Имахме уговорка и щом слънцето обеща седмица топлина, се събрахме.
Мерцедесът стар, но с широко сърце – наместихме се и шестимата. Планината изкушаваше всеки от нас. А съблазни там... само да искаш. Падат в ръцете ти подобно плодове.
Марина и Тодор тръгнаха да проверяват истински зелени ли са тревите, какъв точно е нюансът на цвета.
Ирина и Георги искаха да се упражняват в разговорен английски и за целта си носеха старичко, но изглеждащо меко, одеяло.
Дора щеше да рисува и се запъти да търси най-подходящия ъгъл и най-заслужаващата гледка.
Обичах да ходя безцелно. Важното беше да се движа и да пропъждам мислите, непрекъснато търсещи полог, за да снесат яйцата в главата ми.
Ето ми сега поляни, дървета с бели пайети в косите, небе – подпряло лакти на необраслите възвишения. Брой крачките, докато стигнеш до непознато число.
Една пътека, с бодливи като закачки храсти, ми намигна и подмамена тръгнах. Напред, метър наляво, двайсетина крачки надолу и задъхано нагоре. Птиците сигурно бяха командировани от райската градина, където очевидно обичаха повторенията – защото закачливите им трели, се наслагваха до наизустяване. Топлината пълзеше по тялото без да досажда.
Белотата се съпна в очите ми. Кости на незаконен дивеч? Облаци, изпаднали във внезапно сънуване? Може би бяха ниски скали – удобни столчета за размисъл и наблюдение.
Кози! Разпръснати. Образуваха елипса – бяла и наранена от непрекъснатото им движение. Звънчетата им пълнеха чашата горска прохлада с живот. Изглеждаха ми нереални и близки.
Завидях на сянката на едното животинче и отидох да си я разделим. Споделеността не му хареса и побягна. Извадих от раничката си сандвича и задъвках. Филия, поръсена с горски ухания не се забравя.
Нечий дъх опари врата ми. Коза. Смела коза с брадичка на сериозен мъж, преуморен от търсене на философския камък. Искаше закуската ми. Не говореше, но от погледа сякаш се отронваха гладни капчици. Отказах се от храната и начупих хляба на залци. Животното скри страха си под опашката и посегна. Яденето свърши, но топлото тяло приклекна до мен. Погалих ушите и около очите. Ръката се залепи за космите и милвах дълго госта си. Гледахме се, но нямаше надпревара кой да вземе думата. Въображението ме подхлъзна и попаднах в горска плевня, върху дюшек от дъхаво сено. Хиляди светулки прелитаха и се грижеха за разнищването на мрака. Изсъхналите билки галеха загубеното ми от години обоняние с миризми – спомени от детството. Времето, когато цигарите не бяха все още заличили тези сетива.
Козата не се отдалечаваше от малкия ни остров. Приличаше ми на пълна тенджера с любимото мляко с ориз. За канела отгоре си представих кафявата ивица по челото и петте косъма над лявата ѝ вежда.
Ритмичното дишане и меката плът ме отнесоха в страната на Морфей. Пробуди ни тежка кашлица. Някой, завидял на блаженството ни, изпрати срещу нас един мъж. Пазачът на стадото.
- Пръчът ви е направил компания, а той не е лесен, госпожо!
Аха! Моят мълчаливец, изплувал от млякото с ориз във фантазиите ми, се оказа мъжкарят. За сбогом му оставих червената си ябълка и тръгнах да търся компанията.
Бяха подпрели колата. Поуморени, загледани в различни посоки. Седнах на шофьорското място, те ме последваха и без предварителен сигнал започнаха да се давят. Кашлицата се заблъска по вътрешността на машината. Загледаха спасително прозорците, но те си стояха отворени. Изскочиха като пожарникари, тренирали движението с месеци!
Марина, изхвръкнала от задната седалка с запушен нос, се развика.
- Как да дишам? На какво миришеш? Да не си се отъркаляла в лисичи лайна...
Откъде пък тя с дипломата си по вътрешна архитектура е надушила как вони голямата нужда на лисиците...
- Да не си седяла в пресен оборски тор? – включи се Тодор.
- Не. Галих една белушка. Козел. По-конкретно – пръч.
Чуха, но продължиха да кашлят още по-високо и истерично, и се отдалечиха от возилото. На подскачанията им биха се радвали дузина осиротели без петела кокошки.
- Ще се изкъпя, но у дома. В планината няма душ. Ако ще се прибирате с мен, моля, качвайте се.
Мирише, не мирише, ги откарах до града. Не ми се обадиха цял месец. Съмняваха се дали съм се измирисала. Аз не тъгувах. Мислех си за пръча. Дали му е била вкусна червената ябълка.
--------------------------------------------------------------------------------------------------------
© Христина Панджаридис
© e-Lit.info Сайт за литература, 2011