Поетичен дневник
ПРОЛЕТ
Вторник, 21 март
Разсъмване
Пристигаш ти от края на света
и разлюляваш всички улици,
прогонваш призраците от града
и покривите грейват съживени.
Протягат сградите разсънени тела,
утринна гимнастика антените започват,
балконите, надвесили разчорлени криле,
над тротоарите летят и пеят.
И с гръм и трясък слънцето излиза,
прозорците започват да се смеят;
звънкият им глас до небесата се извива
и в миг внезапно всичко светва.
Тогава аз измамвам своите сънища,
измъквам се на пръсти от леглото си,
защото слънцето със златни панделки
косите ми ще омагьоса.
Вървя по жълтите и блеснали алеи,
събуждам сивите трамвайни релси,
усмихват се усмивките на уличните лампи
и грейват зъбите им лъчезарни.
Пред ококорените светофари в миг поспирам,
заглеждам се в очите им трицветни,
заслушвам се в цвъртежа на врабците
и в притаената по въздуха сърдечност.
Размърдват се, изпускат аромати
дърветата и храстите смълчани,
а улиците, освежени от водата,
отмятат нощните постели и пижами.
ЛЯТО
Четвъртък, 22 юни
Зноен следобед
Ти ми целуна най-тихото кътче от тялото
и после дълго мълча
в пещерата на своите мисли.
Впила дълбоко крачка,
в този миг на съгласие,
целувката
подслони своето тяло
под извивките жарки на косите ми –
лиани пълзящи.
В този климат тропически,
в този зноен разлистен следобед,
без вятър,
и с умора, полегнала в пръстите,
тишината разстла своите пясъци
и лятото почна.
Неделя, 23 юли
Отдалечаване
Отдръпна се – вълна,
достигнала до крайния предел,
до пясъка, до свършека
на чувствата.
Загърна се внезапно и остави
една-две ласки по брега.
Изчезна, отшумя нататък,
повлякъл двете ми очи
разплакани, които
се превръщат
на зелени
водорасли.
ЕСЕН
Когато се ронят
слънчогледите
Спомен от Стара Загора
Когато се опомних,
слънчогледите се ронеха,
събираха се лястовиците за юг
и електрическите жици се огъваха,
готови да заплачат.
А ти – пиян, отседнал в кръчмата,
целуваш дъното на чашите,
когато слънчогледите остават жадни.
И хиляди очи те гледат от небето,
и хиляди луни те заслепяват.
Отлитат птиците от чашата ти празна,
отлитат птиците
и някой е прерязал гърлото на слънчогледа.
Не се завръщам вече никога,
защото не обичам кръговратите,
макар и нищо да не бъде същото –
последната сълза е пропиляната.
Неделя, 22 октомври
Късната есен
Умилква се нежно и ласкаво
късната есен в краката ни тъжни
и гладно облизва обувките
по пътя на своята окръжност.
Обрала е вече цветята на думите
и зъзне в мъгли и пространства,
стиска се до спукване между зъбите,
не блудства в жълто тя и не пиянства.
Късната есен сковава ръцете ни –
в тъга се унасят голите клони...
И по твоите устни напукани
аз самичка душата си гоня.
Четвъртък, 23 ноември
* * *
Седя на столче в средата
на градината
и е слънчев ноемврийски ден.
Подухва вятър и окапват
последните листа.
Дърветата нехаят
в странните си пози,
а шумата под тях въздиша.
Три жълти ябълки стоят сред клоните
и чакат зимата.
ЗИМА
Понеделник, 27 ноември
Книжните кораби
Книжните кораби не плават за никъде.
Те са заседнали в моето пристанище
от кутии картонени, от стени и от граници.
Аз не мога да тръгна, защото съм част
от тази цветна флотилия
и няма да стигнат сълзите ми да направя
морета от сушата.
„От кораб на кораб, от лодка на лодка“ –
казваш ти да премина на другия бряг
и чертаеш посоките...
ала аз, омагьосана,
се въртя в кръговрат,
без въздух и без хоризонти.
Тези мънички кораби оживяват само в ръцете ми,
лъкатушат в техните шлюзи и линии –
влачат своите тежки плаващи светове
в дълбочините и ширините на моите илюзии.
Между пръстите на дългите устия
те привидно с попътния вятър пътуват,
измислят си острови,
свиват и издуват високо платна,
в дрейфове лягат
или акостират.
Книжните кораби не плават за никъде.
Сряда, 31 януари
Кръговрат
Моите мъже трудно пристигат при мен.
Завъртат се в кръг омагьосан
и губят посоките. Закъсняват.
Обаждат се после, че няма да дойдат... Мълчат,
и дъхът им в слушалката стене.
Изчезват задълго и пак се обаждат.
Отново искат да тръгнат,
в дълбочините и ширините на моите илюзии.
Между пръстите на дългите устия
те привидно с попътния вятър пътуват,
измислят си острови,
свиват и издуват високо платна,
в дрейфове лягат
или акостират.
Книжните кораби не плават за никъде.
Сряда, 31 януари
Кръговрат
Моите мъже трудно пристигат при мен.
Завъртат се в кръг омагьосан
и губят посоките. Закъсняват.
Обаждат се после, че няма да дойдат... Мълчат,
и дъхът им в слушалката стене.
Изчезват задълго и пак се обаждат.
Отново искат да тръгнат,
и тръгват отново.
И дълго чакат по спирките,
и дълго пътуват напрегнати,
и губят по някое копче от своята риза,
и губят си времето,
пристигат с изплезен език
и със страх между зъбите,
пристигат – макар и набързо, макар между другото.
Бързо си тръгват, бързат за работа,
вече знаят посоката,
вървят по следите си,
стискат си мислите,
намират си копчето,
събират си зъбите
и дори автобусът идва навреме,
за да си тръгнат,
за да се махнат по-скоро
и да отидат на работа.
Завъртат се в стария кръг омагьосан.
И дълго ги няма,
и не звънят,
и дълго отсъстват,
и липсват,
защото мълчат и не тръгват отново,
и ги няма, и няма, и няма
моите мъже
през живота ми.
Понеделник, 19 март
Отплаване
На Петър Пейчев
В този кален град сред улици задънени
ти пак насочваш мачтите на своя кораб
към океана на душата си измамена,
убита тук в невръстния си полет.
Прескачаш локвите на дни тревожни,
в мечти унасяш своите спомени
и дълго чакаш, и самотна е
посоката на твойто плаване.
Ще дойде ден, когато ще те стресне
на котвата ръждивия застой,
опuт с ненавистта
на всичките пристанища,
ще се превърнеш във вода и сол.
ПРОЛЕТ
Събота, 7 април
Наско
Наско си мисли, седнал до мен в ресторанта,
мълчалив и отчаян от себе си, мисли си,
с поглед, отправен в покривката, в масата уж,
а всъщност във времето. Страх го е Наско,
с мисли разрежда живота си блудкав,
а защо не разрежда и питието си?...
Наско отпива, все така чужд и загрижен
за битието си.
Наско въздиша и стъклено гледа през чашата:
как да измъкне от тази житейска мътилка
душата си, мисли си той, и се дави от мислене
и виното вкусно му се струва възкисело.
Мръщи се Наско, преглъща и мрази се,
„мрачни дупки са нашите оазиси“ – Наско умува,
и потънал в бутилката празна на времето,
тръгва си Наско,
само със себе си.
Понеделник, 23 април
Поет
Следят те всички вкъщи и навън.
В кроежите си ловки кой ли те е включил?...
Въртят се хора подозрителни край теб
и твоя ритъм те проучват.
Подслушват, дебнат и вървят
в посоките на крехките ти стъпки
и в този свят, привидно твой,
до лудост тръпки те побиват.
Но ти страниш с походка чужда
и стройни мисли ти таиш
в душата си, която е отвлечена
завинаги
от други светове
с по някой стих.
Понеделник, 7 май
Чудомира в пет цвята
Чудомира в синьо
Чудомира по синьо небе, когато тръгва към теб –
нагоре, високо, обречено –
по тънките сини венички на твоето стълбище.
Чудомира, която лети и не й пречат тежките глезени.
До пламъка на свещта,
приютила в себе си твоето тяло.
До синьото ти ателие, до синьото ти ателие.
Където рисуваш картини
върху тъмния гръб на нощта.
Чудомира в червено
Сега u наливаш от виното
и тя става червена.
Тя се преструва на ябълка,
отвътре прояжда я червей.
Ти u наливаш от виното,
тя се търкулва нататък
и се преструва на ябълка.
Червеят, червеят вътре
гризе без остатък.
Чудомира в розово
После ти казва за четката,
галиш я, галиш до втръсване,
в розово цапаш си устните,
в розово, в розово, в розово.
Тънеш, побъркваш се, милваш я,
розови облаци литват...
По тавана на ателието ти
Вихрони сякаш рисува.
Гола е, светла и тайнствена,
трептиш над нея, ще хвръкнеш:
розово облаче чисто –
и душата ти литва.
Чудомира в зелено
Тя те привлича с опашчица,
ти я обичаш в зелено,
във водовъртежа на водораслите
вашата любов се възнася.
Тя се увива омайно, водораслите плачат,
ти я притегляш в зелено,
за да u събуеш чорапите.
Тя се отдава безспирно – зелена и чувствена –
въздушни балончета над водата
клокочат бездушно.
Чудомира в петия цвят.