Внушителната му фигура изпълва екрана близо 5 десетилетия, като в края на кариерата си играе достолепни роли на глави на големи фамилии – скотовъдци (“Маклинток!”, 1964, “Чийзъм”, 1970), ръководещи стопанствата с твърда ръка и предпазващи ги от попълзновенията на крадци и мошеници.

Джон Уейн – с истинското име Марион Майкъл Морисън, сякаш е създаден за света на класическия американски уестърн, американската драма – моралите – притежава импозантна външност от 1,93 м, впечатляваща мачовска красота, естествена непринуденост и самоувереност и свято спазва традиционните семейни и обществени ценности с преклонение пред жената, без които страна като САЩ би била немислима.

Класическият уестърн на Форд, Хоукс, Андрю Маклаглен, Хенри Хатауей, Майкъл Къртис, Марк Райдъл е девствено чист като нравственост и библейски ясен и универсален в посланията си – светът е отреден на почтените и трудолюбивите, които с вяра в Бога трябва да се борят със суровите жизнени условия, за да разработят ранчото си, да отгледат децата и спасят богатството си от алчните ръце на кръстосващите шайки бандити.

В тези уестърни справедливостта винаги побеждва, Джон Уейн – Херцога е постоянно на поста си – смел, твърд, решителен, но и уязвим в интимен план, независимо дали е шериф, рейнджър или пионер, населил Дивия Запад с предания и легенди.

Кариерата му започва прозаично като футболист, от 1926 до 1939 г. се снима в евтини уестърни на конвейер – след доброто начало с „Голямото ограбване на влака К&А“ (1926) на Луис Сейлър и “Голямата пътека” (1930) на Раул Уолш, докато дойде “моментът на истината”, срещата с великия Джон Форд, с когото работи от 1929 – 1930 г. – „Приветствие” и „Мъже без жени”, до 1976 г., когато посмъртно излиза „Чест и почит към една легенда“, емблематичната и сътворена с покоряваща и днес първична свежест роля на престъпника Ринго Кид, спасил пасажерите от нападението на войните на Джеронимо в “Дилижансът” (1939) и сполетялата го слава на следващата сутрин след премиерата от 3 март 1939 година...

Благодарение на най-големите майстори на Холивуд Уейн изгражда вариращия знаков образ на грубоватия, честен и неустрашим човек от прерията.

Филмите му се харесват, печелят зрителски овации и одобрение на специалистите, влизат в кинокласиката - „Да пожънеш буря” (1942), ”В старата Калифорния” (1942), “Тримата кръстници” (1948), “Форт Апахи” (1948), “Червената река” (1949), ”Тя носеше жълта панделка” (1949), “Рио Гранде” (1950), “Търсачите” (1956), “Рио Браво” (1958), ”Кавалеристите” (1959), ”Команчери” (1961), “Човекът, който застреля Либърти Валънс” (1962), ”Така бе завладян Дивият Запад” (1962), “Елдорадо” (1966), “Бронираният фургон” (1967), ”Непобедимите” (1969), “Рио Лобо” (1970), “Каубоите” (1972), “Рустър Когбърн” (1975)...

За ролята на едноокия шериф в “Истински характер” (1970) на Хенри Хатауей печели “Оскар” за главна мъжка роля.

Снима се не само в уестърни, но и в приключенски филми – „Дългото завръщане към дома” (1940), „Висок и могъщ” (1953), „Крилете на орлите” (1957), „На север към Аляска” (1960), “Хатари” (1961), в мелодрами –„Ангел и злодей” (1946), „Магнатът” (1947), „Пилот на реактивен самолет“ (1957), “Светът на цирка” (1964), във военни продукции –„Седем грешника” (1940), „Летящи тигри” (1942), „Ще се срещнем отново в Париж” (1942), „На огневата линия” (1944), „Назад в Батаан” (1945), ”Приемливи загуби” (1945), “Пясъците на Иво Джима” (1949), „Операция „Пасифик” (1951), „Небесният остров” (1953), “Най-дългият ден” (1962), “В опасност” (1965), „Да хвърлиш гигантска сянка” (1966), в екзотични зрелища –“Варваринът и гейшата” (1958), исторически саги – „Най-великата история, разказвана някога” (1965), комедии – “Барът на Донован” (1963), комични мелодрами – „Тихият човек” (1952) и тв програми – „Шоуто на Дийн Мартин” (1965), в което се изявява и като много добър певец, и полицейски трилъри – “Бриниган” (1975).

Опитва силите си и в режисурата – играе и в чeтирите си авторски филма главните роли, но докато за първия – “Аламо” (1960), разказващ за поражението на тексасците от мексиканската армия през 1830 г., несправедливо е обвинен в евтино патриотарство, въпреки че печели „Оскар” за звук – на Гордън Сайър и Фред Хайнес, за разлика от „Команчери” (1961) , в сърежисура с Майкъл Къртис, оставащ си и досега традиционно добър старомоден уестърн, то около третия – “Зелените барети” (1968), спечелил на Уейн все пак номинация за наградата „Златен Лоръл”, левичарските движения по света предизвикат невъобразими протести, творбата му е нарочена за примитивна пропаганда, едва ли не поръчана от Пентагона и обругана в специализираната преса.

Нещо, което не съпътства излизането на „Кървавата алея“ през 1955, съвместна продукция с Уйлям Уелман, въпреки че в нея става дума за бягство на китайски селяни от КНР в Хонконг, естествено с помощта на американския капитан Том Уайлдър – Джон Уейн.

Вероятно и затова четвъртият му режисьорски опит – отново в уестърна – „Големият Джейк” (1971), е възприет доста по-спокойно, тъй като и Уейн плава в сигурни води, където репутацията му никой не я подлага на съмнение.

Днес би било полезно да видим и да преценим обективно е ли Джон Уейн апологет на агресията във Виетнам, или историята, която експонира е по-скоро една съкровена екзистенциална драма по превъзпитанието на журналиста Джордж Бекуърт – Дейвид Джансън, от полковник Кърби – Джон Уейн, на принципа „Права или не, но това е моята родина!”

Все пак именно “Зелените барети” е причината у нас да излезе пасквилът на Никола Кафтанджиев “Джеймс Бонд и “Зелените барети”“ (1973), а филмите му да не бъдат допускани на екраните ни до краха на тоталитарната власт, след който точно Фьодор Бондарчук използва модела на Уейн, за да заснеме своята знаменита „Девета рота” през 2005 г.

От това, разбира се, най-малко губи самият Уейн.

Той се снима за последен път в “Стрелецът” (1976) на Дон Сийгъл, мъжествено борейки се с измъчващия го рак, не позволявайки болестта да го повали и откъсне от любимия му свят на филмовия бизнес.

Джон Уейн умира на 11 юни 1979 г., малко след като на 26 май е навършил 72 години.

Неговият принос в развитието на седмото изкуство е оценен по достойнство от колеги и почитатели, както и от тогавашния президент на САЩ Джеймс Картър.

За увековечаване на паметта му посмъртно е изсечен Конгресен медал на свободата.

Сбъдва се мечтата му да бъде запомнен с най-добрите роли и с кредото си: ”Той беше грозен, силен и притежаваше достойнство”. Помни се сговорчивият му характер, желанието му да чете и бъде информиран, да е в крак с изискванията на времето, поглъщайки поредните броеве на „Таймс“ и „Нюзуик“, приятелствата му – с Морийн О`Хара, Сами Дейвис-младши, Джеймс Стюарт, Джейн Артър, Дийн Мартин, оцелели през годините.

Днес са забравени политическите му възгледи, потънали са в миналото и реверансите, които някога е правил на консервативните кръгове сред американските управници като Бари Голдуотър, но остават големите филми на Форд, Хоукс, Уолш, Хатауей, Къртис, Маклаглън, в които е имал честта да участва. Остава и заветът му към младите да обичат уестърните, актуален с прозорливостта си и днес: ” Никога не правете грешката да подценявате уестърните. Те са изкуство. Добрите!

Защото простотата също е изкуство.Може би уестърнът не разказва с поезията на Омир, но в едно ние винаги сме по-силни от него.

Никога не бихме се оставили Хектор да си подвие опашката и да избяга от Ахил.

Ще има един последен изстрел.”

--------------------------------------------------------------