Въведение

Сигурно няма изследовател на Пенчо Славейков, който да не е бил разсмиван от него. Традиционно поетическите свойства на Славейковите текстове са свързвани със скованост, тромавост, бавност и мъчителност. Ако обаче погледнем на цялостното творчество на автора като на един opus vitae, изненадваща се оказва лекотата на въображението. Опитът на сащисването и разсмиването при срещите с Пенчо-Славейковите текстове подрива дълго култивираната представа за недодялания поет. Между критическите и поетическите му произведения стои пропусклива граница, засрещаща чешита и стилиста, дръзновението и финеса. Дръзновеният език е пропит от своеобразна негативна теория на съзиданието, базирана на неудовлетворение от състоянието на държавата и културата. Този език е остър, далновиден, смел и забавен. При все титаничната сериозност, с която обикновено се гледа на фигурата на Пенчо Славейков, няма как да пренебрегнем автентичния изходен импулс на изследването – учудването пред силата да разведрява и лекотата на въображението в неговите текстове. Дали от извънредната прямота и свързаната с нея ангажираност към настоящето, осигуряващи на „невенчания крал на младите” (д-р К. Кръстев, „Млади и стори“) живот в обществото на живите и на мъртвите поети? Тази извънредна прямота се оказва съществена за литературната програма на Пенчо Славейков, който смело е въвлякъл себе си в радикалното „друго” на българската модерност. Така опитът да се измислят, запомнят и припознават форми в безвидното литературно поле не изглежда само литературен.

Подвластни на интуицията, че съществува по-солидна привързаност на Пенчо Славейков към културата на настоящето, се изправяме пред необходимостта да потърсим вход към цялостното му творчество. Обект на изследването е творчеството на Пенчо Славейков, разбирано като съвкупност от творби и проекти. По този начин условно определени, формите на едно авторство оголват употребата на романтическия модел в програмата на българския модернизъм. Творчеството на Славейков е само по себе си специфично повторително. Затова е интересно да се разгледат дифузните отношения между Текст и Автор. Но как може да се опише и да се назове съвкупността от автоцитати, автоперифрази и непрестанното завръщане към определени теми и мотиви в цялостния опус на автора? Залагаме на термина „автотекстуалност” (Коларов 2009), който съдържа теоретичен потенциал да обхване тази съвкупност. Няма как автоалюзиите в творчеството на даден автор да не предполагат определена визия за цялото. В хода на монографията извеждаме проекции на цялото, като определяме специфични контексти на повторение, съответствие или трансформация в протеичната природа на писането на Славейков. Понятието „автотекстуалност” е методологическо основание да мислим неговото творчество като система от трансформиращи съответствия.

Процесът на автономизиране на художествената литература е описан много внимателно в литературната теория и критика. Бихме се завърнали към тези описания с допускането, че в основата си българският модернизъм е негативно породен – от неудовлетвореността и съмненията. Не е необходимо да мотивираме пространно принадлежността на Пенчо Славейков към поезията на модернизма. Това многократно е правено по различни начини и поводи. В една сложна положеност той е поет, утробно свързан с романтическите емблеми и със съответстващите им естетики, както и с тягата към преодоляването им. Славейковият неоромантизъм е проникнат от Ницшевата критика на идеологията на романтизма. В тази посока се явяват симптоматични онези текстове в творчеството на автора, които се разминават с представите ни за модерна поезия.

Модерността за Славейков е преди всичко „работа в настоящето”. Макар да звучи в стилистиката на Мишел Фуко, този израз е всъщност на Славейков. В статията „Българската поезия: преди и сега” по повод на Каравелов и необходимостта да се работи за актуалните идеали на деня, а не за хипотетичните идеали на бъдещето, той ще напише: „Аз съм непоправим оптимист и твърдо вярвам, че ако ний посветим себе си и своята съвест на работа в настоящето – за българина са възможни добри дни – и без лутания подир призрака на въображавано бъдеще!” (Славейков 1959: 5: 167) Любопитно е да се обвърже тази представа с визиите на Пенчо Славейков за литературата. „Работа в настоящето” е формула на една критическа нагласа, успоредяваща модерния проект за литература с полето на политическото. „Настояще” е и дума ключ към литературната направа на книгата „На Острова на Блаженните” и текстовете, с които влиза в херменевтично родство. В по-диференциран смисъл „работа в настоящето” може да означава и самото изработване на език за нови описания или сътворяване на индивидуален език. В текстовете на Пенчо Славейков, в които включваме и критическите му статии, „начало” и „настояще” влизат в обща концептуална парадигма. Това не би било възможно без наличие на специфично съзнание за историчност, насочено към култура, подлежаща на диференциации.

Що се отнася до проблематиката на модернизма, настоящото изследване е особено задължено на две книги. Първата е „Българският модернизъм: моделирането на Аза” (2003) на Бойко Пенчев, фокусирана върху т.нар. „денатурализиране” на субекта. Прекъсването на представата за аза като природен и наличен мотивира концепцията на автора за самоизработването на аза посредством „практики на себе си”. Втората книга е „Жанровото съзнание на кръга „Мисъл” (1998) на Галин Тиханов. Предложената културна биография на българския модернизъм е важна за нас с тезата за конструиране на литературно минало, което да включи хоризонт на оттласкване от същото това минало. Подхождаме към книгата на Тиханов като към критически сюжет, от който да изтеглим мотива на „неосъщественото старо” (Адорно), за да изведем модели на репрезентация и авторепрезентация у Славейков. В известен смисъл моделирането на минало и „моделирането на аза” се пресичат в това, което определихме като „работа в настоящето”. Думата „работа” кореспондира с т.нар. „практики на себе си”, а самият термин „настояще” е темпоралният модус на „неотмилените дни на миналото”. Една от целите на изследването е да обхване в процесуалност тази „работа в настоящето” и да опише нейните принципи с оглед текстовете на Славейков.

И да споменем още един автор, съвременник на Пенчо Славейков. Това е Малчо Николов, чийто проникновен анализ на „Кървава песен” е първият, който изявява естетически свойства на текста, преди да даде оценката си за неумела репрезентация на т.нар. „колективитет”. Ценна идея на Малчо Николов съзираме в недвусмисленото изречение: „Епосът е главната област на Славейкова” (Николов 1940: 89). В хода на изследването се завръщаме към тази теза.

Работите на П. П. Славейков, пронизани от повторения и отмествания от вече повтореното, са дълбоко пропити с проблематиката на паметта. Повторението има мнемоническа сила. Паметта е най-силното свойство на аза, ситуиран в една протяжност на себенадмогване. Потвърждение можем да потърсим в статията „Душата на художника”, която представлява модел на естетика в орехова черупка. Всъщност повторението е модерен механизъм на противоречието. Отношението на Славейков към литературното минало и към представляващите го фигури е по същността си амбивалентно. Неочакваните рефлексии и обрати в мисленето на традицията не са резултат от някаква телеология на преосмислянето. Противоречията се активират синхронно. И по този начин се вписват в идеология, задействана едновременно от нихилизъм и аксиология. Задачата ни е да разгледаме парадоксите на тази едновременност. Литературното минало е обичният референт на повторителното писане. В известен смисъл специфика на Пенчо-Славейковата автотекстуалност е вариативното артикулиране на един интертекстуален сюжет. Бихме откроили като особено напрегнати зони на завръщане онези места на миналото, които подлежат на преобразяване. Такъв е случаят с „употребата” на Ботев. Политиката на пренаписване не цели да анихилира неговия почерк, а да изяви и усили потенциала му, да го приближи до език, който все още няма носител. Повторението е инструмент на един започнал процес на латентно помиряване с амбивалентното настояще, от една страна, и с феномена българска литература, от друга. Съответствията между текстовете на Славейков са белязани от рефлексия във вече наличното, което трябва да се преодолява. Мотивите на преодоляването, помирението и себенадмогването са сложно омотани в авторепрезентативни жестове, най-видими в „На Острова на Блаженните”. Интригуващо е, че идеята за авторепрезентация се появява с нуждата от репрезентация (макар и мистифицирана) на определена литературноисторическа ситуация или процес, обхващащ множество автори. В този смисъл авторепрезентирането не е просто текстопораждащ двигател на едно писане, в центъра на което стои наместникът на Острова. С това не изключваме да мислим подобни практики като прояви на самоканонизиране.

Друго обаче ни се струва по-значимо. И това е, че идеята за авторепрезентация е най-ярка при един проект, ангажиран с неедно авторство.

На нуждата от репрезентация обръщаме по-специално внимание при разглеждането на „Кървава песен”, в която откриваме определени алюзии към важни текстове на традицията, коментирани от Славейков експлицитно неодобрително в периодиката. В този смисъл „Кървава песен” е мощен генератор на репрезентации с потенцията да мисли канон, преди литературната история да го стори.

И макар да наблегнахме, че авторепрезентативните жестове са свързани с внедряване на „фрагменти от минало” (Т. Ман), ни предстои да обърнем внимание и на един друг проблем, обхващащ комуникативния статут на текстовете на Славейков. Творчеството му представлява проект с утаен проспективен потенциал, способен да генерира актуални социални описания и жанрови експерименти. Идеята за автономия на литературата лежи в сърцевината на проект, правен дълго от нарцистично маскиран автор. При все това, не изявата на един автархичен литературен субект, а конструирането на естетическа реалност чрез художествени практики е всъщност големият социален ангажимент на Пенчо Славейков.

Има една статия на д-р К. Кръстев – „Непротивленie злу” в българската литература” – писана за руски юбилеен сборник по повод 80-годишнината на Толстой (Кръстев 1909) . В нея критикът прави не само литературен, а и социален анализ на принципа „непротивене на злото”, като открива съществена разлика между руското и българското му проявление. За руската действителност непротивенето е преди всичко „екстатична вяра в непобедимостта на доброто” (Кръстев 1909: 311; курсив в оригинал). Подобна активност не е призната на българското обшество, доколкото то е видяно като подвластно на непобедимостта на злото (Кръстев 1909: 311). Формулата на Кръстев, отнесена към българското общество, съответства на онова, което в предговора към стихотворенията на Яворов Пенчо Славейков нарича „социална тъга” (Славейков 1904: VII). Като фигура на съпротивата Славейков реагира не само на липсващата диференциация на културата, а и на социалната недостатъчност. Принципът на съпротивата е опорен в антологийните му проекти. Това определя и основния подход в монографията – необходимостта да разглеждаме автотекстуалността при Пенчо Славейков в мрежа от социални и литературноисторически регламентации.

В теоретичното въведение разглеждаме концептуалното и терминологическо поле, в което се ситуират понятията автотекстуалност и авторепрезентация. Опитваме се да разположим автотекстуалността при Пенчо Славейков в серия от по-широки културни контекстуализации. Заедно с това набелязваме основни аспекти на авторепрезентацията в творчеството на автора.

Следващата глава на изследването е посветена на „Кървава песен”. Този носталгичен в основата си художествен опит представлява разгърната във времето схема, в която са кодирани символи на литературното минало. Подобен опит представя и езиков експеримент, встрани от нормативните кодификации, оголващ природата на езика като загадка. Поемата „Кървава песен” е литературноисторическо огледало, обърнато към надеждата, че българският епос е възможен.

Във фокуса на третата част са антологиите и техният социокултурен генезис. Антологичните машини са задвижени със социалния импулс на съпротивата. В този смисъл не можем да подложим текстовете на „затворено” четене. Интересува ни комуникативният им статут. Навярно и след 90-те години на XX век антологиите на Пенчо Славейков ще имат периодично обновявана актуалност, „носена” от съдържащи се в тях трансисторически емблеми на настоящето. Особено характерна е връзката между „На Острова на Блаженните” и статиите на Славейков. Тя осветлява един негативен модел на литературен канон, съграден от „списъци на отсъствуващото” (Кьосев 1998). Нашата дефиниция на понятието „антология” е свързана с тягата на модерния аз по естетическо окръгляне и оцелостяване в условията на диференциране на социалните и ценностните сфери. Антологията на Славейков е жанрово укрепление на променимия във времето субект.

В последната, четвърта, глава разглеждаме книгата „Сън за щастие” в контекста на определени проблематизации на индивидуализма в литературното поле до края на 30-те години на ХХ век. Оказва се, че при едни и същи автори дефиницията на индивидуализма между двете световни войни е силно преакцентирана спрямо някои по-ранни концептуализации преди войните. Много полезна за изследването на „Сън за щастие” се оказа ранната статия на Владимир Василев „Живот в смъртта” (1906), в чийто център е т.нар. „нов индивидуализъм” на поетите около „Мисъл”. Стихосбирката „Сън за щастие” бележи съзнателно отдръпване от новотата на синхронната ѝ по време българска лирика. Тъкмо тази нейна сдържаност ще описваме. Интересува ни, от една страна, как „Сън за щастие” трансформира епифаниите на еротическото от първата поетическа книга на автора „Момини сълзи” (1888). От друга страна, предстои да видим как и доколко са спазени основни закони на автономно естетическото, постулирани в „Немски поети”. В тази глава объръщаме внимание и на изкуството на превода, което също привличаме като предмет на прочита в полето на автотекстуалността. Разглеждаме как преводът оказва влияние върху поетическия почерк на Славейков и как, на свой ред, бива определян от фигуративния свод на собственото му творчество.

В подхода ни към текстовете на Пенчо Славейков оставяме настрана хронологията. Това се налага от представата, че проектите на Пенчо Славейков са мислени синхронно или почти синхронно много преди издателската си реализация. Подобна едновременност има значение за една естетика на редактирането, в която е осветлен пътят между проект и творба, между съпротива и помирение.

--------------------------------------------------------------------------------------------------------

Сирма Данова, "Кралят физиономист. Автотекстуалност и авторепрезентиране в творчеството на Пенчо Славейков. София, Изд. Парадигма 2016. Въведението е от с. 9 до 17

--------------------------------------------------------------------------------------------------------

© Сирма Данова
© e-Lit.info Сайт за литература, 2016