Е, щом е така, ще драсна по Коледа. Два реда, като другите. Е, щом е така, ще ги скалъпя някакси. Коя Нова година се пада? ТРИНАЙСТА».

Бях се унесъл в нереални представи. А годините, на колко бях тогава? Зад унеса надничаше един въпрос, зададен ми от моя внук Франческо, на който бях длъжен да отговоря.

- Дядо, ако сега беше млад и можеше да изживееш живота си другояче, каква професия би си избрал?

- Сигурно раздавач. Като бях на твоите години му викахме пощальон. Носеше малкписма, съвсем малко. Фактури най-вече. Но за майките, чиито деца се бяха разпилели по света, пощальонът беше този, който носеше големите и редки чудеса. Писма от по десетина реда, не повече.При малко късмет веднъж месечно.

По повод чудесата през ония далечни години, един познат раздавач ми беше казал: в село като Палтано, разположено на две хиляди метра височина, раздавачът минава за един от шестте «височайши» (смееше се, произнасяйки тази важна дума).

А те бяха: глйвният на профсъюза, свещеникът, един от кооператива дето държеше бика за разплод, командирът на граничната застава, учителят и, както казах, раздавачът тоест пощальонът. Надали има нужда да пояснявам, но за всеки случай ще повторя: властта, църквата в лицето на свещеника, когото трябваше да сложа на първо място (особено като си спомня какви тирани бяха свещениците), поминъкът (пасбищата за кравите и овцете), отбраната, просветата извън четенето, писането и смятането, и накрая - надеждата.

Естествено, имахме хлебар, имаше и един когото викахме да заколи прасето, имаше и други като тях, но те бяха все прости занаятчии, не височайши. Пощальонът беше от височайшите. Което значи, че свещениците не бяха единствените носещи утеха с техните проповеди на «големите богослужения». Моят познат раздавач замълча за малко, после продължи:

- В Палтано минавах към десет сутринта. Някои майки вече стояха безмълвни на прага и ме чакаха. Откога?

Четвърт час? Или двайсет минути? Мълчание на очакването: едно писмо месечно в най-добрия случай, защото селяните ги бива да копаят, да косят, да доят, да кастрят дърветата, бива ги за редица селски дейности, какво да ги изброявам. Но да пишат писма хич не ги бива. Да знаете как ме гледаха майките, с поглед зажаднял за надежда. Понякога предлагаха да ме черпят с вино, макар че не е позволено, само половин чаша, казваха, един пръст. Знаят, че нарушават реда, а той беше строг. Публичната администрация (тази на Пощата) се славеше дори

в чужбина като безупречна (втора тънка усмивка съпровожда този висша идея, още по-висша от Айгер и Юнгфрау¹). Мислеха си вероятно, че чудодейно мога да издействам идването на дългоочакваното писмо.

Неведоми са пътищата на чудесата, както ни обясняват свещениците…

Понеже съм неразговорлив, затова по-скоро с жестове, отколкото с думи давам да се разбере, че днес не, но може би утре, вдругиден, може би след няколко дена…

Казвайки, че станах раздавач, не казвам че сам съм си избрал тази професия. В действителност, и това ни най-малко не ме смущава, други ми я избраха. Бяха видели, че от мене селянин не става. "Ами че той" - говореха единпрез друг - "по Великден не го бива едно козле да заколи. Колко пъти сме му казвали: в една книга пише, че великият Шекспир рецитирал стихове, докато колел телетата." Иди се разправяй. За такъв като него пощальон е най-подходящо, не се иска да колиш дори и добиче.

Дали е най-подходящо или не, самият пощальон надали знае.

Ще ви дам един пример. Сред жените, които в десет без четвърт заставаха пред вратниците в очакване към десет да мине пощальонът, имаше една полусляпа, която чакаше сякаш с по-голямо безпокойство от другите.

Шестнайсетгодишният ѝ син, комуто бе писнало да гледа как един след друг вялосе изнизват дните сред ненужни планини и сняг казал на майка си (или по-скоро изкрещял; момчето изричало вероятно не повече от десет думи дневно: vèi i vèi fin a Paris, отивам, отивам чак до Париж, но ето че този доморасъл пътешественик (но нима истинските пътешественици не тръгват сами на път) отишъл много по-далеч от Париж, отишъл чак в Калифорния.

Защо по-далеч от Париж? Дали защото се влюбил (на диалект се казва fularmù: това да не би да значи fou-armé?)¹ в някоя американка, чиито голи рамене били толкова бляскави, че за него, дето никога не бил виждал море, а само планини и сняг, те блестели на въздух и море? Не знам, разказваше раздавачът.

В Калифорния открил крави за доене. Открил сънародници, които като го видели какъв е строен, го избрали за знаменосец по празненствата, каквито не липсвали, имало тъжни, но имало и весели, а там присъствието на знамето било задължително. Бял кръст на червен фон. Червеното е пламък, който сгрява сърцата, бялото е усмивката на благородния плам. За това говори химнът на знамето. И именно това невинно знаме погубило знаменосеца. Ето как станала работата. Чествали празника на калифорнийските швейцарци. Изтъкнати личности взимали поред думата от трибуната, имало хор от сънародници на различна възраст. И множество знамена: на сдружения, на кантони, национални. В определения за целта момент нашият знаменосец, както всички останали, понечил да отвори дългия цилиндричен калъф, в който държал знамето и да го извади, но точно тогава за малко да получи сърдечен удар, а ако не получил, то е защото сърцето му работело безотказно като всяка нова засмукващо-изтласкваща помпа, което ще рече като младо сърце.

Знамето го нямало… И то по една глупава причина, толкова глупава че никога не би влязла в учебниците по история. Глупавата причина се състояла в това, че два дена преди важното събитие неговата приятелка, добро момиче, виждайки че свещеното знаме се било зацапало и измачкало, предложило да го изпере и изглади, и после смело пристъпило към действие. По невнимание обаче забравило, което е простимо, ако небесата можеха да прощават, у едно младо, влюбено и следователно разсеяно момиче.

Момичето забравило да върне свещеното знаме на мястото му. Но нима това не било работа на знаменосеца?

Като се има предвид какво произтекло. Измежду нещата, които произтекли веднага, ако момичето физически е присъствало на позора, било и това че знаменосецът го хванал за гърлото и единствено съдбата щяла да отреди дали да го удуши или не. Обвинение за оскверняване на знамето било неизбежно. И ако физически е присъствало, напразно е треперило и се е кълняло, че е невинно, в очакване да понесе наказание за провинението си. Нямало да й простят, макар че по всевъзможен начин правило мили очи на Господа.

Но момичето не присъствало на издигане на знамето, така че никой не могъл да чуе псувните, изречени наум от необщителния знаменосец : мамка ти, глупачке,ще те удуша, само да ми паднеш в ръцете, никога повече да не се месиш в моите работи!

Това вероятно е била най-сложната мисъл изразена с думи през живота му. Истината е, че знамето го нямало.

Сякаш на връх Нова година или на Великден родната му майка била сложила на масата тавата с печеното… но без печеното. Или сякаш на планинските пасбища, в деня на претеглянетона млякото, което от счетоводна гледна точка е решаващо за разпределяне на сиренето, сякаш първият овчар, «големият овчар» (архимандритът), който си е присвоил привилегията да издои кравата с най-млечните вимета, сякаш този самохвалко с неговата прославена кофа излял в Големия котел … нищото, нито капка от великолепното мляко.

И за да сложа край на тия «сякаш», сякаш един влюбен мъж изпратил писмо, естествено любовно, на любимата си, но в своята както я наричат лудост, чийто повелител е богът на любовта с неговите коварни подчинени, сякаш забравил да пъхне писмото в плика. Какъв глупак! Следващия път пъхни в плика мозъка си, главата си, така че твоята възлюблена да види дали от тоя плик излиза нещо хубаво и въздигащо ума и сърцето. Освен ако по чудо твоята възлюблена се радва дори на празния плик от тебе, неволно празният, дори и ако един плик «струва» по-малко от пет цента (центът в Швейцария скоро ще бъде изваден от употреба).

Сякаш да умъртвиш знамето е равнозначно на това, което правят гущерите, тоест да «жертваш» опашката си за да спасиш останалото.

Но на празника присъствали почетни гости, които изгледали знаменосеца накриво, като неблагонадежден тип на когото не може да се разчита, имало и пиячи на бира, вино и уиски, малко или повече замаяни от празничните запои, които посрещнали нашия герой с откровени обиди и подигравки от рода на хайде, хайде, я кажи, ако можеш да ни кажеш, къде натири националното знаме, да не би да постла с него леглото на твоето гадже?

Това го казал, хилейки се, най-нахалният от всички, и тогава нашият родоотстъпник на чужда земя (трябва най-сетне да го назовем по име, Анселмо) стоварил цялата тежест на юмрука си в челюстта му, като по този начин му изкъртил поне петнайсет от трийсетте и два прекрасни зъба, придаващи му в очите на младите и не само младите жени от хелветската общност, а и не само от нея особено очарование. Заради тия безобразия управителят естествено изхвърлил Анселмо. Изхвърлил го от кабинета си, който по думите му бил порядъчно място.

Оттогава нямало повече вести от Анселмо.

Дали не се бил удавил в някоя река? Или не бил отишъл в Мексико, та там да го пратят на оня свят с надпис ЗАЧЕРКНАТ? Кой знае?

Дори не се отбил в квартирата си да вземе жалките си дрипи. Някой пожелал да ги прати по пощата на майка му, но останалите намерили идеята глупава. Най-възрастният от тях казал: Това ми напомня как веднъж ни пратиха на лекарски преглед, бях на осемнайсет. По едно време голи голенички ни строиха един след друг и ни заповядаха да маршеруваме. Една от най-жалките гледки в живота ми, която се разкри в този момент пред очите ми беше червеният задник на моя другар, момче на моята възраст. Тогава видях тяло без дрехи. А сега какво, искате да пратим дрехи без тяло ли?

Няма как да не се съгласим. Но аз, реейки мечти на раздавач с желанието да отговоря на моя внук Франческо, си казвам: добре, но какво ще правим с майката, която всеки ден чака вести от престолонаследника? Вести които не по вина на благородния Кафка никога няма да дойдат. Затова потърсих спасение (можете да наречете това

банален изход) в лъжата. Да започнем тогава от една лъжа. Истината е, че горката майка на Ансемо знаеше, че писмо никога няма да дойде и просто искаше, това не е изключено, час по-скоро да се отърве самата тя от живота. Аз ще й пиша няколко писма, сякаш съм синът й. Обърнах се към един приятел, най-големия майтапчия от нашата компания и той се съгласи: аз ще съставям писмата (от по няколко реда всяко, веднъж месечно не по-често, иначе ще се усъмнят), а той, моят съучастник, рисувач и краснописец, ще ги преписва с почерк силно наподобяващ почерка на Анселмо (да не говорим, че слепотата на майката ще действа в наша полза), след което

ще пращаме изфабрикуваните по този начин писма в Калифорния, където друг наш приятел ще има грижата да им слага пощенски марки и да ги пуска оттам.

Донякъде ми е съвестно, че ще съставям фалшиви писма. Опитах се да разуча как пишат сега истинските емигранти, но как да напиша искрено и достоверно на една майка от деветнайсети век, която всеки ден се тревожи за сина си емигрант: Не мога да свикна, че пред вратника няма къде дървата да ги стоваря, това най не мога да свикна. Но за вести оттука няма много само по Задушница видях да бесят двама индианци и досега няма начин да вали. Блъсна ме в гърдите. Няма начин да вали.

Скъпи Рианда, съвестно ми е да си присвоявам твоите оскъдни думи за да ги препращам на майка му на Анселмо.

Ако живеех в края на осемнайсети, с удоволствие бих съчинявал, бих ръсил лъжи само и само да ме назначат раздавач, дори доброволно бих се главил неделен писар за да пиша писмата на множеството неграмотни, отрудени миньори прокопаващи тунела Готард: но как на хартия да изразиш с думи (не казвам като Данте, той си остава най-великият) съкровената тайна на обичта към близките заминали надалеч? Обичта на тези, които като майката на Анселмо и както други майки продължават да чакат вести от престолонаследника.

__________________________________________________

¹ Айгер (3967 м) и Юнгфрау (4158 м) - високи алпийски върхове(бел. прев. Е. Д.)

---------------------------------------------------------------------
Преведе от френски: Евгения Динкова

----------------------------------------------------------------------

© Джовани Орели
© e-Lit.info Сайт за литература, 2023