В дебютния роман на Ясен Калайджиев “Лагерът на невинните” (ИК "Женда- Х.Н.", Хасково, 2009), чийто рецензент е не кой да е, а белетристът Христо Карастоянов, повествованието пресъздава една увлекателна история за пребиваването на юноша в младежки летовнически лагер от времето на (пост)соца, но, майсторски изваян до очертанията на същественото без подробностите, с които то е примесено, ако трябва да перифразираме стиха на Иван Цанев, романовият разказ се извисява до едно “независимо от мястото и времето, и възрастта на героите”, както се споменава в анотацията към английското издание на романа, мъдро, притчово иносказание за казармената етика и фалшивата обществена идейна патетика не само на социализма, но и на всяко авторитарно и тоталитарно общество.

Според отзива на великолепния поет Марин Бодаков в брой 32 на в. “Култура” от 25 септември 2009 година, младежкият лагер, пресъздаден в романа, е от 1992 година, но, поради близката прилика между социализма и пост-социализма в България, подобно датиране не е от значение – същественото в случая е, че европейски поет от ранга на Бодаков е написал отзив за романа “Лагерът на невинните” редом с отзиви за книги на писатели като Александър Геров и Павел Хюле, което говори за високата класа на писателя Ясен Калайджиев.

В ‘лагера за даровити деца’, по израза на Бодаков, също има, ако трябва да се изразим с казармения жаргон, “стари пушки” – юноши-спортисти, които, точно като в казармата на възрастните, на вече изгубилите детската си душевна невинност, “прилагат лют мор” (разбирай тормоз) върху онези свои връстници, които, поради съхранената си непорочност, са предмет на подигравки и презрение, и са припознавани като “новобранци”, които трябва да слугуват на “отраканите”. Откритието на романа, че манталитетът на казармения социализъм се подготвя и изявява още в детския летовнически лагер, вече съдържа и основния екзистенциален мотив за абсурдността на тоталитарното общество, което се опитва да осъществи невъзможното – да отнеме дадената на човека от Бога по сътворение свободна воля. В този смисъл романът “Лагерът на невинните” е една човечна, благородна летопис на душевната и духовна съпротива на един юноша срещу казармената безцеремонност на ‘нискочелите’, ако трябва да използваме това точно понятие, въведено от поета Иван Николов.

Романът “Лагерът на невинните”, шедьовър с убедителната и съкровено описана опитност на разказващия от първо лице повествовател, пресъздава и другия съществен екзистенциален мотив – този за безсмислието на светското общество, разкривайки плагиатството като основен похват на (пост)социализма – и героят, и девойката, която изплагиатства и представя текста му като свой, прочитайки го пред целия лагер, знаят истината, но “колективът” живее в онзи, по думите на Хана Арендт, “действен свят на безсмислието”, цитиран неслучайно и от професор Светлозар Игов.

Третият характерен екзистенциален мотив – този за съществуването, което предшества същността, е пресъздаден в романа “Лагерът на невинните” чрез изобразяването на всъщност библейския феномен на мълчанието на личността-жертва пред лицето на изпитанието и на упражняваното над нея насилие. Това мълчание и безропотно претърпяване на малтретирането, понасяно от насилваната личност, което насилникът тълкува като “съгласие” и дори като своя плътска “победа”, е в действителност достигането на измъчваната личност до същността й на духовен човек чрез направения избор в полза на разграничаването от насилника посредством отказ от употреба на физическа принуда. Разбира се, мотивът за мълчанието като средство за нравствено и духовно разграничаване на личността от действията на бездуховния човек и бездуховната обществена среда, е пресъздаден не само в българската белетристика, но и в българската поезия чрез стихотворението на Далчев “Мълчание”.

Осланяйки се на психологическия реализъм, романът “Лагерът на невинните”, чрез описанието на изобразената посредством неповторимия стил на писателя сцена с жесток ритник в слабините, получен от главния герой, не само предопределя трагичния завършек на творбата, но и по своеобразен начин потвърждава библейската максима “Злотворството е като забавление за безумния” (Притчи 10:23).

Образът на момчето от съседен младежки лагер, което води свой таен дневник и е единственият юношески приятел на главния герой в романа, но загива от удавяне, поставя и въпроса за опазването на личните документални свидетелства за битието, които съдържат достоверната историческа истина за света в противовес на официозната.

Безутешната участ на героя на романа с получената в следствие на нараняването в слабините бездетност неволно ни кара да си спомним, като утеха и като единствен изход от трагизма, за библейското обещание относно духовното потомство и наследие на непритежаващия потомци по плът човек: “Нито да каже скопецът: Ето, аз съм сухо дърво. Защото така казва Господ за скопците: Които пазят съботите Ми, И избират каквото Ми е угодно, И държат здраво завета Ми: На тях Аз ще дам в дома Си и вътре в стените Си Спомен и име по-добро от синове и дъщери; На тях ще дам вечно име, Което няма да се заличи.” (Исая 56:3-5)

Във финала на романа на Ясен Калайджиев “Стъкла в очите”(Издателство “Български писател”, София, 2020 г., София), един от най-добрите съвременни български романи за “прехода”, редом с романовия диптих на Станчо Пенчев “Операция ‘Марсов венец’/ “Децата на Уран”, чрез трагичния жест на главния герой Стъкломана, отчетливо се откроява екзистенциалният мотив за самоубийството, ако думите на Камю в есето му “Митът за Сизиф” относно самоубийството като единствен “наистина сериозен философски проблем” могат да се причислят към тематиката на екзистенциализма. И Стъкломана, и Пингвина, мутрата-дерибей – своеобразен антипод на идеализма на Стъкломана, завършват живота си трагично, защото, ако трябва да се изразим с понятийния инструментариум на екзистенциализма, “водят неистинско съществуване” – първият се чувства подбуден да протестира срещу абсурдността на света, вместо да претърпи с кротост тази абсурдност, а вторият е типичният светски сеяч на насилие и абсурдност, и пожънва онова, което е посял. У героите в романа, с изключение на Мая, съпругата на Стъкломана, която в края на творбата претърпява насъщното духовно преображение, липсва умът Христов, за който говори апостол Павел в 1 Коринтяни 2:16, в потвърждение и на анотацията, спомената върху корицата на книгата, но тъкмо това отсъствие на същността (в екзистенциалния смисъл) или на утехата (в библейския смисъл) в битието на героите превръща повествованието в мъдра поука за живота без Бога, без ‘вярата, която спасява’, както заявява споменатата анотация. Създавайки чрез романа си “Стъкла в очите” този път притча-шедьовър за лагера на виновните, на човеците “в напреднала младост”, както се изразява поетът Георги Константинов, белетристът Ясен Калайджиев затвърждава своя стил на майстор, който не се бои от неприятните теми и сцени на живота, а ги пресъздава виртуозно и в неговото вълнуващо, реалистично, но и облъхнато от озарението на родения писател описание читателят съчувства и на насилника, и на жертвата в човешката житейска суматоха, осъзнавайки, че и насилник, и жертва, и убиец, и убит, са по своему жертви на злото и на несъвършеното човешко естество.

Този неочакван роман, в който има цялото многообразие на живота – еротика, екшън, романтика, но пресъздадени като висока литература, е явление в съвременната европейска книжовност.

28.10.2023

--------------------------------------------------------------------

Калайджиев, Я. Лагерът на невинните, Женда Х. Н., Хасково, 2009, с. 158, ISBN: 978954981524.
---------------------------------------------------------------------

Калайджиев, Я. Стъкла в очите, Български писател, София, 2020, с. 212, ISBN: 9786192041786.

----------------------------------------------------------------------

© Маргарит Жеков
© e-Lit.info Сайт за литература, 2024