Да снеме погледа ти, облачен и заглъхнал,
разкъсал бури и обръчи, и политнал,
да запали снеговете на зимата вплетени,
по лъчите на синьото слънце, превито
под бягството на всичко, което е искала
моята дива сирена, с черни и мръсни коси
и остри и живи във своята пропаст очи.

И точно тая невзрачна сирена
погледът ти тръгва да снеме, заглъхнал,
завалял върху сивия град, заблестял
след дъжда като изгрев.

Да снеме погледа ти,
кълвящ, крадящ секунди живеене,
бягащ отчаяно в своята страст,
свистящ върху капки олово.

Погледът ти иска да снеме.
Без него е безименна и бездомна.
Прозрачно безгласна. Безсмислена.
Безнадеждна. И още по-грозна.

Иска ти погледа.
Да остане по нея някакси.
Да го замрази, да го консервира
и капсулира, и запечата.
Да го провре между времето.
Да го скрие.

И пожълтелите нокти
разчоплят, дълбаят във лявото рамо,
дърпат меса и жили разкъсват,
правят хралупа, бърлога, скривалище.
Да тъпчат се канят, да тикат
и да наблъскват.
И да полагат олтарно и нежно.

Ще заключват там до безкрайност,
светът, който беше видяла в очите ти.

10.10.2015

----------------------------------------------------------------------------

Стихотворението е отличено със специалната награда в третия литературен конкурс "Любовен човек"

                                        

   
© E-LIT.INFO