1.

/на Т. Ст. Елиът/

Най-после ще се срещнем ти и аз.
На ъгъла на здрача мръзне вечерният час
и бавно гълта слънцето като огромно приспивателно.
Ще тръгнем по мърморещите улични свърталища,
претъпкани от лай и глъч, покрити с халища.
Ще следваме тиретата и точките на тротоарите
тревожно викащи: “Спасете нашите души”!
Дали най-после ще се срещнем . . .
И защо ли точно днес
походката ми лека,като крила на мелница,
вихрушката на мислите ти в миг ще разруши?
В едно внезапно кафене
на някаква случайна маса
ти ще приседнеш,омотан във жълтата мъгла,
и птиците отлитащи на юг,
ще драскат по смуглото небе загадъчни въпроси.
А аз ще роня никому ненужни отговори
Като захарчета в чашата.
И ще си мисля :”О, може би греша, не е това,
съвсем не е това...
Нима вековното очакване на чудото ще се превърне
в една банална и протяжна тишина,
и аз ще трябва да си тръгна, под ръка със лятото,
по-бедна и от просяк!”
И ще си мисля: “Боже мой,нима не вижда той
че вън дъждът със зъби трака
и улиците стенат не от удоволствие,
а от очакванe, дъждът да изяде
най-после досадните тълпи и да заспи.
И ще мисля как да събера кураж със устни,
с длани, с тяло мъглата да отгатна,
да прекося мълчанието, гледащо ме подозрително,
под вежди и изкосо.
И как минутите и часовете си
да подредя обратно,
за да получа отговор на всички незададени въпроси.
Та аз познавам вече, знам ги всичките,
следобедите, вечерите, нощите.
Премерих годините си с чаени лъжички
и любовта си гоних по поля безплодни
като хвърчило, понесло на крилете си
душата ми безродна.
Защото аз ги зная вече, знам ги всичките
съмнения, желания и обещания,
които ще се пръснат от клюки и преяждане.
Събрала сили за едно докосване
ще гръмна като изстрел в тишината
и ще убия брътвежите и новините,
ще смачкам страховете и вината си.
И няма, всъщност, даже да опитвам
за миг поне, с капризен жест,
живота си, погрешно написан, да изтрия с гума
и да намеря една едничка дума,
която в Рая да ни отведе.
И няма да се питам вече: “Дали съм аз,
дали очите ми... Дали косите ми,
попили здрача...
Дали все още мога да заплача,
без слънцето да угасят сълзите ми?”
И няма да се моля на луната, надула бузи,
с хладния си дъх да угаси прозореца,
защото нашите тела ще скрият светлината.
И само тук, и само в този сън и час
ще бъдем Ние.
Докато утрото не връхлети с човешки глас,
за да ни разпне
или да ни убие.

----------------------------------------------------------------------------

Стихотворението е отличено с първа награда в раздел "Поезия" на третия литературен конкурс "Любовен човек"

------------------------------------------------------------------------------------------

© Цонка Христова
© e-Lit.info Сайт за литература, 2015