Представяне на стихосбирката „Очила с тъмни стъкла“ – Дачо ГосподиновДобре дошли, приятели на поезията! Благодаря ви, че въпреки неудобствата на пловдивското лято, сме тук заедно да се срещнем с един уважаван автор, да поговорим за новата му поетична книга, да прочетем стихове от нея и да вникнем по-дълбоко в посланията, които носи.

 Признавам, че стоя пред вас с известна доза притеснение. Не бих могла да говоря

така, както би го направил филолог или литературен критик, защото моята професия е различна. Тук съм на първо място като четящ човек и едва след това като изкушена от изящното слово душа.

Не съм сигурна защо Дачо Господинов пожела да бъде представен точно от мен (може би защото носим едно и също име или защото сме връстници), но не можах да откажа и приемам предизвикателството с пълно осъзнаване на голямата отговорност, която следва от това.

 Накратко за автора: Дачо Господинов е роден на 18.02.1968 г. в гр. Разград. Завършил е българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ и библиотечни колекции в УниБИТ. Автор е на книгитe: „Понесен от светлината“ /2004 г., стихове и импресии/; „Стихобитие“ /2006 г., лирика/; „Пред автогарата“/ ЕИ LiterNet, 2008 г., лирика/; „Все по-нататък...“ /2013 г., лирика/ и „Аз, кавалерът на музата”/2018 г., стихове и импресии/. Създател и редактор на e-Lit.info Сайт за литература.

Както повечето от вас, и аз познавам Дачо Господинов благодарение на интернет. Още преди Фейсбук да навлезе дълбоко в живота ни, той създава и поддържа своя сайт e-Lit.info, където редом със знакови за българската литература имена, дава трибуна на прохождащи и утвърждаващи се автори. Повечето от вас имат публикации в същия сайт и знаят, че Дачо Господинов не пропуска да подкрепи всяка новоизлязла книга чрез реклама. Всички ние, разбира се, ценим тези благородни жестове от негова страна. Наиситна от първостепенна важност е точно в този тревожен отрязък от време човечеството най-сетне да осъзнае простата истина, че само когато си помагаме взаимно, можем да оцелеем и да се придвижваме напред и нагоре.

Вече споменах, няма да претендирам за професионална дисекция върху творчеството на поета. Това, което смятам да направя, е да споделя собствените си впечатления от книгата и личните вълнения които предизвика прочита ѝ в мен. После ще оставя стиховете и авторът да говорят сами за себе си и един за друг.

Естественоq при всяка среща с нова книга, първото впечатление идва от корицата и заглавието. Очилата с тъмни стъкла се приемат като символ на незрящите хора. Но тази препратка е само от повърхността. Стихотворението, скрито зад това заглавие аз бих причислила към любовната лирика и носталгичния мотив за несбъднатото, невъзможността за споделеност в действителността, където отдалечаващото ускорение е правопропорционално на значимостта на случващото се.

Почувствах се някак опразнен
Не толкова за очилата/частица от подаръците ти/,
а че губя нещо нематериално, но скъпоценно.
Връзката с топлотата в очите ти.
А сред полумрака, спускащ се отвреме-навреме над деня ми,
така ми е нужен светлик!...

Разбира се, темата за ясното виждане и вътрешното зрение преминава през цялата книга, къде директно, къде скрита между редовете, или доловима само при дълбоко потапяне между казаното и премълчаното.
В стихотворението „ОЧИТЕ НА МАЙКА МИ“:

И аз един ден ще ще се взирам оттам.
Защото имам нейните очи.

Или в посветеното на Гео милев „Участ“

Поетът неподвластен –
макар понякога
с единствено око
и рано скършен полет –
  по това,
    че свети
      и насочва
по-истинно
от фар
в море среднощно.

Интересна характеристика на текстовете в тази книга е начинът по който говорят паузите и неизказаните мисли. Ясно доловими са посланията на премълчаното. Авторът разговаря с читателя на едно по-различно ниво, на което се озоваваме едва след втори и трети задълбочен прочит. Ето какво казва редакторът на книгата Иван Димитров:

„За осмисляне на стиховете в тази книга се изисква от почитателя на изящната словесност пълно и дълбоко отдаване, за да обхванат под и над текстуалните им послания. Лекото отпиване от неговото поетично питие няма да задоволи всеки вкус. Само изкушени от поетичната реколта сомелиери биха получили търсения отговор – да, това е високоградусовият.“

Наистина, стиховете на Дачо Господинов трябва да се възприемат многоизмерно. Тук остъства подчертано експресивното поетическо говорене, с претенция да „грабне“ читателя още от първия прочетен ред. Напротив, изразните средства се спотайват като в тъмна вода. Пристъпвайки към стиха, читателят няма как да знае колко далече е дъното под повърхността. И потъва след всеки следващ прочит в сериозен размисъл, дописвайки междуредията според собственото си светоусещане и конкретно състояние. Ако мога да си позволя паралел с изобразителното изкуство: при Дачо Господинов няма да срешнете живописни платна с внушителни размери, изпълнени с множество детайли. Неговите творби приличат на рисунка с една линия, в която майсторството на художника въздейства върху въображението и подсъзнателния рефлекс на зрителя да довърши в ума си загатнатото в рисунъка. Сам авторът твърди:

взривен от премълчани думи -
с най-изящния си стих
излиташ...

Даже недостигнал
поетично съвършенство,
вече нужен
във докоснатите с обич измерения. :„Поет“:

А в днешния тревожен свят преобладават минорните нотки от тъмната и студената гама.

ДЪЛГО,
дълго
  пръстта
    не прежали
      изтръгнатото
        от утробата й
          исполинско
            дърво,
не допускайки
  по изранената
    гръд
нито стръкче трева.

А често и черно-бялата фотография, лаконична и безпристрастно точна:

СЛЕД ПОЩЕНСКАТА КОЛА

Единственото четиво
на останалите още старци
са некролозите.

Тук-там напръскана с капки кръв („Гълъбите“):
Хлябът понякога
води до кървави зрелища.
Но има и друго:

С пълно стомахче
всеки от гълъбите
ще се стапя
в небесната вис –
към човек,
жадуващ
послание…

Като контрапункт на студената гама, първият раздел носи звучното и топло в багрово отношение заглавие „Златодайна жила“
И авторът доказва, че металът, от който се секат монетите, може да стане материал за изковаване на стихове:

ОТТЕНЪЦИ НА СИВОТО

Понеже слънцето бе сякаш
с отблясък на стомана,
ми се прииска друго битие…
....
само сивото е с друг оттенък.
И ме засипва делничният прах…

Поетът, „Нереален сред човешка приземеност.
Истински -
във космодрума на съня“ („Поет“)
намира точните думи за да ни покаже като на кинолента реалността, която живеем но не винаги забелязваме вглъбени в битовизма на ежедневието си
„Толкова са истинни!”
Защото от тях струеше любов. (История за любов I)

Метафорите му са изстреляни в десетката остри стрелички:

Момичето отнасяше чадърите –
отпуснати криле.

И е безпощадно унищожителен в сарказма:

Манията за величие
го разяжда
с многоволтовото напрежение.
Стълб ръждясал...
Неосъществена
Айфелова кула.

Поантата на „Октомврийски разградски фрагмент“ утвърждава високата цена на смелостта да останеш верен на себе си. Китаристът озвучаващ разградския площад до паметника на Майстор Манол е Неподправен, макар и луд за околните.
И от мнозина по-близо до Бога.

И още:

ЛУДИЯТ Е НАЙ-СВОБОДЕН.
Той единствен мачка
с вечно босите си,
безчувствени към болка стъпала,
трънчета и предразсъдъци.

В края на раздела авторът обобщава с едно изречение смисъла на живота и истинското значение на думата „щастие“:

Щастлив
е онзи скъпоценен час,
когато
от вложената
  в тебе
    златодайна
      жила
изваеш
поредното бижу…

Вторият раздел представя преводи на избрани стихове на английски, немски, френски и испански. (Може би владеещите съответните езици ще пожелаят по-късно да споделят мнение за тях.)
Третият раздел в книгата, озаглавен „Лебеди и ледници“ носи многопластово послание. Самото заглавие въздейства като цяло стихотворение и предизвиква множество асоциации и размисли – белите лебедови крила могат да отнесат читателя високо-високо в светлото слънчево небе, но белият цвят също може да бъде много студен, твърд и здраво заключен към земята. Ледниците от друга страна стоят в началото на пълноводните реки, без които не би било възможно съществуването на всичко живо по земята.
Още с първото стихотворение авторът ни издига във висините:

Билото –
ветровит заслон
срещу задуха
на цивилизацията.

А миг след това ни отпраща – свободно падане в

ОЧИТЕ НА СЕЛОТО

Безлюдна, сляпа уличка.
Закнижени прозорци
Където
на камера окото –
изкуствен проблясък
сред мъртвината.

В кратките текстове от този раздел кристализира мъдростта на вечните човешки ценности:

Егоизъм е, ала свещен –
правейки добро на злия,
да спасиш
светлото в душата си

или видяното, към по-горния етаж в „Асансьорът“:

„Временно, измамно е горноетажието ти – само капчица от Вечността – дори стъпало по стъпало да се катериш…“

и оставя горчив послевкус – нерадостното ежедневие на неравнопоставениите в обществото ни.

ПРЕД АВТОГАРАТА

Вятър с дъх на изгоряла нафта
сграбчи ненадейно
прахоляк и скъсани билети
и напълни с тях
паничката на просяка.

Много и разноцветни емоции носят стиховете тук. Лирическият герой преминава през разнообразни състояния дори в рамките на едно стихотворение. Пребивавайки в тази част от книгата изпитах състрадание, носталгия, романтични настроения: С вярата, „че Бог ме пази“. Станах пътешественик и „вълните на времето от различни епохи и места ме докоснаха“. Изпитах „любов, интриги, раздели…“, преминах през Йерусалим и Виа Долороса достигнах до изначални мъдрости с „омайните притчи Соломонови“.
И всичко това с пробити обувки:
Ще прииждат още много вълни и ще продължа да вървя към тях.
Стига да е омиротворен светът.
И да не съм с пробити обувки…

Но лирическият герой разбира че в този кратък живот привързването към временните неща е пагубно, затова:

Забравяйте –
по пътя нагоре
   споменът
е само камък
      в раницата…

и достигаме до ясният:

ИЗБОР

Да избираш
между струите,
рукнали навън,
и трамвая
безозонен –
и препълнен с вируси...
О, не е
нелепост –
шанс за романтици е…

Безбройни са темите, емоциите и обобщенията в мъдрата поезия на Дачо Господинов. Невъзможно е да се премине целия спектър в едно такова представяне. Няма да ви отнемам удовослтвието сами да бъдете откриватели на златоносните жили между редовете и буквите. Ще завърша с едно авторово обобщение:

Не ми е дадено да знам
какво след мене ще остане,..

Но някой ми нашепва,
че има смисъл
да крача
по земята…

 

--------------------------------------------------------------

НЧ "А. Константинов", Пловдив, 26.06.2024 г.

--------------------------------------------------------------

© Йорданка Гецова
© e-Lit.info Сайт за литература, 2024