Ако Исус няма нищо общо с Истината и Истината няма нищо общо с Исус, то аз предпочитам да бъда с Исус, отколкото да бъда с Истината.
Ф. М. Достоевски
ПРОЗА БЕЗ ПОЗА
„Към осмия ден“ е роман, заиграващ с оптиката на онзи чернобял соц- и нео- реализъм, характерен за киното ни от 60-те години. Вероятно жаждата за недоосъществената някога истинност и склонността към автобиографизъм са подтикнали автора от неговия днешен хоризонт да пресъзде в слово брънки от житейския път на героите – негови съвременници, протекъл под онази сипкаво сивкава полусветлина, характерна за живота в тодорживкова България. А след това чрез изненадващия завършек на фабулата да надникне достоверно и в мрака на „прехода“ от началото на 90-те години, където тъжно и дори трагично дотлява животът на повечето от героите му.
На пръв поглед „Към осмия ден“ може да се възприеме като „цехов роман“ – от журналист за журналисти, разказващ за соцжурналистиката ни от началото на 70-те години или, казано по-цветисто, за дядовците и бащите на днешните „мисирки“. Това, разбира се, го прави своеобразно интригуващ. Най-малкото името на автора му гарантира професионална запознатост от първа ръка. Тошо Лижев е отдал над пет десетилетия от живота си на журналистическия труд! Но романът притежава дълбока общочовешка многопластовост, изразена посредством зрял белетристичен рисунък, школуван в поредици от творби, включително романи, утвърдили Лижев и като писател.
Сред света на настоящата му книга сполучливо – с добре овладените средства на водевила, мелодрамата, деликатната гротеска, синкопите на публицистичния лаконизъм и актуалитет, са представени неизбежната любовна интрига, политическата плахост, наивност, или прекалената „политическа коректност“, загнездила се в ежедневието на персонажите, заедно с неизговореното, но общо изнуряващо усещане за липсата на творческа свобода и здрав смисъл в служебната повинност на човека винтче от системата, още повече журналист.
С възпроизвеждането на обстоятелства и ситуации, които по силата на нормалната логика са комични, но в началото на 70-те и преди това са били реално драматични, е постигнат достоверен и забавен рисунък, подсилен и от мяркащите се в потока на повествованието общонационално известнилица като Тодор Живков, Александър Лилов, Георги Йорданов, Иван Абаджиев, Георги Джагаров, Любомир Левчев, Йордан Радичков, Радой Ралин, Владимир Свинтила, Николай Добрев, проф. Благовест Сендов, проф. Иван Славов, Василка и Иван Гарелови, Петър Алипиев, Димитър Казаков – Нерон, Боян Радев...
„Вкусът на онова време“ от най-амбициозната професионална активност и най-силните интимни въжделения на героите е довъзстановен от изглеждащата днес екзотично социално-битова, пазарно-потребителска, промишлено-производствена и пр. информация. Като от филмов екран си припомняме все още масовото отглеждани кокошки по някои софийски балкони, софийските градски телефонни кабини, които особено в пролетните месеци на вилнеещи любовни трепети бяха толкова кът, че край тях се трупаха опашки. Със симпатичната педантичност на социален икономист писателят ни припомня как някога ежедневните луксозни цигари „Слънце“ струваха 32 стотинки, а половинката водка – полска или руска, се купуваше срещу 1,73 лв. Припомня и политическото бабуване над компютрите „Правец“, почти неизлезли от ембрионалния си вид, също появата на първите български цветни телевизори, произвеждани във Велико Търново, и огромния потребителски глад за тях. За да e още по-завършена и автентична социалната панорама, нашепва за все още непознатата или остродефицитна в тогавашния ни масов бит тоалетна хартия; уж между другото отбелязва появата на понятието „кич“ – нова дума, въпиющо необходима за класифицирането на множество реалии... Но основното внимание на писателя, успешно водено от силните рефлекси на автобиографизма, е съсредоточено върху всекидневния почти роботизиран труд на журналистите от всекидневника „Бодра смяна“, зад чийто прототип стои някогашният „Народна младеж“. В тези картини, създадени с репортажна скрупульозност и леко намигане към абсурдизма, Лижев е постигнал впечатляващо изобразително майсторство. Те са „скелетът“ на остроумната и елегантна конструкция на повествователния замисъл – в седем сюжетни глави, озаглавени с дните от седмицата и темпорално обемащи само седем денонощия, да се представи най-типичното от всекидневието на героите – все малки люде, независимо от качествата и амбициите им, от успехите и разочарованията им, впрегнати във „върховната“ мисия да не направят ни най-малък технико-производствен, поведенчески или професионално-творчески гаф, който би могъл да хвърли и нищожна сянка върху сияйната генерална линия на Партията (БКП), а всеотдайно, с ум и сърце (вярата е задължителна!), да я пропагандират. Благодарение на таланта си и натрупания през десетилетията професионален и граждански опит Тошо Лижев е постигнал сериозни социални обобщения. Като художник е защитил и въплътил нещо твърде важно – добрал се е до разковничето, което прави едно произведение жизнено – смеха. Но романът му е и елегия. Поглед през решетката от бръчки (перифразирам Блага Димитрова) и бяг срешу бягащото време. Тъкмо тази човешки неприкрита минорност прозвучава в епилога на творбата, озаглавен „Вседелник“ вместо очакваното „Осмият ден“. Там, в мизерията на деведесетарския „преход“ идва крахът на иначе жилавите ѝ герои. А „осмият ден“ си остава средищната метафора, около която е изграден текстът и е разгърната екзистенциално-нравствената идея, вдъхновила писателя.
Пламен Анакиев
ПОНЕДЕЛНИК
Крошето свали на мозайката Банчо Стоев. Късичкото му ръбато тяло се пльосна по лице с разперени ръце – по-закъснял опит да се подпре на тях и омекоти удара. Торсът му конвулсивно се понадигна, от което гърбицата му доби уголемен вид. Очилата му се плъзнаха по мозайката встрани.
Иларион се огледа. От едната страна редакционният коридор бе съвършено пуст, от другата се задаваше приятел, редакторът в отдел „Работническа младеж“ Борис Станков. Зърнал падналия Стоев, той се затича. Двамата подхванаха под мишниците началството и го вдигнаха на крака. От разцепената му устна бе потекла кръв. Борис извади носната си кърпичка и я избърса. Наведе се за очилата, огледа ги – не бяха пострадали. Надяна ги на носа на собственика им.
Като отбягваше погледите им, Стоев се извърна и се прибра с клатушкаща се походка в кабинета си. Произшествието се бе случило точно пред него, пред вратата, на която висеше месингова табелка с едър надпис: ЗАМЕСТНИК-ГЛАВЕН РЕДАКТОР.
– Ти ли го сцапа? Какво се е случило?
– Нищо особено – сви рамене Иларион. – Напсува ме гаднярът му мръсен.
– Защо ще те псува? Скарахте ли се за нещо?
– За нищо. Виси тука пред стаята си и се оглежда. То си му е привичка, като селска клюкарка да дебне кой, какво, накъде. Отивах в секретариата, като стигнах дотук, го поздравих с вдигнат показалец. Дори не го погледнах.
– И той ти тегли една майна ей така, без дума да сте обелили?
– Така. Изненада ме кучето.
– Странна работа… Вътре си, братко, загазил си я. Иди си пиши оставката, за да не те уволнят дисциплинарно. Ако беше отнесъл юмрука ти друг, можеше само с мъмрене да се измъкнеш, ама с Банчо няма да ти се размине. Той е приятел с Първия секретар, всяка заран е в ЦК, доверен човек е там, ценен кадър.
Иларион намръщено завъртя глава.
– Пиши, пиши – настоя Борис. – Сядай на бюрото си и пиши.
– Няма да подавам оставка. Ти представяш ли си какво ще последва? Ще искат да му се извинявам, да се покайвам като грешник, погазил Моисеевите скрижали.
– Ами погазил си ги, ударил си сакат човек. Посяга ли се на физически урод?
– Той е душевен урод. Заслужи си го.
– Така е, но не оставяй редакцията без единствения ми служебен приятел. Довери се на опита ми. Знаеш, два пъти са ме пъдили, а после, като мине време и се позабравят нещата, ме връщаха. Ако не бях си подавал сам оставката, щяха ли да ме назначават отново? Плюеш си в пазвата, правиш си самокритика, разкайваш се и това е. Друг шанс няма.
– Не обичам да се навеждам.
Разбрал, че придумките му не хващат дикиш, Борис тупна по рамото колегата си и се запъти към редакционния бюфет. Изпитваше пареща жажда. Предната неделна вечер, поради отънелите си финанси, бе прекарал на някаква съмнителна домашна джанковица, та сега бе готов да обърне на веднъж две лимонади.
От асансьора се появи Димо Занков, колега от съседния отдел „Селска младеж“. Видът му стъписа Борис, накара го да се повърне и го пресрещне. Лицето на колегата бе в лепенки, тук-там по бузите личаха бледи следи от порязване. Самото появяване на Занков толкова късно, почти в три, половин час преди времето за планьорката, бе необичайно. Димо никога не закъсняваше за работа.
– Тебе пък кой те е изографисал? С кого си се бил?
– Със себе си.
– Шегуваш се.
– Няма шега, няма измама. Понесох леко поражение, поради неочакваното посрещане у дома на извънредно важен гост.
– Кой?
– Юмжагийн Цеденбал.
– Генерален секретар на Монголската народно-революционна партия и министър-председател на братска Монголия?!
– Същият.
– Поднасяш ме.
– Е, да ти се кълна ли искаш? Към обяд у дома се позвъни, някакъв другар в черно кожено яке от службите ми заръча да се подготвя, след час, рече, ще ти гостува другарят Юмжагийн Цеденбал. Жената на работа, аз сам вкъщи, видях се в чудо. Реших, преди да поразчистя апартамента и подготвя масата, да се избръсна. Оказа се, нямам ново ножче, да сменя старото в самобръсначката. От бързане и от притеснение се изпонарязах. Хайде, че имам да докладвам на планьорката утревечершния брой, а не съм събрал и половината материали. Подробности – в „Русалката“ довечера.
Както се казва, супер новината може да те накара да потриеш от кеф ръце. Борис, разбира се, го направи на ум, мислено. Довечера цялата компания ще зяпа в устата Димо. Той иначе не би се решил да се отбие в „Русалката“. Дали поради строга забрана на жена му, носеше се и такава приказка, дали по някаква друга причина Занков не бе от редовните посетители на заведението, препълнено всяка вечер от софийската бохема, сред чиито редици постоянно присъствие имаше компания от редакцията на „Бодра смяна“. В бюфета Борис завари рехаво посещение. На едната от двете маси дъвчеше сандвич Блага Йорданова, редактор в отдел „Писма на читателите“, другата бе свободна, а пред полупразния щанд, като ръкомахаше и поглаждаше брадата си, Янко Данев от отдел „Учащи“, обясняваше на пълничката продавачка Сийка колко важно е да зарежда с повече безалкохолни бюфета. Особено в понеделник, когато журналистическото войнство след почивните дни е в състояние на пълен махмурлук.
Зърнал колегата, Данев го прегърна през рамо и, като го посочи със свободната си ръка, обяви:
– А това е Борето, талант и неуморим борец за работническата правда. Познаваш ли го, Сийче?
Бюфетчийката притеснително се усмихна и съобщи, че е доставила газирана вода, содичка.
– Браво! – възкликна Борис. – Щом има сода, значи бюфетът е добре зареден.
– Е, ти като Панайот я подкара – възкликна Янко. – Цяла година мрънкаше, че в България имало жилищна криза, а след като от Градския съвет в Бургас му дадоха апартамент, обяви кризата за приключила.
Сийчето любопитно въртеше очи ту към единия, ту към другия. Тя бе нов човек в редакцията, не знаеше, че Панайот Киров е окръжен кореспондент на вестника в морския град. Пратили го бяха по обичайната практика за шест месеца, а той превали и година. Прибра от София семейството си, бяха му обещали държавно жилище, тамошните шефове очевидно искаха да го задържат за постоянно. Харесаха си го – за година и кусур той не бе пуснал във вестника нито един критичен материал. В Бургас всичко си течеше по мед и масло. Борис вдигна три пръста, бюфетчийката го разбра и му подаде три бутилчици сода. Като даде знак, че празните ще върне по-късно, а сега трябва да довърши дописката си за утревечершния брой, Станков се упъти към изхода. На излизане подхвърли:
– Яне, ама и ти си един късметлия. Какво стана, има ли хабер от Кюстендил? Предали ли са кучетата на граничарите?
Миналата седмица командированият по съвсем друг повод в Кюстендил Данев бе попаднал на куриозен случай: в два отцепени вагона в глух коловоз на жп гарата, затворени и забравени, виели гладни кучета, събрани от пионери в цялата страна – дар за граничарите.
– Е, новият брой не е стигнал до границата. А местните началници може още да не са прочели или се спотайват, то си е за срам…
Крачейки в коридора със скъпоценния си товар, който само след пет минути щеше да го направи напълно работоспособен, Борис Станков без капчица завист заключи, че който си е роден с късмет, той не го подминава. Сега на планьорката ще хвалят колегата, ще има ах и ох, началството ще изказва благодарност. А Янко доволно ще потрива брадата си, която беше пуснал след смъртта на брат си в знак, както сам се изразяваше, на вечен траур. Мнозина в редакцията недоумяваха как така тази волност не предизвиква никаква реакция нито по административна, нито по партийна линия. Никой друг от мъжете в „Бодра смяна“ не смееше да си пусне брада.
На самия Борис преди месец по волята на случая му се разкри загадката. Двамата с Янко, командировани в Търново, след славен запой в бар „Етъра“, останали последни в заведението и принудени отнемайкъде да го напуснат в четири след полунощ, ядосани, че не са си допили, ритаха и търкаляха по главната улица кофите за боклук. Арестуваха ги. В милицията, затворени и, изглежда, забравени, чакаха почти до обяд, когато ги въведоха при някакъв капитан. Разбрал що за птици са, като разлистваше паспортите им, капитанът започна да им чете конско. Янко го прекъсна и заяви, че е редно да приключат с този дребен, незначителен случай. Поднесе му служебна карта. Борис успя само да зърне, че е със синкав цвят, а капитанът мигом се преобрази. Стана, върна им паспортите и ги изпрати на крака до изхода на управлението. Само дето не им се извини за недоразумението, както определи на изпроводяк ареста им.
Оттогава отношенията между двамата, смятани в редакцията за първи дружки, охладняха. Всъщност Янко нищо не забеляза, охладняването настъпи от другата страна. Борис гледаше да го отбягва и вече си мереше приказките, като се стараеше по никакъв начин да не дава повод промяната да проличи.
Обърнал на бърза ръка две бутилки содичка, той седна зад пишещата машина. Преди да заудря по клавишите на редакционната „Марица“, долови от коридора обичайния шум – прииждаха колегите за планьорката в стаята на отговорния секретар.
След като изпи и третата содичка, погледна часовника си – наближаваше четири и половина, а в коридора бе все така тихо. Планьорката обикновено траеше 20-30 минути, за да се проточи толкова, значи има някакво ЧП. Така, със съкратеното руско „чрезвычайное произшествие“ в редакцията отбелязваха малките или големи трусове при гафове, груби грешки или големи закъснения.
В пет без десет, тъкмо като постави последната точка, в коридора се разшумяха. В стаята на „Работническа младеж“ надникна Янко. Киселата му физиономия подсказваше някаква неприятност, но по наложилия се спонтанно отдавна обичай той изпружи нагоре показалеца на дясната си ръка. Това означаваше, че разполага с левче или поне толкова е готов да даде за довечершната почерпка в „Русалката“. Сега предстоеше двамата да обиколят отделите; да се види колко левчета ще се съберат. Някои колеги от обичайната компания се случваше от закъсация или по семейни съображения да махат с разтворена длан. Но имаше и такива, обикновено след получаване на хонорар, да сочат два или три пръста.
Без да влиза, Янко изчезна в коридора, а на негово място, ухилен до уши, се появи Димо.
– Да знаеш само какъв цирк беше…
Борис свърза репликата му с гостуването на монголския генерален секретар, но истината се оказа съвсем различна. За огорчение или може би за радост на колегата му името на Юмжагийн Цеденбал дори не било споменато. А ЧП-то било двойно, шефът – бесен.
– Преглеждал ли си новия, днешния брой?
– Отгоре-отгоре.
– Обърни на четвърта страница и виж карето с между народната хроника, дето е с по едно изречение, нонпарей2… Така, виждаш ли какво пише за Чехословакия? Борис присви устни:
– Нищо особено. Изгонили са журналисти от шест държави, западняци.
– Да, ама снощи вместо „САЩ“, първата спомената държава, е пишело „СССР“.
– Щом е поправено, какъв е проблемът?
– Извъртени са цели шест хиляди бройки, колега. Главният е люто сърдит. Отиват за брак.
– Муха го ухапала. Тиражът ни е над двеста хиляди. Кой е бил помощник-дежурен? Кой е пускал броя?
– Божидар.
– Този, дето дойде от ЦК, парашутистът?… Назначиха го литературен сътрудник, а получава редакторска заплата.
– Не знам каква му е заплатата, но си я е заслужил. Нощес в ротоцеха е имало скандал. Не са искали да спират машините. А Божидар им е казал, че няма да разпише, макар да са завъртели броя, ако не се нанесе поправката. Представяш ли си от ЦК на Партията как щяха да ни подберат, каква пушилка щеше да се вдигне, ако беше проспал гафа.
– Голям гаф, наистина. Разбра ли се кой е свършил мръсотията?
– Не. И едва ли ще разберем – поклати глава Димо.
– Как така? Шефът не разпореди ли проверка?
– Изприказваха се куп приказки, останах с впечатление, че той подозира метранпажите3. Обаче съм сигурен, няма с пръст да ги барне. Те такива номера като този могат да ни извъртят, та и неговата шапка да хвръкне.
– Дреме му, той е пътник. шапката му отива нагоре, издигат го.
– Пишел роман…
– За два-три месеца, преди да заеме новата длъжност, излиза в отпуск да си довършва съчинението, пък какво е измислил, ще му се види я след година, я след две. Аз не съм чел нито ред, написан от него. Ама нали знаеш, началник ли е, бъка от таланти.
– Ех, все парашутисти ни спускат отгоре да ни ръководят. Новият, дето ще го смени, знаеш ли кой е?
– Не.
– Някакъв Първи секретар на Районен комитет на комсомола, забравих му името. Сигурно не се е справял с работата си. Все така правят горе – изпращат ни провалили се кадри да им сърбаме попарата. Смятат, че журналистиката е простичко занимание, а да ръководиш вестникарски екип е фасулска работа.
– Значи пак ни натресоха непишещ журналист.
Димо се разсмя:
– Хей, как го измисли, бе? Много точно звучи.
– Нищо не съм измислил. Миналия месец като прослушвали в ЦК на Партията кандидат за главен редактор на варненския вестник, инструктор в тамошния Окръжен комитет, на въпроса какви публикации има, той отговорил, че е непишещ журналист. Нашият Несим го сравни с мъжки полов член, който не върши работа. Изразът е друг, ама отвън в коридора чувам женски гласове…
Борис бутна пишещата машина встрани и се изправи.
– Не ме попита за втория гаф – подсети го Димо.
– Янко я е втасал…
– Вярно бе. Да не би нещо с граничарите? Да не са измрели от глад кучетата във вагоните?
– Ами, оказа се кьорфишек. Такъв резил не помня да се е случвал при нас. До шефа е отправен остър протест заради дописката на Янко в днешния брой. Никакви кучета, никакви пионери нямало на кюстендилската гара.
– Как така?!
– Ами така. Някакви зевзеци от Окръжния на комсомола в Кюстендил са го избудалкали колегата, да му гледат сеира.
– Е, че той не е ли ходил до гарата да провери?
– Мънкаше пред шефа, по телефона от Комитета по питал. Потвърдили: два вагона с товар за граничната застава чакали разтоварване. За съдържанието, разбира се, не му дали сведение. Военна тайна. Колегата решил, че щом от Комитета са казали, значи във вагоните има кучета.
– Мамка му… Голяма издънка. Поне месец ще сме мезе в устата на колегите от цяла София.
Кой знае защо Борис свърза в съзнанието си гафа на Янко със синята служебна карта. Дали пък тя не го прави самоуверен и непредпазлив? Вали-гърми – той сух остава. И макар от оня досаден търновски епизод в милицията да изпитваше известна неприязън към довчерашната си най-близка дружка в редакцията, сега му съчувстваше. И да не отнесе наказание, което няма да е за чудене, ще го скъсат от подигравки.
Рамката на отворената от Димо врата изпълни едрата, пълна фигура на Юлиян Московски, шеф на спортния отдел и зам. секретар на ППО4.
– В шест и половина, в залата, открито партийно събрание. За партийните членове присъствието задължително. Значи и вас двамата да ви видя там.
– Баш в понеделник ли? – възкликна разочаровано Борис.
– Какво му е на понеделника?
– Най-тежкия ден от седмицата. От какъв зор за днес го насрочвате? По какъв повод?
– От ЦК на Партията е пристигнал специалният бюлетин за служебно ползване. Шефът е преценил и решил да ни запознае с една интересна статия за културната революция в Китай.
– Много актуално – иронично подхвърли Борис и като сграби трите празни бутилчици от сода се отправи към бюфета.
В коридора се размина с главния редактор, който само хвърли косо бегъл поглед към празните стъкла и продължи.
--------------------------------------------------------------------
© Тошо Лижев
© e-Lit.info Сайт за литература, 2024