Светът, в който живея...

Детайли

Написана от Атанас Петров

Категория: Лирика

Публикувана на 04 Март 2023

Светът, в който живея
и в който
се разпада моето тяло.
В който погребвам думите,
в който чувствата
са тера инкогнита,
в който
всеки ден търся себе си
и ми се иска да се позная
в сянката на дърветата ,
или да съм вятър
в крилата на летящата птица..
И колко е тъжно да опознаваш реалности,
и да разбираш,
с чувствителността на своята кожа,
че това е твоят свят и друг няма да имаш...

 

-------------------------------------------------------------------------------------------------

© Атанас Петров
© e-Lit.info Сайт за литература, 2023

Миризмата

Детайли

Написана от Мая Цекова

Категория: Хумор и сатира

Публикувана на 04 Март 2023

* * *

Миризмата на пари води до трайно увреждане на съвестта, .

Прочети още: Миризмата

Втори конкурс за хора в неравностойно положениое

Детайли

Написана от Дачо Господинов

Категория: Електронни книги

Публикувана на 03 Март 2023

ПЪРВО МЯСТО

ВОЙНА НА ЦВЕТОВЕТЕ

Върху празника пада дъхав дъжд от цветя,
знамена веят младите клонки.
Разчертават небето щъркели на ята,
но къде са гнездата
не помнят.

Сякаш пролет е вън, но е всъщност война.
Диша пушек и сажди простора.
Не пониква трева, а се дави в кръвта.
Дъжд шрапнелен
се сипе
на воля.

Всеки изстрел е точка. А след нея смъртта.
След живота отнет – няма втори,
няма цикъл – женитба, деца, старостта.
Само ангели –
мъртвите
хора.

Няма „криви“ и „прави“. Има само цена.
Има ями и пресни гробове.
Край шосе – дървеса с обгоряла кора.
Следва мир,
като цвете
без корен.

Като щъркел самотен, като храст без листа.
като дъжд, дето пада нагоре,
да измива небето, чак до чиста сълза,
да се връща
от мъка
отровен…

ОТРОВНИ ВЪРХОВЕ

Победите
водят наникъде:
кошмари, влудили съня,
глухари във свойто обичане,
койоти всеядни в страстта.

Отиват си
хората истински
след всяка ненужна война.
Бичът и жестокото тричане
възпират до време страха.

Остават
накрая безличните
в лъстивата слуз от слова,
успиват със думи-измислици,
подменят със лека ръка:

другарството,
кръвното вричане
чрез длани с резки от кама;
невинните сини метличини
в писмо от любима жена;

куршума,
преминал през снимките,
в ковчега, увит в знамена;
удавен, плача на цигулките
в последната мъжка сълза.

Отровни са вече
посоките,
отрязан е пътят назад,
Дори и да искат, убитите
не могат да се съживят.

Един да е верен -
достатъчно!
Но верните мъртви лежат.
Пързалка е всяко изкачване,
а пътят обратен е ад.

Остава,
с петите занитени
за връх като тънка игла,
победата, блудница ничия,
най-злата сестра
на смъртта.

ДОВИЖДАНЕ ДО ВТОРОТО ПРИШЕСТВИЕ

Видяхме ли
колко сме малки
пред хищната паст на войната,
с кавгите и думите жалки,
с омраза в кръвта ни пролята.
Под було от пламък Земята,
невръстната булка
на Ада,
превръща в мравуняк селата,
във гроб незаровен, площада.
Такива сме – малки и жалки,
куп сажди
и две шепи пепел.
Не чакайте почест, награда.
Забвение идва и плесен.
Живот, на колене
пред хляба.
Любов,
като менци надпити.
Със залъка, който засяда,
с децата, във мъки повити.

Видяхте ли?
Няма победа!
„На портите чука съдбата“.
Това е жестоката сгледа
на мярата –
според делата.
Ще дойде дълбоката есен,
без птици, които отлитат,
със ниви,
по-сухи от трици,
с очите, които ще питат:
„Видяхте ли?
Къде бяхте?
Горяхте ли
с нас тука, в Ада?“
Исус
ще е вдясно на Бога,
а „Страшният съд“ – във краката.
Не смея да мисля,
не мога,
какво ще се случи нататък…

Маргарита МАРТИНОВА

ВТОРО МЯСТО

ИГРА В ПАРКА

Седя сред парка с мойта мила внучка,
аз, бабата на всички времена.
Едно детенце тегли си каручка,
а другите - играят на война.

Прикриват ги приведените храсти,
обсипани с обилни цветове.
Децата заслепени са и праскат
и своите, наред със врагове.

И детска глъчка стига чак до бога,
защото някой чужди непризнал,
опитва да ги вдигне под тревога,
вживял се в ролята на генерал.

На рамото му - лъскави лампази,
от две цветчета с жълтички глави.
Той обич към отечеството пази,
затуй мира във този ден взриви.

И тичат малчуганите из парка,
намокрени от воден пистолет.
А бабата на внучката ми малка,
нали по малко води се поет,

военните им действия записва.
(Един до болка верен хроникьор.)
И вижте - оживява върху листа
тревожно нарисуван мирен взор.

Румяна ПЕЛОВА

ТРЕТО МЯСТО

Последното писмо

Десетки писма съм изпратил
до нашият адрес, а
отговор няма и няма...
Пиша на слънце и сянка.
Другарите ме гледат странно.
Понякога мастилото в химикалът ми
свършва и аз продължавам да редя
думи с кръвта си. Ако трябва цялата
ще превърна в букви, точки, запетаи, тирета.
...Напредваме бавно и ето днес аз
спасих нашето знаме...
Спасих и пощенския гълъб, по който
ще пътува последното ми писъмце до Теб.
Очаквай го!

Живите мъртъвци

Събрахме се цяла рота"живи мъртъвци",
които не закусват, не обядват, а само
вечерят: филия хляб, намазана с маргарин или олио.
Тичаме след опашката на войната...
Галопираме като жадни коне, които
искат да вкусят грозната кръв на противника.
Понякога си мисля, че войната не се
интересува от нас и нашата младост, а
единствено от земята, която тъпчим това са:
пасбища, гори, бреговете на солени езера.
В тях може да потъне срама от факта,
че вече никога няма да бъдем сити напълно!

Сезонът на войната

Къртица съм!
Дълбая дълбоко, за да се
скрия от бомбите и куршумите.
Войната настъпва като сезон, който
никой не желае...
„Сезонът на войната“-
мършав като лешояд, тънък като връзка

на обувка...
Къртица съм!
Муцуната ми е във формата на звезда.
Иска ми се да мога да тичам, но единствено
и само мога да плача!

Диан КИРОВ

Топъл лед

„Извалял се е снега
натрупал се е до небето..”

Разчупвам парченце
по парченце от леда
и вървя под замръзнали
дървета.
Може би съм смахната,
че натроших Вселената,
че прашинка скрих
от мисълта за греховете.
Магичен скреж е бялата
пътека до небето –
наметни ме с пелерина,
че е мразовито времето.
Блясъка на синьото
пръстен е изваял.
Постели ми топъл лед
от бездихания.

Чети ми Шекспир

На тръгване сърцето
ми шепти: -
Чети ми Шекспир
до забрава
ми чети.
Изгаряй зимата
с магия,
наслада в думите
реди.
Докосвай пръстите
на голи вечери,
аз съм тревата
по която вървиш,
аз съм небето
над самотните
покриви,
аз съм солта
в необятната вис.
Чети ми Шекспир
до забрава
ми чети,
към изгоряло
пространство
с любов ме води.
Аз съм твоето
разголено рамо,
аз съм късната
твоя любов
непораснала.

Омая в Тетевен

Толкова смайващо.
Сякаш зимата
вън ни зове.
В съня на елите
сбъдната музика,
звънват струни
на скрито щурче.
Остани тази нощ
да поскитаме заедно
там -
в онова мълчаливо
градче,
към което задъхано
тичаме призрачни.
Там всяка къща
е с белег познат,
всяка уличка
крие илюзии
и небето се сгушва
в незнайна съдба
и звездите трептят
с омая на утрото.
Остани тази нощ
и утре пак остани,
да догоним
безмълвните мисли
на зимата,
да покрием листата
с топли следи,
да отпием на глътки
от сънното минало.
Остани до сияйния
дъх на снега –
звън на камбани
за ръка ще ни води
и без памет ще крачим
подир сенки в нощта,
ще се слеем
в сълзата на Вит
като две бели икони.

Виолета МИХОВА

ПООЩРЕНИЯ

Ти не пускай ръцете ми

Не пускай ръцете ми
нека вън да вали,
нека тръгнат талигите писани
реката нека нежно ромоли
сиромашкото лято-
жълт ескиз от деня
да сълзи във очите ми-
две капки мараня
баба да омеси месечината
монахът бяла светлина
да угасне оджака
да изтлее алена нощта
и във шарена стомна
да пресъхнат диви цветя
ти не пускай ръцете ми-
пшеничени кълнове
глухонямата забрави
и нека мака да гори
в яката ти и вретени,
нека овехтее есента
и мичманът в моряшката фанела
да запее на тънките си весла
житени залъци да се сипят
на старата чамова софра
мама да разсипва от филджаните
стогодишна тиха самота,
докато герджиковата утринсе сипе в светла резеда,
нека момичето простира
пясъчната рокля на брега
и тънконоги копита ситнят в ръжта
ти, не пускай ръцете ми-
бели ружи в една синева.


Завръщане

Ще се завръщам в маранята на очите ти
не бързай, сега съм птица и ми се лети
кърша дъждовете, разсипвам луната
ти ме чакай на земята ще стъпя по пети.

В житено зърно ще стопля душата ти
с наниз от жълти жълтици на шия
с тънколистно слънце ще багря двора ти
бяло вино памидено от филджан ще пия.

Зора малинова ще бъда във сърцето ти
във скута ти ще съм пшеница бяла
смокинена снагата си ще кърша
и ще се роня слънчогледо премаляла.

В косите ти жасмини ще запаля
и ще мъждея и жужа сред зимата
ябълкова ще се роня във ръцете ти
до ручея ще чакам дъждовете ти.

Трохи са думите ми и ще ги разсипя
в зелените чаири на мъжките ти шепи
с кобилица на рамо реката ще донося
в хорото ще те топля сред моми напети.

Ще се завръщам в синевата на очите ти
в басмяната кошуля по снагата ми
със ръжено лято в бието и пръснати макове
ти ме чакай скъпи, в среднощните влакове.


Не тръгвай като отлива

Не тръгвай като отлива, почакай
не отнасяй фереджето ми с жълти лютичета,
не отнасяй белотата ми,
скрита в просено зърно,
не разсипвай уханието на кокичета
от бялата ми пазва,
не разсипвай смеха ми,
бълбукащ в капчици от ручея,
почакай да съм резедата на дъжда
недей си тръгва като отлива
виж лятото е свлякло
керемидената си кошуля
и устните ми са в очакване,
почакай да разцъфна, неразцъфнала
почакай да съм росен от градина
не тръгвай скъпи, няма как
да отнесеш и нежността ми
и изгрева усукан
в кестенявите ми плитки,
остави ми маранята
от мъжкия си поглед
недей си тръгва, моля те
почакай в пълнолуние
да озаря душите ни, почакай !

Гюлшен АЛИЕВА

Късче миг разлюлян

Бих измислила име на света, в който расна.
Може би ще прилича на избухнал вулкан.
Не на остров Ла Палма, а където угасва
любовта между всички – в късче миг разлюлян.

Може би сме в момент на война между хората
или просто сме в ден, в който дълго вали –
той навярно узрява от смълчаната болка.
Но аз вярвам, аз вярвам, че с любов ще заспи.

Янтра кротко притихва, щом снегът я посипе,
а по дъното рибите си измислят игра.
Ако падне на слънцето лъч по водите,
някой смело ще викне: „Пак дойде пролетта!“

Че и той е такъв – днес светът е в играта
на сезона, където и аз се родих.
Бих му сложила име, ето там, след вратата,
която тъй обещава… Днес кръщавам го Стих.

Утре може да има име с шепот на детство,
а пък после с въздишка… Или с бели коси.
Но пък знам, че когато изпиша го Вечност,
ще е ден, в който няма да има войни!

Стълби

Имам лъскава ваза с прерязано гърло,
но поема живота на цветя от поле,
което помни и стъпките мои... Напълно.
Още помни и тези на съседско дете.

Днес лъхти на пране, на десерт със бисквити,
на канела… На младост! И на зима лъхти.
А домът ми на стълби крепи се – извити –
и на всичко, което и в мене звънти.

Може утре да нямам това, даже друго.
Може ти да го нямаш или някой в Троян.
Може просто денят да посрещне ни грубо
или силно да писне, че докрай е обран.

И дали ще сме същите? Дали ще сме други?
Може би. Само стълби остават зад нас.
И петното от лампата. Ще напомня за лудост,
от тавана ще свети – да подсеща без глас,

че край нас светлината може тъй да погали,
и дори да са мъртви всички земни цветя.
Но тогава дано от любов се похвалим,
че ни има и днес, нас, деца на мира!

Ивелина ЦВЕТКОВА

СБОГОМ, ДОН КИХОТ!

Аз все още съм жив, но какво от това?
Уморена е вече мойта луда глава
от безсмислени битки в този сляп лабиринт.
Подарявам ви своето копие, своя щит
и мечтата красива, че доброто все пак
някой ден ще намери спасителен бряг
и човекът, омесен от възторг и печал,
ще признае: ненапразно на света съм живял.
Сбогом, мелници мои! Сбогом, моя любов -
моя светла въздишка, мой небесен покров!
Присмехулници мои, аз докрай ви простих!
…А сега си отивам - стар, самотен и тих…

ТЪГА

„С кого тъгата си да споделя?”
Из псалтира

Кому е нужна твоята тъга?
Кому си нужен ти, човече Божи?
И кой на твоето сърце ръка
приятелска грижовно ще положи?

Ще те отминат като празен звук,
ще те захвърлят като вехта дреха!
Нима не си разбрал – светът е друг,
от него не очаквай ти утеха!

Сред целия човешки необят
нима остана вече нещо свято?
Все по-безмилостен е този свят
и все по-безутешна - добротата!

ЧОВЕКЪТ

Той е човекът, който разговаря
със облаците, с вятъра, с пръстта.
За птиците сърцето си разтваря -
най-сигурно убежище за тях.

Той вае чудеса от проста глина
и съживява камъка дори,
потрябва ли - от пепелта изстинала
той ще изтръгне няколко искри.

Красиво да говори не умее,
но за да приласкай и утеши,
най-истинската дума ще намери
за болните, отчаяни души.

Людмил СИМЕОНОВ

СПЕЦИАЛНА НАГРАДА ЗА ОКАЗВАНЕ ПОМОЩ НА ХОРА В НЕРАВНОСТОЙНО ПОЛОЖЕНИЕ

Сами на Коледа

Във тази коледна нощ
много хора ще бъдат сами,
не защото животът е лош
или лоши те са били.

Провидението е решило така,
това е само за тяхно добро,
за да останат те на крака,
да преборят що е било.

Камината ще свети сама,
ще чака неотворен подарък,
a във тихата нощна тъма
ще изплува образът ярък.

На човека любим недошъл,
изпълващ отново сърцето,
добре, щом така е решил,
ще се отрони сълза по лицето.

Но ще остане вяра една,
че доброто пак ще се върне,
че ще събори всяка стена
и на копнежът наш ще отвърне.

24.12.2020 г.

Пиринска самодива

Твоя съм, Пиринска самодива,
ти си моят връх извисен,
стара любов нас ни слива
и замира дъхът ни стаен.

На върха каменистото чело
ме зове трепетно всеки път,
тръгвам нагоре поривисто и смело,
да съм твоя в райския кът.

Преспи сняг, минзухари лилави,
трудни камъни, трудни скали,
може ли човек да забрави
колко влюбени с теб сме били!

Ето, настъпва последния напън
и високия връх е превзет,
сред неземен песенен ромон
танц танцува красив силует.

15.07.2021 г.

Прегърни ме

Ти дойде във моя малък свят,
прегърна ме и тихо си отиде,
ще ме прегърнеш ли отново пак
преди живота кротко да си иде?

Любов голяма двама ни събра,
звезди блестяха във очите
и стана тъй, че без да разбера
помръкнаха за нас лъчите.

Но има я всемирната любов,
тя своите деца обича вечно,
към нея пращам моя зов
и вярвам в любовта ни.

Ивета ПОПОВА

СПЕЦИАЛНА НАГРАДА НА ОБЛАСТНИЯ УПРАВИТЕЛ НА ОБЛАСТ РАЗГРАД ДРАГОМИР ЗЛАТЕВ

КУФАРЪТ НА ДЯДО

Малък дървен куфар с катинарче
и ръждясал ключ, привързан със парцалче.
Вътре: стари снимки на войници,
кръст за храброст и тетрадка без корици.

И се носи мирис на окопи,
на барут. Смъртта аз чувам се кикоти
и ранени виждам да се влачат
и вдовици в черно да кълнат и плачат.

Дядо виждам, гушнал е сираци
и жени, мъже прииждат на рояци.
Глас издигат те срещу войната,
мъка и смърт да не властват по земята.

С ключ ръждясал дядо го заключил -
със войните искал той да се приключи.
Но ще спре ли катинар войната,
доброта ако не блика от душата?!

ПОМНЯ НЕГОВАТА СЯНКА

Млад и буен, с кръв гореща,
с враговете тръгнал да се среща.
Род, родина да закриля,
след войната и гнездо да свие.

........

Помня неговата сянка.
Спомен бе младежката осанка -
страх и ужас във очите,
викове отекват във ушите.

Любопитни са децата.
Гледат: лази, с кал лице си цапа.
Палавник подритнал камък.
Скрил лице, очаквал взрив и пламък.

ГЪРДИНА МОГИЛА

Гърда бе мома най-лична.
В друго село, момък силен
Петко расъл. Непривично,
пламнала любов всесилна.

Капански закон битува -
не се женят в друго село.
Но души им се бунтуват -
сторили престъпно дело.

В село за тях място няма.
На могилата се спрели.
Пустош, тръни, сред поляна
две сърца в едно се слели.

Билки в сватбени одежди
подарили им омая.
Скоро сбъдват се надежди
със дете ги бог дарява.

Днес могилата на Гърда
е непоклатима, пряма.
Славата си носи гордо:
- В любовта закони няма!

Тодорка ДИМИТРОВА

---------------------------------------------------------------------

© Дачо Господинав
© e-Lit.info Сайт за литература, 2023

Щрихи към портрета на Гай Ричи

Детайли

Написана от Борислав Гърдев

Категория: Кино

Публикувана на 02 Март 2023

1.Дълго смятах Гай Ричи за британския Куентин Тарантино.Сега си давам сметка, че прозрението ми е било предизвикателно испекулативно.

Всъщност двамата са страни на монетата, без които не може.Гениите, които
преформатираха и сякаш наново изобретиха киното.

Прочети още: Щрихи към портрета на Гай Ричи