Неговите филми не оставят никого равнодушен.Или ги приемаш безапелационно, или просто отказваш да ги гледаш.

Аз вече съм открил източниците на творчеството му, знам колко обича американските филми от категория Б, как лудее по японското, корейското и филипинското кино и колко много обича да смесва в своите постановки зловещия хумор с експлозивното насилие.

 Тарантино наистина преосмисли каноните на масовото кино, натовари го с ново съдържание, даде му насока на развитие и друг живот.

Дори и когато творбите му не са се получили напълно, какъвто е случаят с „Разходка смърт”(2007), те пак се гледат с интерес и внимание, тъй като сме нащрек да видим в каква посока ще кривне необикновеното му креативно мислене.

Куентин Тарантино се ражда в Ноксвил, Тенеси, на 27 март 1963 г.

Носи името на едноименния герой от романа на Уйлям Фокнър „Шум и ярост”.

На две години пристига с майка си в Лос Анжелис, където протича и неговото детство.
Майка му се жени повторно за музиканта Кърт Заступил и така осигурява на любимия си син бохемско обкръжение.

От осемгодишен Тарантино редовно гледа филми, стараейки се да не пропусне премиера, на шестнадесет напуска училище и започва работа във видиотека.

Той няма завършено професионално кинообразование, въпреки че безуспешно посеущава курсовете по актьорско майсторство при Джеймс Бест, но неговата школа се оказват филмите във видеоархива, където работи и до които има неограничен достъп.

Тарантино успява да изгледа класическото наследство на световното кино и да си изгради свой модел за правене на филми.

Той разбира, че основата за успешна кинолента е сценарият, а не разкадровката, монтажа или осветлението.

Затова набляга на сюжета, пишейки сценарий след сценарий.

Надали е разчитал на светкавичен успех, но през 1987 г. заедно с Роджър Ейвъри успява да заснеме черно – бялото бижу „Рожденият ден на най – добрият ми приятел”.
Който иска да проследи генезиса на изграждането на мита Тарантино , задължително трябва да види този филм.

В него в суров вид е събран бъдещият му свят – оригинален сюжет – забавен, занимателен и изчистен от досадни подробности, работа с приятелски кръг, представящ визията му за актьорска игра пред камерата - модерна, атрактивна, освободена от условности и излишен психологически уклон, забавни скечове, импровизации и въздушен режисьорски стил, изпълнен със свобода, самоувереност и целенасочено пресметната цел за умела и ненатрапчива зрителска забава.

Куентин Тарантино спазва изискванията на независимото кино, но постепенно става институция и сам налага своята гледна точка за това как трябва да изглежда един спектакъл, с която всички са длъжни да се съобразяват – от продуцентите до актьорите.

Той се смята за основен двигател на всеки свой филмов проект и е готов веднага да се раздели с актьор, неприемащ неговия маниер на работа.

А иначе, въпреки че е галеник на съдбата, трябва да се бори пет години, докато получи шанс за самостоятелна постановка в Холивуд, където се премества след напускане на видиотеката, нает първоначално за чистач на кучешки фашкии..
Не унива и написва сценариите за „Истински романс” и „Родени убийци”, които търпеливо дочакват своята реализация след шумния успех на дебюта му „Кучета в резерв”(1992).

В ролята на негов ментор и помощник, отворил му вратата за голямото кино се явява Харви Кайтел, познат на приятели на Тарантино, който , прочитайки сценария, остава във възторг, влага свои пари за проекта, намира продуценти и дори помага на начинаещия режисьор при подбора на актьорския екип!

След излизането на „Кучета в резерв” мнозина от феновете на Тарантино не издържат на сардоничното кърваво зрелище, което следят от екрана, но все пак филмът се харесва, печели зрителски симпатии, провокирана е самата Мадона да се защити, тъй като има ядовит коментар по неин адрес в гангстерската сага!

Голямата звезда и щастливият печеливш е Тим Рот, ченгето под прикритие, което успява да провали брилянтно замисления банков обир, но овациите обира основно Куентин Тарантино.

Появила се е нова звезда и надежда в американската кинорежисура, наследникът на Артър Пен, Дон Сийгъл и Сидни Лъмит.

През следващите години Тарантино продава готовите си сценарии и един след друг излизат „Истински романс”(1993) на Тони Скот, „Родени убийци”(1994) на Оливър Стоун, „Аленият прилив”(1995) на Тони Скот, „Скалата”(1996) на Майкъл Бей и „От здрач до зори”(1996) на Робърт Родригес.

90-те на миналия век са определено годините на Тарантино.

Не всички от реализираните му сценарии са класни, лично аз най – много харесвам „Истински романс” с неговата неповторима атмосфера и с незабравимия финал, в който неудачниците Крисчън Слейтър и Патриша Аркет не само оцеляват в кървавата пушилка, но дори и получават парите на гангстерите.

Тарантино не се сработва с Оливър Стоун, не харесва неговата интерпретация на „Родени убийци” и иска да изтрие името си от афиша.

Може би тогава настъпва преломът в него, решението да не разчита на други режисьори и сам да реализира съкровените си замисли.

Преди това му минава меракът да бъде киноактьор, като най – физиономичните му изяви са в „Десперадо”(1995) и „Планета терор” (2007) на Робърт Родригес.

След което е логично да насочи услията си основно към продуцентска и постановъчна дейност.

Като продуцент постига успех и налага своя отпечатък с „Хостел” 1 и 2 (2005 – 2007) на Илай Рот, „Адското пътуване”(2008) на Лари Бишоп, „Смъртоносен изстрел”(2008) на Джон Мадън и особено култовите „Мачете”(2010) на Робът Родригес и „Мъжът със стоманените юмруци”(2012) на РЗА, а светът приветства новият гений на режисурата след премиерата в Кан на „Криминале” през 1994 г.

Филмът, преобърнал представите ни за ганстреска драма с накъсания си разказ, култови реплики, незабравими сцени ( как се забравя танцът на Ума Търман с Джон Траволта?!) и изключителни актьорски изяви – на Самюъл Джаксън, Джон Траволта, Тим Рот, Ума Търман и Брус Уилис, печели „Златна палма” в Кан, „Оскар” за оригинален сценарий и огромен касов успех, даващ възможност на Тарантино да живее охолно до края на живота си , без да работи.

Куентин Тарантино обаче предпочита да снима и да се усъвършенства в любимата професия.

Още през 1994 г. той бърза да заснеме епизод № 24 от първия сезон на прочутия сериал „Спешно отделение”, носещ знаменателното име „Майчинство” с Джулиана Маргулис, а през 1995 г. реализира новелата „Човекът от Холивъд” от сборния „Четири стаи” с Тим Рот и Брус Уилис.

Две години посвещава на следващата си знаменита постановка „Джаки Браун”(1997),екранизация на романа „Ромов пунш” на Елмър Леонард, с която връща на екран Пам Гриър и дава великолепни роли на Самюъл Джаксън, Робърт Фостър и Робърт де Ниро.

Филмът бележи своеобразен връх на постановъчното му и сценарно майсторство, той е хомогенен и забавен спектакъл, направен в добро темпо и с виртуозно изграден сюжет, но има малшансът да се конкурира с „Титаник” на Джеймс Камерън , поради което не получава никаква академична награда.

А такава определено заслужаваше да получи поне Робърт Фостър, изваял незабравимия образ на Макс Чери!...

Това е блаженото време, в което Тарантино се къпе в лъчите на световната слава, а и изживява най – щастливите си интимни мигове с Мира Сорвино...
След това се скрива от прожекторите, работейки дълго и упорито върху епоса „Убий Бил”(2003- 2004).

„Убий Бил” е най – амбициозният му проект, осъществен с впечатляващ размах и енергия, с изключителните изяви на Ума Търман, Дейвид Карадайн , Люси Лиу и Вивика Фокс.

На мен лично първата част повече ми допадна с хипнотичната си атмосфера и причудливите обрати в сюжета, докато втората ми се стори по – натруфена и протяжна, преди естествено да настъпи финалната сцена на отмъщението на Вдовицата – Ума Търман, успяла да осъществи амбицията си да накаже подобаващо злодея Бил – Дейвид Карадайн.

Тарантино помага на Робърт Родригес като гостуваща звезда – режисьор при реализацията на необикновения „Град на греха”(2005), новаторски стилизиран и хореографиран филм ноар, заснет по прочутия комикс на Франк Милър, в който блясват Брус Уилис, Мики Рурк, Бенисио дел Торо и Джесика Алба.

През същата 2005 г. режисира 24 и 25 епизод от петия сезон на друга прочута щатска тв поредица – криминалната „От местопрестъплението”, която изгледах с удоволствие като самостоятелно сглобен филм на ДВД, носещ стряскащото, но вярно заглавие „Смъртоносен гроб” с великолепните както винаги Уйлям Патерсън и Мардж Хелгънбъргър.

Уви, следващите му две ленти ме разочароваха.

Шумно рекламираната „Мелница”(2007), всъщност се оказа съвкупност от два пълнометражни филма, в първия от които „Планета терор” Тарантино изпълнява водеща роля, докато втората „Разходка смърт” си е изцяло негова разработка, в която искрено съчувствах на Кърт Ръсел – каскадьорът Майк , мъчещ се да спаси нелепия сюжет и агресивната си колежка Росарио Даусон от пълен провал.

С огромен интерес очаквах „Гадни копилета”(2009), но поредната Тарантинова фантасмагория, свързана с отмъщението на френската съпротива срещу нацистката върхушка в малко провинциално киносалонче, ми дойде в повече.
Не ми допадна и проеврейския патос на сагата, отмъстителният плам в очите на Брат Пит, нито зловещите подигравки с „ лошите”.

Може би затова ми хареса изявата на Кристоф Уолц, създал забележителен образ на кадровия немски военен и полиглот Ханс Ланда , за чиято безупречна разработка австрийският актьор стана не само световноизвестна звезда, но и заслужено спечели „Оскар” за поддържаща мъжка роля.

Тарантино намери сили да се завърне на голямата сцена с поредния си качествен тричасов епос „ Джанго без окови”(2012).

Филмът черпи вдъхновение от класиката „Джанго”(1966) на Серджо Корбучи и е брилятно разказана приказка за отмъщение и зов за свобода през далечната 1858 г., в която двигателят на действието е освободеният роб Джанго – Дейми Фокс, борещ се едновременно срещу бандата на братята Бритъл и бруталния плантатор Келвин Канди на Леонардо Ди Каприо.

Освен безупречните Кристоф Уолц, Джейми Фокс и Самюъл Джаксън, сагата на Тарантино се запомня с прекрасната камера на Робърт Ричардсън и със свръхзлодейската изява на плантатора на Ди Каприо и сместа от екстремно насилие и съкрушителен хумор, гарантирайки й неизбежния голям зрителски успех.

При последното раздаване на „Оскарите” Уолц и Тарантино за втори път получиха старите си премии – за най – добра поддържаща мъжка роля и за най – добър оригинален сценарий.

След това дойдоха „Омразната осморка“ през 2015 със Самюъл Джонсън, Кърт Ръсел и Дженифър Джейсън Лий и „Имало едно време …в Холивуд“ от 2019 с Леонардо ДиКаприо, Брат Пит и Марго Руби.

Eпичен зимен уестърн, реализиран със замах и много насилие и горчиво –иронична приказка за Меката на киното от златните й години, в частност 1968 – а…

Появи се и романът „Имало едно време…в Холивуд“ през 2021 г.

А вече знаем, че е сред сценаристите на „Джанго /Зоро“, очакван с голям интерес.
Получи своя звезда на Холивудската алея на славата на 21 декември 2015 г., тогава се разбра, че филмите му са спечелили в световен мащаб близо 1,5 милиарда долара.
На 28 ноември 2018 г. се ожени за израелската актриса Даниела Пик,играла под негово ръководство в „Имало едно време…в Холивуд“, от която има син и дъщеря
Неусетно самоукият гений на американското кино Куентин Тарантино стана негов класик.

Той вече е улегнал и зрял мъж, със семейство и потомство, с пословично ясни и открито защитавани либерално – демократични позиции ( помним, че той бе шеф на журито на фестивала в Кан, когато предизвикателната документална драма на Майкъл Мур „9/11по Фаренхайт”(2004) получи закономерно „Златна палма”), със завидни успехи във филмовия бизнес.

Без да е загубил вдъхновението и ентусиазма си, Тарантино навлиза в нов етап от своето развитие, като от него ще очакваме нови предизвикателства и незабравими емоции от големия екран.

Защото той, като малцина свои събратя, умее да разказва сочно, увлекателно, със замах и респект.

--------------------------------------------------------------

© Борислав Гърдев
© e-Lit.info Сайт за литература, 2023

   
© E-LIT.INFO