Ще вземеш ли душата ми...
Ще вземеш ли душата ми в безкрая –
самотница сред толкова души...
Умира вятър в думите нетраен,
но без да може да ме утеши.
Полетата отдавна са безлюдни,
иконите - с пресъхнали очи.
И само дъх напомня, че е трудно
да чакаш дълго и да премълчиш.
Да слизаш бяла в сенокосни нощи
и да лудуваш, без да се смириш.
Да ме пригалиш, без да ме докоснеш,
по-нежна от невидим лунен щрих.
Да си жена, като стихия щура,
и пламнала да си у мен главня.
Цветец да си един сред кръг от бурен,
във който шепотно да се смаля…
Ще вземеш ли душата ми в безкрая,
за да сме двама и след този свят.
Чистилището вход не е към рая,
но само любовта е благодат!
Сърце да си...
И губя цвят… И чезне смисъл
без теб – в живот неподреден.
Навярно Бог ме е орисал
да те създавам - ден след ден.
Навярно просто е лудешко -
с несъвършени сетива.
През грубите човешки грешки -
да те чертая от слова.
Да те рисувам в светло, жива -
без цветове и без бои.
В очите ми да си красиво
небе, окъпано във стих.
Сърце да си, безплътна нежност,
а в шепа да се побереш!
Да те жадувам безнадеждно,
сърна да си от див копнеж...
И губя цвят. Отпада смисъл.
Защото Вечността у теб
не е в карати, а в неписан
от никого до днес куплет!
Песента на сърцето...
Да можех само да те зърна –
ще измечтая охрата в очите ти.
Гласа ти някак да си върна –
мълчания ще срутим запокитени…
Да можех знак да ти оставя –
ще се открием някъде в пространствата:
Отвъд определената октава,
извън кръга на солото на танците...
Да можех да те разгадая,
ще те разтворя като кръв във вените.
Затуй от стих сега те вая
като едно ранимо вдъхновение.
Да можех шепа смях да плисна,
усмивката ти ще смири вселените.
Но вече нищичко не искам,
защото знам, че къс сърце у мене си!
Душата на сърна
Очите ти се пълнят със сълзи,
две кладенчета – бистри, неми.
И се потапям в тях, дъждовно чист,
ловец на мигове безвремие.
Мълчиш, а в стоплената тишина
долавям нежност без предели.
Дете си ти - Душата на сърна,
с която двама сме се слели…
Отвъд хоризонта...
За какво ми е глътка безценен живот,
ако нямам сърце да мечтая.
Две ръце за прегръдка, отвъд хоризонт,
и надежди от слънце, в безкрая...
За какво са ми тези търсачи – очи,
ако няма със тях да те видя:
как, зачената в светло весталка, мълчиш
и се раждаш в отворена мида.
За какво ми е тази небесна дъга,
ако няма по нея да слезеш...
Да ме гали, трапчинков магьосник – смехът,
по лицето със предана нежност.
За какво ми е въздухът, който трепти,
ако няма със теб да го вдишам.
А когато завинаги в мене си ти,
с теб последния стих ще допишем...
Тетрадката...
Написах се. И се задрасках.
Като в неслучена тетрадка.
На крачка бяла от съня си
видях да иде и ме търси
едно горещо и голямо
сърце, да ни е топло двама…
Припадна здрач. И се разтвори…
Отнейде обич проговори.
А аз седях и недочувах,
как в мен Душата залудува,
как се изрони и потече –
невидимо море сърдечност.
На глътка от целта е суша.
На разкрач от идея, сгушен
отпих. Бе толкова горчиво -
магиен сок от самодиви.
И оттогава пия само
когато съм до светло рамо.
Написах го. И го задрасках.
Но в мен расте - незрима ласка.
Напъпило и разцъфтяло,
от тук - до пълната ми Цялост…
Горещият му дъх ме рони
и спирам, за да го догоня.
Невидимо стихотворение...
Ще се усмихнеш светло – минзухарено,
и ще отпиеш слънчево от капките.
Приесенно ще прегориш, пожарена,
за да избликне живородно златното.
Ще затанцуваш цветно-пеперудена,
а после ще се рейнеш във индигово.
За кратък миг, преди да стане чудото,
ще онемееш с химна на авлигите.
Тъй – стих по стих, ще се стопяваш мислено,
почти молитвена, зад хоризонтите…
Ще се сбогуваме, лъчисто-истинни,
с една дъга, недоловимо споменна.
И само вятърът ще ни прелиства там,
като невидимо стихотворение…
В горчиви дъждове и слънце-пристъпи,
незрим коктейл от нежни песнопения.
Към теб пътувам...
Към теб пътувам вече от години…
а зимата отляво натежа.
Което бе орисано, прости ми,
останалото – просто е лъжа.
Останалото просто е надежда,
която ще се сбъдне в друг живот.
Понякога измамите изглеждат
по-хрисими от цъфнал нежно глог.
Понякога сме чужди и далечни
и сляпа кръв през вените тече…
Но ще избликне тя, това е Вечност,
а аз ще те достигна със сърце!
Търсач на светлина…
Няма мъртви сърца. Бие пулс и в злодея.
А животът е прям. Направлявано деен.
Неподправено крив. Като змийска опашка.
Непонятно гневлив. Като камък във прашка.
И е ехо от вик. И е удар от упор.
Не живот, а плесник! И продаден, и – купен.
Ти минаваш оттам. Непресторено зимна.
Две ръце ще подам. Да се стоплим взаимно.
Може би, ще поспреш. Да се гмурнем в безкрая.
Миг от сетен копнеж… Жаден и всеотдаен.
Няма мъртви сърца. Даже слаба и грешна,
ще роиш светлина. Ти си в себе си Вечност!
Небесен крояч
Две шепи слънчево небе,
какво ли повече ми трябва…
Дори невидима да бе,
създал те бих от цвят тогава.
Скроил те бих от нежен тюл,
от светъл дъх – контур индигов.
Гласът ти без да съм дочул,
мен твоята любов ми стига…
Две шепи слънчева дъга,
една сълза и вярно рамо.
И винаги ще е сега.
И винаги ще бъдем двама!
Пиян от нежност
Вървиш през рай. Пиян от нежност.
И дъх на цвят у теб шепти…
Събужда сънните надежди
и сам надежда ставаш ти.
Но влизаш в ад. Пиян от нежност.
Там изтрезняваш, кратък миг…
И ароматът се разрежда,
помръкваш в светлината тих.
Завръщаш се. Пиян от нежност.
И няма ад, и няма рай…
Така без граници изглежда
човешкият ни кръст докрай.
Няма молитва
Някак тихо ме молят очите ти,
не молба, а седефен сноп светлина.
Ти си не просто жена, нямо птиче си,
непокътната нежност, сън във съня...
Ти си вечната жажда, горещата,
свидният ромон на неземна река.
И те скътвам в сърцето си, грешното,
да ми светиш, светулчице няма, с дъха.
Очи, които могат да говорят...
Несбъднат сън са твоите очи,
които раждат радост в Светлината
и тихичко отмиват в мене мрака...
Неземна тишина, дете - мълчиш…
И само лъч от лунен отпечатък
в очи, които могат да ме чакат...
Очи, които могат да говорят.
И аз във тях да се разтворя...
Ти можеш!...
Ти можеш да се свиеш в лешник
и кротко в стих да се стаиш.
Да си жена без име, грешна,
но във Душата ми да спиш.
Да засияеш, кратко-звездна,
над непомръкнал небосклон.
Сърце да си с горчиви бездни,
едничък да си път и дом.
И само с дъх да проговориш,
и в слънчево да се роиш…
В очите си да ме разтвориш,
изваяни от нежен фриз.
Ти можеш всичко, даже буря
с едно движение да спреш.
Сама да си стихия щура,
но не и в мене да умреш!
Любов
Тя няма шифър, нито код.
Светулчена безплътност.
Лети на собствен вечен ход.
Без планове попътни.
Без дрехи, визия и цвят.
Пригалва те безпръстно.
Угасва, щом я прекроят,
но винаги възкръсва.
Възкръсва като дух горещ -
отвътре те изгаря.
Молитвена сакрална свещ.
Страдание и вяра.
Тя няма шифър или код.
По-ценна е от злато.
Навярно е дъха на Бог.
Сънят Му в необята…
Ловец на иепоти…
Във очите ти – хълм. А на хълма - дете.
То - зеница след сън. Бавно в тебе расте...
Скри Душата си в стих – шепа цветен прашец.
Дъх от нея отпих. Мъж, на шепот ловец.
По лицето ти смях. Стихнали ветрове.
Аз така те видях. Къс безсънно небе.
Две сърца
Какво съм аз? – Една стаена вечер,
в която греят светли ветрове.
И дъното на непонятен глетчер,
което от години ме зове…
Какво си ти? – Перо от жадна сянка,
надвесено над изворна вода.
Сподавен вик, недообичан ангел,
от кратък миг отронена следа…
Какво сме с теб? – Неизлетели птици,
пригалени във шепа светлина.
И две сърца, родени да обичат,
преди да се разтворят във съня.
---------------------------------------------------------------------
*Подбърът е на автора
----------------------------------------------------------------------
© Илко Илиев
© e-Lit.info Сайт за литература, 2024