше много старо, или беше прекалено пияно, и освен че се клатушкаше и залиташе насам-натам по платформата, се опитваше и да лае, само че от устата му не излизаше лай, а нещо като хрипове, които и почти не се чуваха в общата шумотевица. Накрая тълпата катурна ремаркето заедно с пияната тълпа отгоре му и с горкото куче, в езерото, настана суматоха, викове, олелия, но никой не се удави, езерото по начало беше плитко, а и вече беше почти изцяло напълнено с хвърлени в него пейки, големи кофи и кошчета за боклук, кашпи, някакви агитационни табла и какво ли не още… Когато са го чистили на другия ден хората от общината, са извадили и няколко мотоциклета и велосипеди. От къде са били докарани и хвърлени тук, дявол знае.

Нашата групичка продължи нататък и следващата атракция беше пред входа на Софийския университет. Там се беше събрала огромна тълпа, която викаше и скандираше каквото ѝ падне, а други две по-малки тълпички се бяха покатерили по коленете, раменете и главите на горките дарители на Университета братята Христо и Евлоги Георгиеви, едни рецитираха нещо, други пееха, имаше хора с китари, присъедини се и един с акордеон, после още един акордеонист, тълпата изпя „Върви, народе възродени“ и цял възрожденски репертоар, като се почне от „Стани, стани, юнак балкански“ и „Вятър ечи, балкан стене“ та се свърши с „Хубава си, моя горо“ и пак отначало, но това не беше пеене, а крещене до прегракване, на някои от гърлата им излизаше вече само хриптене, като на онова нещастно куче върху театралното ремарке при езерото, но никой не спираше да се напъва да присъедини гласа си или вече подобието си на глас към общия ентусиазъм и възторг, други танцуваха, при това жанрът на начина на танцуване се сменяше – при първите три споменати песни всички маршируваха в редица един след друг и махаха юнашки с ръце, чанти, бутилки и въобще с каквото им паднеше, сякаш отиваха да мрат за родината, а при Каравеловата песен се хващаха по двойки и ставаше нещо изумително – стотици хора танцуваха бавен валс с такива изящни движения и маниери, сякаш цял живот са танцували на големия новогодишен виенски бал, а след като балът свършеше, всички викаха и ръкопляскаха – и танцувалите, и пеещите около тях.

Следващата ни спирка бе около паметника с коня пред Народното събрание. Имахме един състудент Митко А., млад поет и по съвместителство акробат в цирка, който обичаше да ходи на ръце по масите в читалните на Университетската ни библиотека, заставаше пред някоя по-готина мацка на лява ръка, а с дясната написваше в тетрадката ѝ някакво стихче, казваше, че това след десет години ще струва хиляда лева и отминаваше към друга готина колежка, докато дойдеше дежурната библиотекарка да го прогони от читалнята. Сега нашата литературна и циркова гордост Митко беше направил дежурната си стойка на ръце върху фуражката на конника и сменяше позата – оставаше ту само на лявата, ту само на дясната си ръка, а с краката си правеше шпагати, всичко това предизвикваше взрив от аплодисменти и викове от страна на тълпата в подножието на паметника, но по едно време изглежда се поумори или беше много пиян, както твърдяха някои, та един-два пъти леко залитна, това доведе до ужасен рев на тълпата, по-сведущите обясняваха, че това са циркови номера за вдигане на адреналина на публиката, но една голяма група, към която се присъедини и нашата групичка, започна да го призовава да слезе вече от шапката. Той се приземи внимателно върху фуражката, сиреч смени стойката от ръце на крака и започна да се смъква надолу, опипвайки слепешката къде да стъпи. Само че отдолу се бяха запънали в атакуващи пози едни грамадни солдати с оръжия, та Митко в един момент се отпусна малко невнимателно и се надяна на стърчащата сабя на някаква богиня на победата, слава богу не през корема, а само през панталона, който се разпра почти целият, публиката избухна в неистов окуражителен смях, нашата групичка се покатери върху солдатите и успя да смъкне горкия Митко, вече не само с доразпран панталон, а и без гащи. Всички крещяха възторжено, най-вече мадамите, които не сваляха очи от голото, особено от кръста надолу, атлетично, мускулесто и впечатляващо с някои свои детайли тяло на Митко, а той, хванал се с една ръка за дългата сабя, направи току пред лицето на богинята победоносния поздравителен цирков жест с изпънато юнашко тяло, единият крак сгънат, а другият прав назад и с вдигната ръка, както се прави под цирковия купол след успешното най-трудно на света салтомортале, което пък вече предизвика такъв неистов рев, с какъвто и Нерон или Цезар не са били приветствани от възторжените тълпи, които са ги посрещали триумфално в Рим.

Нататък видяхме още много интересни неща, например едни млади мъже с атлетични фигури и сурови лица на възраст около десетина години над студентската препускаха из центъра със зарзаватчийски колички, за каквито вече стана дума в бележките ни по-рано – плоски платформи с две големи колела като на каруца, но по-тънки, и с две дръжки, с които дребни търговци продаваха по пазарите зеленчуци, понякога обикаляха и софийските улици в по-крайните квартали. Младите енергични мъже препускаха с тези колички по „Раковска“, по „Руски“, по „Графа“, по „Леге“ и по други централни улици и с един удар ги забиваха в поредните витрини, така пред очите ни загина и витрината на голямата ресторант-сладкарница „България“. Камионите, които нощем разкарваха по магазините на централните улици касетките с мляко, вино, олио и всякакви други хранителни продукти, бяха спирани от подобни млади мъже, а съдържанието им изливано по улиците, така за първи и последен път по улиците на столицата се лееше нещо като мед и масло, за което столичани от години бяха измислили и виц: защо през 1980 (годината на обещаваното построяване на развитото социалистическо общество, което трябваше да настъпи след петнайсетина години) всички софиянци ще се движат по улиците на столицата с обувки с шпайкове, а отговорът беше – за да не се пързалят, защото по улиците ще текат мед и масло… Та столицата ни за една нощ беше влязла в обещаното общество, само че на другия ден едвам я измиха от нощното ѝ опозоряване.

Тогава много хора се питаха - защо властите бяха разрешили за една нощ студентската вакханалия, след като не може да не са знаели, поне горе-долу, какво ще стане. Ами именно защото са знаели, но са искали и съвсем сигурно да се уверят. По това време се чуваше за първите студентски бунтове в Париж, с които академичната младеж свали от власт националния си герой великия генерал Де Гол. Явно в някои центрове е било решено да се вземат мерки, от студентската младеж може да се очаква всичко, а световният империализъм само това чака. На осми декември следващата година в ресторантите се сервираше само лимонада, по улиците на София един студент се разминаваше с най-малко двама милиционери, бяха ги докарали от цяла България, а някои зевзеци ги спираха и им викаха дружески:

- Хей, другари старшини, честит ви празник!

- Благодарско! Честит и на вас! – отговаряха най-често почти добродушно униформените селски момчета, някои от които вероятно и за първи път идваха в столицата и им беше интересно и вероятно приятно студентите, и особено студентките, да ги почерпят с цигара.

Аз обикалях из центъра с един приятел от махалата, защото от предната година вече не бях студент. Една седмица след оня студентски празник в ресторанта срещу „Феята“ бях повикан в деканата на факултета и бях уведомен, че със заповед на министъра на образованието съм изключен завинаги от всички учебни заведения. От деканския кабинет ме заведоха в една стая, на която нямаше никаква табелка. Там зад едно празно бюро бе седнал непознат човек, който ми даде да подпиша декларация, почти като оная за Робовладелеца пет-шест години по-рано, че съм предупреден – при подобен случай като този в ресторанта, както и ако още веднъж бъда забелязан да ходя в църква, където да паля свещи на Коледа или Великден, ще бъда въдворен в трудово-поправително общежитие, така евфемистично се наричаха лагерите, за неопределен срок.

- А ако откажа да подпиша? – попитах аз кротко.

- Ако откажеш да подпишеш – каза кротко и той, – ще те въдворим в този момент.

До вратата на стаята седяха двама други цивилни, които вероятно ме гледаха също така кротко, но това беше само предположение, защото ако се бях обърнал да ги видя, не беше изключено да помислят, че искам да избягам, а това щеше да доведе до нежелани последици. По-късно научих, че същото се е случило с още трима от разказвачите на вицове и няколко двойки от танцуващите.

Ето така тръгна онова разклонение в пътя на моя живот, което ме отведе от студентската скамейка, както е прието да се казва, до кривите пътеки на престъпния живот, по които ме насочи моята съдба – нещо, което също е прието да се казва, но пък не е прието от гледната точка на закона, пак се извинявам за тавтологията. Мислих, мислих как да си го върна на народната милиция и накрая го измислих – ще й създам проблем, който тя дълго няма да може да разреши, защото ще бъде въображаем, следователно нерешим, и така ще накарам хората отново да я намразят, защото кой ще ти обича народна милиция, която вярно, вече не наказва така масово народните врагове, по причина че такива вече почти и не бяха останали, нито живи, нито на свобода, сега продължаваше да наказва предимно разказващите вицове, танцуващите упадъчни танци и студентите, ходещи в църквите на Коледа или Великден, но не може да осигури едно елементарно спокойно съществуване, ако не живеене, на обществото, което й плаща заплатите и което, понеже няма право да носи оръжие за самозащита, защото в някакъв момент това би могло да се окаже политически опасно, разчита само на нея да му осигури такава. Какъв да бъде проблемът, който да й създам, обаче?

След още мислене стигнах до извода, че най-важният въпрос на едно човешко общество е неговата сигурност. Американците, като са богати, сигурни ли са? Трепят се по улиците като стой, та гледай. Вестниците, телевизията и радио София показват ли ни ежедневно с какви стачки, демонстрации и улични боеве с полицията преминава животът на гражданите от капиталистическия свят? У нас показват ли се и въобще случват ли се такива неща? Слава Богу, не. Хората си живеят спокойно и работят неуморно за светлото си бъдеще.

Значи – трябва да спрат да си живеят спокойно, като начало - поне тези в столицата.
Но как? Да започна да хвърлям от някой покрив на висока сграда в центъра позиви срещу народната власт, или пък бомби? Те за едни вицове ме изритаха от университета, за позиви и бомби ще ме изритат сигурно направо в гробищата. Доста мислих, идваха ми все разни опасни и с краткотраен ефект идеи, които отхвърлях една по една, докато накрая решението ми хрумна по най-неочакван начин. Аз съм бил цял живот хорист, родителите и брат ми също, ние не бяхме професионални музиканти, но имахме музикален слух и прилични гласове. Баща ми беше тенор и у дома непрекъснато звучаха арии из опери, а най-често – песните на Бениамино Джили и още по-често неговата знаменита песен „Мама“. Семейно бях изгледал всички оперни постановки в София, а в последните два класа на гимназията често ходехме заедно с мои приятели вечер в операта да ни взимат за статисти в масовите сцени, това се случваше обикновено в „Аида“ на Верди, мен, като по-висок, все ме определяха да нося вдигната нагоре една дълга тръба в сцената с триумфалния марш във второ действие. Час и половина преди началото на спектакъла в голямото входно фоайе на операта се провеждаше нещо като пазар на роби. Струпваха се много хора, кандидати за статисти, а един нервен човек, чието име никой не знаеше, но всички му викаха Робовладелеца, се качваше на някакъв временно докаран пратикабъл, откъдето ни оглеждаше всички, и посочваше:

- Ти със светлото сако… Ти бе, да, колко пъти ще ти казвам!… Ти с карираната риза… Влизайте вътре. Я по-тихо там и не се блъскайте като овце, аз ви виждам всички и ще избера само които ми трябват. Я ти там… Не ти бе, тъпанар, тоя зад тебе…И ти… Дългия, дългия, на теб говоря! Влизайте!...

Вътре ни обличаха в съответните дрехи, слагаха ни фон дьо тен и ни рисуваха разни шарки по лицата, връчваха ни копия, мечове, щитове, а на най-високите и яките като мен – съответно вече речените дълги йерихонски тръби, строяваха така наричаната четвърта бойна група, която беше най-многолюдна и преминаваше няколко пъти през сцената, обикаляше зад кулисите и пак се явяваше пред публиката, за да се създаде впечатление за огромна армия, после Никола Николов (в ония години той най-често изпълняваше Радамес) слизаше от високата носилка на герой-победител, за да прегърне своята любима (веднъж слезе така невнимателно, че се изтърколи от платформата направо на сцената), Юлия Винер Ченишева и Надя Афеян изпяваха блестящо трагичните роли на Аида и Амнерис, а ние, получили веднага хонорара си, вече бързахме с гаджетата си към „Ариана“, ресторанта в средата на вече споменатото по повод на онова театрално ремарке с кучето отгоре, едноименно езеро в Парка на свободата (така се наричаше тогава Борисовата градина), където с изкараните двайсет и пет лева изяждахме по един шницел със салатка, изпивахме една бутилка бяло вино и оставаха дори няколко лева за крем карамел, след това – преговор до среднощ на някоя пейка в гората на поредния урок по биология, любим предмет на нашата възраст.

Година по-късно стана един фал, след който спрях да ходя, защото набих Робовладелеца и ме откараха в милицията. Теглиха ми един бой, съпроводен с псувни и закани, по време на който само си повтарях да не си отпусна ръцете, че жалките милиционерчета-биячи щяха тутакси да завършат земния си път в районното, а аз моя – в Белене или директно в по-добрия свят, освен това в сравнение с ударите, които понасях на ринга, селяндурските им шамари, макар и тежки и в състояние да побъркат един несвикнал човек, повече ме забавляваха, отколкото ядосваха, по едно време ги заболяха ръцете да бият, спряха, задъхани, зачервени и потънали в здравословна професионална пот, която показваше, че не са ходили на баня поне от два-три месеца, но продължиха да псуват, а дежурният офицер, като им даде знак с ръка да спрат, ме загледа подозрително, след такъв бой редовият гражданин би трябвало отдавна да е паднал на пода и да се гърчи в краката на ритащите го биячи, и рече:

- А бе, катил, ти тренираш ли нещо? Да не си боксьор?

- Не, шахматист съм – отвърнах спокойно.

- Не си прави ташак, да не те поема аз. Виждал съм те някъде.
Е как няма да ме е виждал? Биячите на опера не ходят, ми идеше да му кажа, но на боксови мачове са първи, там специализират и усъвършенстват професията.
- Често ми го казват – отвърнах кротко. – Тъпата ми безлична физиономия е виновна, на всеки му приличам на някого. Кротък човек съм, но оня си го изпроси. Преби беззащитен старец.

Подписах си обясненията и ме пуснаха, може би защото, както по-късно се разбра, на Робовладелеца не му било за първи път, но ме записаха в някакъв списък и ме накараха да се подпиша и че ако втори път ме хванат да се бия на публично място, ще ми стъжнят живота, което можеше да се тълкува, че у дома или на скрито можеш да пребиеш когото си искаш, но на публично място – не. А защо набих оня робовладелец? Защото той удари два страшни шамара на един възрастен човек, статист като нас, войник от армията на триумфално влизащите победители, който беше забравил да си свали очилата и часовника, а беше краен в реда откъм публиката, която, когато на светлината на прожекторите блеснаха металните рамки на очилата му и часовникът на ръката, с която държеше щита, прихна да се смее, това доведе до объркване, но публиката все пак беше културна и смехът бързо стихна. Беше ми жал за човека, сигурно беше много закъсал, та да идва вечер, вместо да си гледа старините, да си чете вестника или да гледа новините по единствената българска телевизия, и не съжалявах, че въздадох възмездие на тоя Робовладелец, който очевидно беше забравил, че някога и той е бил роб, бях сигурен, че на младини също е идвал тук, на тържището, някой друг роботърговец го е избирал, слагали са му фон дьо тен и са му мацали по египетски лицето, а в бедната му душа все по-непредотвратимо е разцъфвал огромният кактус на желанието му някога да бъде на мястото на оня, дето избира и посочва. За какво може да мечтае един роб? Да стане робовладелец.
Та веднъж, като гледах не помня с кого „Севилският бръснар“ на Росини и заслушах арията на клеветата на Дон Базилио, си спомних как пък в нашата флотска школа за корабни радисти край Варна, за която е ставало и друг път дума в моите кратки бележки в тази книжка, през месец ни правеха някакво тържествено събрание, а един отдавна пенсиониран певец от Варненската опера всеки път ни изпълняваше тази ария, поради което я бяхме научили наизуст – и такива изкушени като мен, и такива селски момчета, като повечето от останалите, които за първи път чуваха оперна музика. И когато този човек – висок и много тънък, почти кльощав, стигаше до характеристиката на бойните качества на клеветата - „Тя избухва като бомба-а-а“, целият салон рипваше прав и с вдигнати ръце извикваше гръмогласно, като от едно гърло, „Бу-у-у-м“, започвайки да ръкопляска, да вика, да се смее и да тропа с крака, с намерение да го накара да спре тая втръснала на всички ария, но той след няколко такива представления започна също да вдига ръце и да вика с нас „Бу-у-у-м!“ Салонът се напикаваше от смях, само аз и той не се смеехме, той – защото сигурно отново се чувстваше щастлив на сцената и изживяваше триумфите на своята певческа кариера, а аз – защото в тоя момент винаги ми заприличваше на най-популярния образ на великия идалго Дон Кихот, който с цената на цялото неразбиране от страна на този свят се бореше самоотвержено за всичкото негово добро.

Та значи така – клеветата! Тя, под формата на донос, ми беше отнела възможността да получа образование, което беше най-голямата ми мечта и лишаването от което ме бе маргинализирало в живота, защото ме бе приравнило с онези, на които и гимназия не им се завършваше, имахме ги такива в училище немалко, следователно имах ли право да си отмъстя и аз на наказалите ме чрез една моя зла измишльотина? Въпросът ми се стори напълно излишен. А темата вече си я бях изяснил – край на сигурността на гражданина. Но как? Човек от какво се бои най-много – от неизвестната заплаха. От човек може да се боиш, но ако го знаеш кой е, взимаш някои мерки и се предпазваш, поне доколкото е възможно. Ако си вярващ обаче и се боиш от Бог, тогава задачата ти е много по-сложна. Бог не го виждаш, не знаеш кога и как ще замахне над теб, грешника, и какво зло ще те връхлети, върху този мистичен страх без конкретен образ на заплахата не се ли гради от хилядолетия силата на всяка религия, поне на християнската и мюсюлманската, които, както е известно, произлизат една от друга с разлика от само пет-шестстотин години?

Следователно – аванти! Човек от какво се бои най-много вечер, независимо дали е мъж или жена? От нападение в тъмното! От удар изневиделица по главата, след това – обир, евентуално изнасилване и изчезване на насилника в мрака. А кой е насилникът – Жоро Павето, разбира се, отговорът ми дойде някак веднага. Името – достатъчно кратко за запомняне, предметът – достатъчно тежък за зашеметяване или убиване на място. Какво остава? Много ясно – светът да научи за него. Поне столичният, а нали напоследък, както мрачно се шегува баща ми, който е кореняк софиянец, от двама столичани трима са от провинцията, много скоро навред ще се разчуе за него и призракът му, подобно на един друг, за който сме учили, че някога бродил из Европа, съвсем скоро ще заброди по цялата българска земя. Народната милиция ще започне да се бори с него, естествено – безуспешно, защото кой се е преборил с призрак, а, от друга страна, народна милиция, която не може да се пребори с един пършив призрак, каква народна милиция е?

Започнах да питам приятели, познати, съседи и всякакви хора, с които ми се наложи да работя по строежите, по изкопите, по сточна гара и по строителните складове къде като общ работник, къде като хамалин, което си е горе-долу едно и също, защото никъде не ми даваха да започна нормална работа, явно бях влязъл в някакъв черен списък, питах много и по опашките, които изпълняваха най-успешно ролята на информационни центрове, чули ли са нещо за Жоро Павето, който… Нощем… С паве в торбичката… Предимно жени… Отначало всички се ужасяваха, питаха откъде знам, казвах, че и аз не знам нищо, но съм чул и т.н., и само след две-три седмици вече почти всеки човек, с когото имах някакъв контакт, ми разказваше най-страшни истории за Жоро Павето. Хората вече бързаха да се прибират преди залез слънце, театрите и кината, ресторантите и сладкарниците започнаха вечер да пустеят, народът се затваряше в къщи, веднага пускаше пердетата, мъжете от квартала прекъсваха за малко гледането на мачовете и отиваха да посрещат жените си на спирката на тролея, трамвая или автобуса. Най-ужасно беше за жените, които нямаше кой да посрещне, тогава момчетията от махалата се събираха по две-три и чакаха по спирките. Когато видеха, че някоя жена тръгва сама и още не направила пет крачки, започва непрекъснато страхливо да се озърта, веднага ѝ предлагаха да я изпратят всички заедно до тях, ако им даде по левче на всеки, и тя веднага приемаше, ето как най-малките започнаха да се учат да правят бизнес много преди да дойдат демокрацията и капитализмът.

Така над живота ни легна зловещият призрак на човек, който не съществуваше. Хората от страх започнаха да се изнервят, да се озлобяват едни към други, да стават подозрителни, зли и отмъстителни, да носят в чантите си ножове, отвертки, даже сатърчета, с които евентуално да се защитават от Жоро Павето. Моят приятел, дето имаше близък в милицията, който му споделяше някои неща, ми каза, че страшно са се увеличили доносите, които се получавали там, предимно анонимно, но имало и явни, че тоя или оня от блока или квартала е всъщност Жоро Павето, а народната милиция, загрижена за спокойствието на гражданите и дваж повече за реномето си, започнала да арестува някои от обвинените, после ги пускала, защото за съответната вечер си имали желязно алиби, а и не приличали на хора, които ще трепят съгражданите си, главно съгражданките, които не само ще ограбват, но и ще изнасилват и пребиват. Оказвало се, че някои от наклеветените били лекари и си били цяла вечер на дежурството, други били втора смяна и си били на работа, някои били в чужбина и граничните регистри го доказвали, един път бил посочен като Жоро Павето и цивилен агент на милицията, който тичал и душел за някаква следа, воден от светлата мечта да пипне разбойника и да получи повишение…

Оказвало се, че наклеветените не са Жоро Павето, но обществото вече беше раздрусано, нали! То просто все повече не беше това застояло блато, в което бе преминал животът му дотогава. Така един ден внезапно стигнах до извода, че вероятно по този начин се раждат и идеологиите. От една страна, чрез страховете на хората, от друга – чрез желанието им да заживеят от утре по-добре, поне по-спокойно, като в по-добрите времена… Отначало ще повярва един, после още неколцина, после още повече, накрая изперкват всички и са готови да убият, или поне да предадат и най-ближния, ако повярват, че им е приготвил паве, с което да цапардоса живота им. И комунизмът, и нацизмът са започнали някога с изперкване първоначално на съвсем малка групичка хора.

Отначало се радвах, че планът ми бе успял, че бях докарал милиционерите до освирепяване от факта, че не можеха да хванат някакъв дегенерат, в резултат на което доверието на хората към тях катастрофално се бе срутило, дали и те не бяха разбрали, че масовото изперкване на населението е проблем не толкова на криминалистиката, колкото на идеологията? Но постепенно започнах като че и аз да психясвам. Улавях се, че понякога избягвам да минавам по много тъмни улици, бях започнал да поглеждам през рамо този, с когото съм се разминал, дали е отминал или зад мен се е обърнал към мен. Докато една нощ сънувах, че Жоро Павето идва, както съм в леглото, и ме халосва по главата, а аз не мога нито да стана, нито да извикам, мъча се да видя лицето му, но то все ми бяга… Тоя кошмар започна да ме буди все по-често, започнах сериозно да мисля, че полудявам, докато накрая реших, че не мога да живея повече с него, ще ида в милицията, ще си призная всичко, да ме вкарат в затвора да си платя дяволъка, там също щях да работя тежка работа като тая, с която се прехранвах и на свобода, вече съм свикнал, но поне вероятно щях да имам спокоен сън.

Докато се колебаех да ида ли да се предам или не, една вечер към девет и половина дойдоха двама цивилни и ме откараха в следственото. Някакъв съсед пуснал сигнал срещу мен, че съм Жоро Павето. Да съм разкажел къде съм бил снощи между девет и единайсет часа и какви са отношенията ми със съседа от ляво на моя апартамент. В първия момент не можех да се сетя откъде познавам разпитващия, докато в един момент изведнъж ми светна – той беше онзи, който ме накара в стаята без табелка в университета да подпиша декларацията, че няма да разказвам политически вицове и няма да паля свещи на Коледа и Великден.

- Бях си у дома с моята приятелка - отвърнах спокойно, – тя може да свидетелства. А този съсед не може да знае, дали аз съм или не съм Жоро Павето. Той ме е наклепал просто защото е простак и не харесва музиката, която слушаме с моята приятелка, оперна и симфонична, знаете, през панелите всичко се чува. И аз не харесвам неговата сръбска музика (това беше чалгата тогава), обаче не му правя скандали. Но той наистина, без да иска, е познал. Аз съм Жоро Павето.

- Аз също мисля, че ти би могъл да бъдеш Жоро Павето – каза той и потропа нервно с пръст по бюрото. – А за да си наясно какво може да ти се случи, ако продължиш да ме взимаш за мезе, ще ти кажа да знаеш: Жоро Павето не съществува. Досега не е потвърден нито един от слуховете за негови престъпления. Измислил го е някой, който е засегнат като тебе от нашите мерки за превенция на студентската или работещата младеж. За отмъщение. Ние ви знаем и се интересуваме от вас. Ти си един от най-интелигентните измежду засегнатите и затова допускаме, а скоро и най-вероятно ще го докажем, че е твое дело.

- Ама нали и аз точно това ви казвам! – почти извиках. – Аз го измислих! Обаче хората се побъркаха, аз също. Съжалявам, разкайвам се и съм готов да си понеса наказанието. Вие ми отнехте възможността да имам образование. Какво повече можете да ми направите? Хайде, пращайте ме в затвора! Признавам си всичко! Може да получите и повишение. За признанието си ще Ви помоля само за едно – пращайте ми в затвора или лагера за Нова година по една кутия обикновени вафли, много ги обичам.
Усетих как тонът ми постепенно се повишаваше, това беше глупаво, той наистина можеше да си помисли, че го взимам за мезе и като нищо щеше да ме прати в мазето на районното да ми скъсат задника от бой, ако не и от нещо още по-лошо, ако решат да ми докарат двайсетина цигани от затвора, говореха се страхотии. Казах си – успокой се, паве, успокой се, че от лошото винаги има и по-лошо.

В този момент звънна телефонът и той го вдигна, а онзи оттатък така крещеше, че чувах почти всичко.

- Хванахме го, шефе! Хванахме го!... В градинката „Света Троица“… Жената отначало викала и се спуснали хора! Ударил я с паве и я убил! След малко ти го караме!Глухоням, или се прави!...

Майорът така се развълнува, че май забрави за мен, стана, запали цигара, отвори прозореца, изведнъж се сети, че съм там.

- Слушай… Проработи ти късметът. Бях си създал една хипотеза… Както и да е. Иначе не си глупав. Затова няма да те изпускаме от поглед. Сега си върви, а ако приемеш да изпълняваш някои задачи, които ще ти поставяме… За да предпазваме такива като тебе от грешни стъпки… Може и да ти върнем студентските права. Помисли си добре, бъдещето ти зависи от самия теб.

Не си върнах студентските права. Приятелката ми ме напусна, въпреки че много се обичахме, но родителите й казали, че няма да имат зет бачкатор по строежите, пък дори и да обичал класическа музика. Направих опити с няколко други жени, но все не се получаваше, никоя от тях не обичаше оперната и симфоничната музика, после животът изведнъж избяга, сега си слушам вечер музиката стар и сам. Жоро Павето тогава го съдиха, признал, че му хрумнало какво да прави от слуховете, после го пуснали предсрочно за добро поведение и в едно софийско село заживял като почтен човек, съселяните му го обичали, помагал на всички с каруцата си. След него се бе появил и Жоро Павето-Две, но и него го хванаха бързо, и той лежа в затвора.

На народната милиция не й минаваха тия работи.

---------------------------------------------------------------------------------------------------

Топалов, К. Софийски истории, Бард, София, 2021, с. 336, EAN 9876190300786, ISBN: 9876190300786

-----------------------------------------------------------------------------------

© Кирил Топалов
© e-Lit.info Сайт за литература, 2022