Зададохме следните въпроси на известни наши литературни творци и изобщо хора, посветили се на културата:

 

1. Какво мислите за кирилицата - да запазим ли самобитната си писменост?
2. Какво мислите за българската литература – накъде върви?
3. Как виждате бъдещето на литературата като изкуство?

  

 

 

Ето какви отговори получихме:

 

 

Кристин Димитрова:

 

1. Ако сменим азбуката си, ще трябва да се простим с всичко написано на нея. С цялата си памет; с всичко, което сме. Не мисля, че се мразим толкова.
2. В литературата ни криза няма. Тя става все по-свободна от институционални оценки - нещо, в което киното ни май не успява засега - и се устреми към читателите си. През последните години забелязвам, че хората запознаха да пишат такива книги, каквито те самите биха искали да прочетат. И жанрът вече не е мръсна дума, каквато - кой знае защо - по едно време беше. С две думи, литературата ни върви накъдето трябва. И най-важното - върви.
3. Който е чел, пак ще чете. Останалите ще се чудят какво им убягва.

 

 

Георги Господинов:

 

1. Разбира се, да я запазим. Кирилицата не ни е проблем. Всичко може да бъде написано с тези трийсетина букви. Преводимостта е отвъд буквите.

2. В различни посоки върви. Все по-трудно е да се очертае тенденция. Може да се каже, че има всичко, което се предлага по света. С различно качество, но налично. И става все по-близка до европейската, изпитва същите колебания и лутания като нея.

3. Предвиждам бавно и неотменимо завръщане на литературата. Като източник на смисъл, като утешение, като опит да разберем какво ни се случва. Никога не сме имали повече нужда от това. Така, че бъдещето на литературата е гарантирано. А за бъдещето като цяло – не знам.

 

 

Неда Антонова:

 

1.Намирам въпроса за абсурден или по-точно обстоятелствата,които дават основание за дискутирането му. След като от 11 до средата на 19 век френските крале са произнасяли коронационната си клетва на старобългарски ,положили ръка върху евангелието на Ана Ярославна, написано на кирилица, а днес нашата азбука е призната за една от трите официално приети в Европейския съюз, каква е причината за тези колебания и страхове?!
2. Казано е: без дрехи народите са голи. Повече от двайсет години одеждите на българската книжовност с мазохистична наслада следват извивките на обезобразеното до уродливост тяло на обществото, без да му предложат нов или поне добре забравен стар, но красив и достолепен модел. Трябват ни вяра и въображение, братя-моделиери!
3. Както и да са поднесени посланията на бъдещата литература - написани на небето или излъчвани във вид на аромат - те всички ще бъдат разказ за неслучилото се в действителност,но ярко преживяно в съзнанието на човечеството. Бъдещата световна литература ще бъде още повече митология.Колкото по-широк е обхватът на съзнанието, до толкова повече точки на необятното се докосва то. Дори претопен в друга - актуално-техническа - форма или даже претоплен, митът ще бъде насъщния хляб на утрешната литература.

 

 

Анжела Димчева:

 

1. Кирилицата е задължително да запазим. Цяла Европа я призна, като я сложи на банкнотите от 5 евро. Кощунство е да се отказваме от нея.
2. Българската литература е много по-качествена от западните литератури. Особено поезията и късия разказ. Но нищо не се прави за рекламата на авторите ни в чужбина, трябва отделна финансова политика за преводи на наши автори в чужбина, само така можем да бъдем оценени и да се види от целия свят, че българската  литература е на световно ниво. Но да се спре с рекламирането само на класиците, които за модерно мислещия европеец са непонятни като език, бит, мислене и действие. Да се превеждат съвременни автори.

3. Изкуството в 21-ви век се връща към синкретизма, познат ни от преди няколко хилядолетия, но, разбира се, в екстравагандни форми. Литературата все повече ще бъде част от визуалните изкуства по простата причина, че читателят е все повече екранен човек, търсещ краткото звуково, текстово и визуално послание. Сетивата му вече са разглезени и той не задържа вниманието си върху даден текст повече от 3-5 минути. Романните форми все повече ще се свиват до мултимедийни трансфериращи се един в друг текстови прозорци. Дори да не отмре хартиеният формат, той няма да е доминиращ в изкуството след 30 години.

 

 

Деян Енев:

1. Нямаме друг избор. Това е най-големият ни влог в световната цивилизация. Православната ни църква много точно свързва Борис-Михаил, светите братя Кирил и Методий и техните ученици в едно неделимо цяло чрез небесния титул за святост. Дейността им наистина е колосална по обхват.

В географско отношение резултатът от нея покрива територия от Централна Европа до Беринговия проток и от Северния полярен кръг до Хиндукуш. Над 10 процента от населението на света пише на азбуката, изобретена от Кирил и Методий и разпространена чрез делото на учениците им.

Най-смайващото обаче е друго - т. нар. черковнославянски език, на който продължава и до днес да се извършва богослужението в църквите на източноправославните славянски страни, е всъщност пригоденият за литургични нужди старобългарски език, известен още и като Кирило-Методиевски език. В света няма друг подобен пример на език, специално адаптиран за нуждите на богослужението, т.е. това е единственият език, който с пълно право може да бъде наречен литургичен. Така че българските писатели са донякъде облагодетелствани – ние пишем на един благословен език.

2. Съвременната българска литература съществува в една агресивна враждебна среда, наречена тотално опростачване, което е плод от липсата на каквито и да е държавнически усилия за промяна на това статукво. Иначе постиженията на българските автори са абсолютно съизмерими с постиженията на европейските им колеги – да спомена само имената на Алек Попов, Георги Господинов, Калин Терзийски, Владимир Зарев, Силвия Томова, Петър Делчев, а сред по-новите поети - Владислав Христов. Изоставаме, струва ми се, от руските автори и авторите от бивша Югославия, и то поради една проста причина – там четящата публика никога не загърби родната литература. Писателите ни са налице, но всичко друго, което е предпоставка за пълноценен литературен живот, го няма или крее – пазар, реклама, периодика. Така че нашите писатели са своего рода мъченици, но това ги прави и твърде устойчиви и жилави.

 

3. Нямам никакви притеснения. От всички изкуства единствено високата литература и донякъде независимото кино запазиха мисията си да пазят и развиват духовния потенциал на човечеството.

 

 

Петър Краевски:

 

1. Безусловно. Това е наша културна отлика. Самобитна багра във все по-изсивяващото море на глобализма. Нямам против глобалното единение на народите, стига то да се извършва без агресия и да води до общност на различията. Откажем ли се от българската писменост, загърбваме впечатляваща история и достойно бъдеще. За да те уважават в този свят, трябва самият ти да уважаваш себе си, да знаеш кой си и откъде идваш, нали? А за да бъде зададен такъв дефанзивен въпрос, значи според неговия автор имаме проблеми с адаптацията... Вижте, проблемът не е в азбуката. Другаде е заровено кучето. Нямаме, или поне засега не проявяваме адаптационен рефлекс. Който днес е равносилен на оцеляване. Какво имам предвид – българската литература просто трябва да бъде превеждана на чужди езици. Крайно време е държавата да поеме функциите си, както са по обществен договор и да разработи съответните програми. Не да ни източва като колониална администрация, за която туземната култура е без особено значение. Не че трябва да разчитаме изцяло на държавата, но без нейното постояно и целенасочено усилие в подкрепа на националната идентичност, която ни прави равнопоставени на останалите, ще изпадаме все повече в положението на провинциалисти в глобалния свят.

2. Естествено е след монолитността (а защо не и усмирителната риза) на соцреализма българската литература да изживее разпад. Нароиха се отделни кръгове и кръжоци по интереси. Не съм литературен критик, но мисля, че като цяло постмодерната рефлексия определи пътя на литературата ни през 90-те – един позакъснял отзвук от детонацията му на Запад отпреди десетилетия. Паралелно с това и останките от соцреалистичния разпад даваха признаци на живот и то с претенцията, че са носители на истинската духовност. Сблъсъкът на двете течения определи посоката на литературния процес. Струва ми се, че пътят оттук нататък е повече нормалност в експеримента. Известно уважение към литературните жанрове и развитието им на местна почва. По-малко документалистика или пастиш, камуфлирани като висока литература. Ще ми се да видя плътност в литературното поле. Артефакти със собствена гравитация. Езикови новини, които ще ме карат да настръхвам от удоволствие. Времето за натрупване напредва. Редно е да очакваме вече ново качество.

3. Това е въпрос за художественото въобще. Електроните медии се настаниха трайно в черепните ни кутии. Живеем забързано, под стрес. Предпочитаме информациония дайджест. И по-кратките литературни форми. По възможност утвърдени с качествен щемпел, за да не губим излишно време в четене на сурогати. Проблемът е, че този щемпел за качество все по-често се подменя от вездесъщия PR. Това създава погрешна представа за стойностностното в по-неукрепналия читаел. Принизяването на общия вкус води до „производство” на литература, която е по-рехава, по-документална, по-жанрово профилирана, а защо не и „реалити” литература. Тя дава готови отговори – като наръчник, дневник, лексикон. Или търси екшън. Електронизация. Незабавен успех. Продажби на всяка цена. Ползва всевъзможни похвати, смлени и овкусени с изпитаните стабилизатори на полуфабрикатите. Това виждам. Но виждам и нещо друго. Неизбежно го има и контрапуктът – гладът за по-художествени текстове. По-осмислени. По-пинати. Текстове, за които с удоволствие ти се иска да „потрошиш” маса време! Съотношението между „консуматорите” на двата вида писане винаги ще е в полза на първите, бързо четящите, ерго – ще продължава тържеството на бързата литература. Все пак, лично аз не искам да участвам в това тържество. Предпочитам общуването с „по-трудоемки” текстове, колкото и непрестижно да е това за масовото съзнание. Не казвам това, за да се правя на умник. Просто нагласата ми е такава. Правя го, защото ми харесва и не мисля да се оправдавам по този повод. Това е. Усмивка!

 

 

Петър Чухов:

 

1. Разбира се, че трябва да я запазим! Светът върви към билингвизъм – един общ език (с обща писменост), на който всички (или поне образованите хора) ще могат да се разбират и множество уникални езици (и писмености), които трябва да останат, но не като исторически паметници, а като живи, функциониониращи системи, носители на националните култури. Освен това кирилицата не е просто писменост на малък език – българския, а също и на редица други славянски езици, а и не само, сред които и един от най-широко разпространените в света – руският. Затова мисля, че въобще не е застрашена от изчезване, независимо от желанието или нежеланието да бъде запазена.

2. След ясното осъзнаване, че с месианската й роля е свършено, българската литература бавно се освобождава от нарцисизма си. Вече не работи моделът „По-добре пръв на село, отколкото последен в града”, при който писателите с щраусов рефлекс можеха да се правят, че световната литература не съществува или е нещо, което не ги засяга. Сега селото се е превърнало в „глобално село” и това предполага съизмерване със световните стандарти. Ударът е подобен на този, който изпитват водещите ни футболни отбори, когато отидат да играят в Европа. С литературата обаче е по-трудно, защото във футбола просто трябва да се стремиш да постигнеш определено ниво, а при писането освен това трябва да запазиш уникалността си. Иначе нещата губят смисъл. Натам върви и литературата ни – към търсене / намиране на поизгубения смисъл.

3. Разколебаването на печатния текст – книга или периодично издание – като основен проводник на литературата създава нови условия и необходимости за развитието й. При тази ситуация се прояват различни форми – несъществували досега (като мултимедията, свързана с компютърните технологии) или такива, които са били по-периферни, но сега се изместват към центъра (като съчетаването на литературата с различни други изкуства – музика, танц, театър, кино, изобразително изкуство и т. н.). Сценичните и мултимедийни прояви са по-жизнеспособни в днешните условия, по-привлекателни са за пренаситения с информация и ограбен от свободно време съвременен читател, който има нужда от по-силен, понякога дори драстичен, стимул, за да обърне внимание на литературата. Затова смятам, че тя ще става все по-синкретично изкуство, а писателят, за да оцелее, трябва да се превърне в истински артист (в широкия смисъл на думата) или, най-малкото, да работи в екип от артисти.

 

 

Майя Динева:

1. Дори през ум не ни минава, че нашето слово е едно от най-големите чудеса в живота ни. Дадено ни е по Божий промисъл и е стигнало до нас чрез подвига на двамата светители, които са го превърнали в писменост. Да четеш и пишеш е толкова естествено, колкото да дишаш и тичаш. 
Тази даденост, този наш български език е дело на млад човек. Константин Философ е бил тийнейджър по днешните измерения, той е бил 14-годишен, когато отива да се учи във Византия, в Магнаурската школа. И още оттогава са го наричали „философ“. Според пространното житие, написано от неговия не по-малко гениален ученик свети Климент Охридски, той е имал предчувствие за мисията си още в ранно детство.
Още като беше на седем години, момчето видя сън и го разказа на баща си и на майка си: "Стратегът събра всички девици на нашия град и ми рече: "Избери си от тях другарка и връстница-помощница, която си искаш." Аз огледах всички и си избрах една, от всички най-красивата по лице, сияйна и украсена с много златни огърлици и бисери. Името й беше София, сиреч мъдрост!"
Константин, наречен Философ удържа на думите си. Блестящ дипломат, той тръгва да разнася Словото и вярата по диви, неизследвани тогава земи, сред езичници и невежи люде.
Според днешните ни мерки за човешките знания и възможности, бихме определили свети Константин Философ като гений. Но свърхчовешките му възможности, изумителната му памет и таланта бързо да учи чужди езици са дар Божий. Този велик дар той поставя в услуга на ближните си, в услуга на тези, които живеят в мрак и невежество. И езичници, и мохамедани, и евреи той оборва със силата на своето Слово, говорейки и пишейки на съответния език. Когато му казват, че има само три езика, на които може да се пише и чете: гръцки, еврейски и латински, Философът им отговаря:
- Не вали ли дъжд от Бога и слънцето не свети ли еднакво на всички? И въздухът не е ли еднакъв за всички? И как не ви е срам, като мислите, че езиците са само три, а на всички други народи и племена заповядвате да бъдат слепи и глухи? Бога ли си представяте немощен, че не може на всички да даде това, или завистлив, че не иска? Ако не изговаряте с езика си разбрани думи, как ще се разбере това, което говорите? Защото ще говорите на вятър. В църква предпочитам да кажа пет думи разбрани, за да поуча и други, отколкото хиляди думи на език непознат...
Мисля, че макар днес да не говорим, пишем и четем този точно език, който небесата са пратили на светите братя, все пак по Божий промисъл го имаме. И по човешки го предаваме, унищожаваме, забравяме, подиграваме му се, ненавиждаме го, защото не ни вписвал в европейските народи и в света. Е, така е, всяко свято дело е дамгосано с предателство. А езикът, който говорят днешните млади не само е непонятен за мен, не само не прилича на известната ни кирилица, но и не носи богатството, дълбочината и красотата на онова Слово, което първо е било у Бога.

2. Накъде наистина отива бедната ни, българска литература? Няма ги Димитър Талев и Димитър Димов. И още ред велики писатели, не знам дали днешните млади хора дори знаят имената им. С днешна дата си мисля какви ли още шедьоври биха сътворили тези колоси на Словото, ако бяха живели в друго време. Не мога да си обясня защо толкова разтърсващи събития от съдбата на един народ, случили се през последните десетилетия, не намират своите писатели. Тези събития смазаха и унижиха, за жалост, именно културата и образованието ни. Вероятно това беше и целта, проточила се през десетилетията комунизъм и десетилетията псевдодемокрация. Всъщност-мутризъм. Като няма добри учители, няма и ученици, няма и творци. За жалост, медиите пълнят главите на нашите деца с низост, грозота, чалга и невежество. А новите технологии напълно ги лишават от жаждата да прегърнат писаното слово. Никой не се упива днес от уханието на новите книги. Не зная дали електронните такива ще ги заменят напълно. Но не мога да си представя как ще четем Талев на електронен носител. Виж, Георги Господинов се вписва чудесно. Да не говорим за Людмила Филипова, например. Мисля си за една прекрасна книга-“Вътрешна стая“ на Керана Ангелова как би изглеждала с целия си магизъм, притчовост и неизказано, словесно богатство върху екранчето на някой таблет. И така постепенно стойносните ни писатели ще губят читателите си именно поради безпросветното, невежо време. Поради тази чалгясала ченгесарница, в която сме принудени да съществуваме. 
3. Уви, никак. Изобщо не виждам бъдеще за изкуствата. Няма място за истинските творци там, където се издига в култ светът на мутрата, на престъпника, на крадеца и лъжеца. Единствената ми утеха е, че постепенно ще изчезнем през годините, ще се стопим като нация, всъщност вече и не сме нация, а сбирщина.

 

   

Мария Станкова:

 

1.Кирилицата е създадена, за да може българският език да звучи български. Заменянето й с каквито и да било други букви би било престъпление.
2. Българската литература е доказателство, че бита определя съзнанието. Може би, това някога ще се промени...
3. Просто не мога да си представя литературата като кило сирене. Ако можех, то тя би имала прекрасно бъдеще като хранителен продукт.

 

 

Палми Ранчев:

 

1. Кирилицата отдавна е не само кулртурна, но и биологочна особеност на българите.
2. Българската литература се развива в посока на най-близкия хоризонт. Заедно с останалите европейски литератури. И оттам вече ще продължи към някой по-далечен.
3 Литетурата в най-съкровенната си същност винаги е била занимание за избрано или посочено малцинство.