Много кухни в селото прихнаха да се смеят заради дързостта на петнайсетгодишния хлапак, момче схватливо, но буйно. Неудържим смях заля цялата долина. Една вечер момчето се бе изправило до майка си, довършваща да мие две чаши в умивалника и бе твърдо заявило:

- Заминавам, отивам в Париж!

Майката, бедна вдовица, едва свързваща двата края, го бе изгледала мрачно:

- Ами какво чакаш, заминавай и ти за Франция!

Мъртвия сезон, от ноември до Великден, мъжете от долината отиваха да работят в чужбина, но не в Париж, а в Североизточна Франция. Продаваха печени кестени, карани от Вар¹. Най-точните географски представи, с каквито разполагах детските години, засягаха тази именно част на Франция: Бар-сюр-Об, Бар-льо-Дюк, Шалон, Шомон, Сен-Дизие, Витри, Нанси… Но на майките прословутият Париж, за който от другите долини се носеха какви ли не слухове, продължаваше да вдъхва безпокойство. Не отдругаде, а от Париж младите се учеха на неприлични думи, а понякога и нещо по-лошо. Немскоезичният швейцарски офицер, преподавател по литература в Цюрих и голям родолюбец, който всяка вечер се отбива в нашата кухня да пие планинско мляко, досега се смее на тия страхове. И иронично обяснява на съпровождащия го лейтенант, този път на английски, разликата между цивилизация и сифилизация.

О, Париж, любов моя!…

Имахме в селото една млада чиновничка, единствената чиновничка в местността, която също беше лапнала по Париж и която веднъж беше спечелила едноседмична безплатна екскурзия дотам. По-късно бе правила любов с някакъв двайсетгодишен войник, който никога не бе излизал в странство и правеше любов за пръв път. Беше обикновено момче, внимателно и нежно.

- Личи си, че си ходил в Париж, му бе шепнала на ухото, с типично парижка любезност, докато лежеше в прегръдките му.

*

Парижка любезност, и то не само заради нежностите… Офицерът, комуто бе възложено да преподава литература в Цюрих добре познава тази любезност. Между две глътки планинско мляко обяснява на подчинения си:

- Още преди романтиците и националистите редица наши съотечественици от XVIII век, като фамилиите вон Мюралт Беа Лудвиг, вон Халер, Геснер, Бодмер и Брайтингер не криели неприязънта си към Париж, към Версай. На покварената изтънченост на френската столица и на френския двор достойните ни предци противопоставяли простодушието на алпиеца, чиято душа е съхранила такива изконни добродетели като честност, трудолюбие, пестеливост граничеща със скъперничество, преданост към семейството. В тази алпиийска Аркадия всеки може да намери път към спасението стига да изповядва добродетелите, допринесли за величието на страната ни. «Швейцарците притежават смел и свободен дух, казвал Макиавели, който разбирал от смелост и свобода, те за дрехи не дават повече от два флорина през десет години (…) По този начин ползват грубия си живот и свободата си.»

Цюрихският офицер добавяше: моите войници пръснати по долините са същите каквито са били едно време, с нескопосани татуировки на дървари по ръцете, с малка халка в ухото; ненадминати в опъване на тетивата, издръжливи на умора, способни километри да мъкнат картечници и боеприпаси, приличащи на легионерите на Цезар по време на планинските им magnis itineribus². Може и да е варварство, заключаваше офицерът хуманист, положително е така, но варварство бяло като снега на Алпите, простодушно и неосквернено като самите обитатели на планината. Ето по какъв начин от XVIII век насам за хуманистите от севера, в това число и за швейцарците, бе станало нещо като задължение да направят едно iter litterarium³, една литературна обиколка из Южните Алпи за да видят отблизо коравия живот и страховития натюрел на алпийците.

*

Само един от селяните беше направил своето iter, в което обаче нямаше никакво litterarium, а по-скоро изцяло conjugalis⁴, същият беше изпреварил времето си, беше напуснал родното си село и си беше намерил работа като железничар, от тия дето «следват линията», тоест проверяват релсите. Като железничар му се полагаше билет до Париж за цената на не повече от едно мляко. Да заминеш на сватбено пътешествие coram populo⁵ значеше, че вече не си селянин. Защото за селянина сватбеното пътешествие се състоеше в това да донесе от гората наръч дърва. Младоженецът беше твърдо решил да скъса с тази традиция. Но не дотам че да да изкара цяла седмица в Града на светлините, от което те заболява главата само като си помислиш за уличното движение. Напротив, със съгласието на жена си, която във всичко беше съгласна с него и която всъщност беше научена винаги да казва да както вкъщи, така и в работата си на помощник-шивачка, беше решил, че ще отседнат в евтин малък хотел, от тия в които винаги някой келнер blanc-bec6 презрително изотзад наблюдава всеки жест на гостите за да види как ще ядат пилето, дали с ръце или с нож и вилица, и че ще отседнат там за кратко, само prima nox, след което с първия утринен влак ще отпътуват обратно, като по изключение спрат за малко в провинциалния град, в който до избухване на войната баща му беше работил като marchand de marrons7 .

- Ама вие вече прибрахте ли се? - беше се осмелил да го попита най-заядливият от селяните, които по начало са заядливи. Хубаво ли беше в Париж?

- Беше orait … което значи « all right », божествено, пълна мечта. И допълваше калифорнийското all right с едно намигване на лявото око.

- Е, значи си видял Айфеловата кула?

- И още как я видях!

Лъжеше естествено, защото беше я видял само на картичка, картичката беше избрал измежду няколкото тикнати под носа му от досадния келнер. Бяха взели две с герба на Париж, по една за нейните и за неговите родители, на гърба й бяха сложили много здраве и двамата се бяха подписали.

На връщане във влака бяха си дори казали, че ако съдбата е отредила наследникът им да е заченат по време на брачната нощ в Париж, същият ще може да казва дойдох на света в Париж.

*

Когато заради войната 1939-а се наложи зимата да се откажат от кестените, период свързан с мъчителни спомени, сезонните емигранти ни най малко не забравиха Франция, обожанието им се спотаи, стана печално и гласът им потрепваше когато произнасяха думата débâcle8 След литургията седях в бистрото пред половин литър барбера да слушам, как се надпреварват да коментират случващото се и шумно да ругаят некадърните генерали като Гамелен; най-много дереше гърло един непознат, някой си Ханс, човек от Цюг, пръкнал се отнякъде, който хвалеше желязната дисциплина на германците.

- Мамка му, тоя не е нищо друго освен един blanc-bec , един мухльо.

Една вечер цели три часа, от девет до полунощ слушах в бистрото разправиите на Ханс с един друг наречен Големият Жул: в действителност името му не беше такова, но аз го кръстих така впоследствие, защото ми напомняше Големия Жул от «Бобу от Монпарнас»9.

Спореха дали Франция превъзхожда Германия, но не във военно отношение, тук спор нямаше, германският Молох притежаваше смазващо превъзходство. Раните от поражението още кървяха. Превъзходството, за което говореха не се отнасяше и за поезията: представете си Бодлер изправен като боксьор на ринг срещу Хьолдерлин. Не, на Бога, само това не!

Предмет на спора беше музиката. Коя музика, немската или френската, е по-хубава? И дума не можеше да става да сравняват музиката на Люли, за него дори не бяха чували, с тази на Ян-Себастиян Бах. Яростно противопоставяха мюзетния валс, какъвто ще чуете по френските площади свирен от превъзходни акордеонисти, на мазурката изпълнявана от облечените традиционно Ländlercapellen10 в безброй швейцарски Stuben11.

Някои от аргументите им биха положително допаднали на такива знаменити познавачи на жанра като Бувар и Пекюше.

А относно книгите, такива по къщите нямаше, защото селяните си имат друга работа и не им е да четат книги. Нямаше дори Ада на Данте, пък да не говорим за Годениците на Манцони, сещам се за деня, в който баща ми на връщане от сезонната си работа бе донесъл една книга втора употреба, Връщане от СССР от Андре Жид. Беше я заменил, по-скоро от жалост отколкото от любопитство, срещу един солиден пакет горещи кестени (за тази цел си служеше с едно напевно подвикване: «топли кестени продавам, топли кестени, право от фурната») Беше направил тази размяна с някой, който с положителност е бил много гладен и е бил готов да размени слабостта си към литературата срещу жалкото питание на бедняка. Тази книга откри пред мене много пътища: не само към Омир заради Химна на Деметра на първата страница, самия Омир щях да открия малко по-късно, тя най-вече ме накара да открия отровата на века - сталинизма. И ми отвори път към други книги на Жид (Ако зърното не умира, Земни храни, Есенни листа …) както и към книги на негови любими автори, като железния Пол Валери и Пусен «революционера». Моето голямо увлечение по френската литература, от Рабле до Монтен, от Расин до Лафонтен, Балзак, Стендал, Флобер и Пруст се роди по-късно.

Но тази първа книга от Жид беляза първото разцепление в отношенията с баща ми. Лека полека станах привърженик на Леон Блум. Баща ми, както всички сезонни емигранти от онова несъществуващо днес (2001) поколение, си остана верен на героя от Верден, маршал Петен, жертва на неблагодарна Франция по всеобщо мнение на шепата още живи продавачи на кестени. Може ли така да се отплащат на героя от Верден, особено когато е на деветдесет години? Да си призная страх ме беше от баща ми и много много не му противоречах. Но сега като поглеждам назад в миналото, си спомням тъжния му поглед, в който по латински, макар че той не знаеше латински, се четеше «tu quoque, Brute, fili mi » ?: « И ти ли Бруте, сине мой»? Разбира се преувеличавам, но нима има автор, който да не преувеличава?

*

Мълчах, защото не обичам нито боя, нито разправиите. Предпочитам да ги избягвам. Когато бях във второ отделение, мисля че беше през 36-а, едно от момчетата, което се връщаше от първия си сезон в Нанси, държеше да ни спечели за бокса. Стояхме събрани пред църквата, и любопитни, и недоверчиви. Играеше едновременно всички роли, включително и тази на единствения съдия със свирка, която винаги държеше в устата си. Голямото му разочарование дойде от хлапетата родени 1928-а , от мене и моя другар, които нищо не разбирахме от бокс и не желаехме въобще да се бием. Гледаше на нас като на голи охлюви този доморасъл съдия мениджър, който не закъсня да замине именно за Париж и там някъде се запиля. Но си спомних за него и за решимостта му няколко години по-късно, четейки във вестника, че нашият клас сме свикани в Бар Луна да обсъдим какво ще правим. Ами ще се обесим!

А що се касае за бокса, нашият другар продавач на кестени не си поплюваше. Понякога в Епинал го пращали да продава в претъпканите барове, където ставали боксьорски мачове и където пускали да влязат амбулантни продавачи. И един прекрасен ден на минаване между две маси се издигнал в очите на насядалите бираджии, точно когато сред бурни освирквания и аплодисменти, на нещо като сцена една кранта сваляла един по един такъмите си. Един от бирарджиите разярен от това, че продавачът на кестени му пречи подобаващо да се наслади на зрелището, му изкрещал да си мръдне задника и най-добре да си обира парцалите тоя гаден макарони.

И праснал отдолу нагоре панера с кестените, които се разпилели в краката на клиентите. Тогава хомо алпинус загубил хладнокръвие и от свое име и от името на панера стоварил с цяла сила юмрука си във физиономията на дръзкия грубиянин. Вследствие на което му изкъртил три зъба и му разбил златната рамка на очилата. Викнали го в съда. Там обяснил случилото се на съдията. Който за да е ясно не бил никакъв макарони, а швейцаро-италианец, с швейцаро сложено на първо място преди тирето, тоест пълната противоположност на «итало-американците». Усмихнат съдията търпеливо изслушал младежа. Накрая представителят на закона във френския град заявил, че е постъпил правилно и разумно и го пуснал да си върви. Като се прибра в селото, другарят ни не спираше да обяснява на първия срещнат как бил протекъл допирът му с френското правосъдие, което било отсякло, че е постъпил правилно и разумно и до такава степен дотягаше на всички, че взеха да му викат «правилния и разумния».

*

Доброто име на Франция като правилна и разумна страна донякъде пострада по време на войната. И то не само в сърцата на бившите сезонни емигранти. Да вземем войниците. Мускулестите, татуирани от главата до петите, дето «вардеха» границата. Мразеха хомосексуалистите, но едновременно изпитваха особено уважение към «културните», към тези които имаха наклонности към някое изкуство или наука. Така че бяха очаровани, когато в ротата им се случи другар, пълен резил като войник, който като сукалче пиеше само мляко и никога вино, но пееше арии, естествено не като в Ласкала, но като Тино Роси, а дори по-сладко от него. Постоянно се пазеше да не го хване течение. Всички го наричаха «парижанина». Сигурно нямаше да имат нищо против ако от името на цялата рота го бяха сложили под стъклен похлупак и му бяха забранили да вдига дори сламка, само и само да продължи да се държи като парижанин.

Та когато синът на парижанина беше дръзнал да заяви на майка си: заминавам, отивам в Париж, майката с присъщото си благоразумие гордо беше отвърнала: ами заминавай като другите, какво чакаш! Как да назовем страха, който се беше прокраднал в сърцето й? Какъв ще се върне оттам синът й? Като оня Тино Роси, дето си останал Тино Роси в казармата дори под войнишкия мундир? Или като смачкан боксьор, с подуто лице и мозък изпарил се като след дълготрайна суша?

*

Отидох в Париж, но чак двайсет години по-късно. Беше ми писнало от снега. Тръгнах по Великден, не съвсем като Хелветите, които били подпалили къщите си и били поели към Галия под предводителството на Дивико12. Gallia est omnis divisa in partes tres13… Бях решил да ида в Париж, в самото сърце на Франция, като емигрант бунтовник.

Възбудата явно се четеше по лицето ми, защото касиерът мой познат подхвърли, подавайки ми билета:

- Значи отиваме да яхнем някоя младо конче, а? Глупава забележка, която не се нуждае от отговор, си помислих.

Когато се разчу, че ще ходя в Париж, хората от селото ме засипаха със съвети сякаш това че имаха роднини емигрирали във Франция ги правеше ангели пазители на цялата западна мъдрост. В интерес на истината след отстъплението се чудехме, коя от двете е страната, където «всичко е ред и красота, лукс, покой и сладострастие». Дали е Франция или неутрална Швейцария?

Що се касае за сладострастието по швейцарски, не възнамерявах да разисквам по въпроса.

А относно това по френски, заръки не липсваха.

- Представи си, ми каза сестрата на полския пазач, представи си, една моя братовчедка се разхождала с приятеля си в Париж, вече не знам по коя улица. Той вървял с ръце сключени на гърба, с длани обърнати нагоре. Изведнъж усеща, че някой го гъделичка по тях, кой друг ако не някоя от ония безсрамници, дето заслужават да идат на кладата.

Полъха на кладата аз лично го усетих в деня, в който зърнах едно от ония обаятелни дяволски създания, толкова обаятелно, че ми се стори ангел. Бях застанал на другия край на бара, но тя явно забеляза кого има насреща си. Усмихваше ми се снизходително за да ме насърчи. Беше облечена в черно, досущ като Тулуз-Лотрек, докато аз сантименталния си казвах: ами че това е сестрата на Берта или на Бубу от Монпарнас. Хубаво щеше да бъде да имах смелостта на балзаковия Люсиен и да си кажех «Напред, Париж ще легне в краката ти!»

В края на краищата след Лувъра и Версай се задоволих да седна само на терасата на едно кафене на булевард Осман или на друга една улица и да гледам минувачите. Там горе в моята засипана със сняг планина човек можеше със седмици да не види жива душа. Тук беше обратното, можеше да се потопи, според израза на Жид, в басейн от човечество.

Превод от френски: Евгения Динкова

¹ Вар - департамент разположен в Югоизточна Франция (бел. прев. Е.-Д.)
² magnis itineribus (лат.) - велики преходи (бел. прев. Е.-Д)
³ iter litterarium (лат.) - литературна обиколка (бел. прев. Е.-Д.)
⁴ conjugalis (лат.) - семейна (бел. прев. Е.-Д.)
⁵ coram populo (лат.) - пред хората (бел. прев. Е.-Д.)
⁶ blanc-bec (фр.) - новак (бел. прев. Е.-Д.)
⁷ marchand de marrons (фр.) - продавач на кестени (бел. прев. Е.-Д.)
⁸ débâcle (фр.) - отстъпление (бел. прев. Е.-Д.)
⁹ «Бобу от Монпарнас», 1971, италиански филм на Мауро Болонини, по едноименния роман на Шарл Луи-Филип, 1901 (бел. прев. Е.-Д.)
¹⁰ Ländlercapellen (нем.) - инструментални народни състави, (бел. прев. Е.- Д.)
¹¹ Stuben (нем.) - салони (бел. прев. Е.-Д.)
¹² Хелветите - предшественици на швейцарците от римско време; предвождани от Дивико се присъединяват към други варварски племена и през 113 г. разгромяват римските легиони (бел. прев. Е.-Д.)
¹³ Gallia est omnis divisa in partes tres... (лат.) - Цяла Галия е разделена на три части… (бел. прев. Е.-Д.)

-----------------------------------------------------------------------

© Джовани Орели
© e-Lit.info Сайт за литература, 2023