Послание до светия

Дяконе, мили Дяконе,
пиша ти за оная България,
дето ти беше вярата.
Жертвен агнец и стана. И сабя.

Къде ли е гроба ти?
Навярно си се преобърнал,
усетил късната доба
на заветите си загърбени.

Плаче земята ни- лъвската.
За децата си съхне. И вехне.
Плаче над вярата - кръста ни.
И от душманска намеса.

Клаха ни, Дяконе, клаха ни!
Обричаме се самите на гибел.
Сърцето, под ризата ти раздрана,
отново днес би изстинало.

България - не аз пиша!
Писание – до Светия!
Народа, беднияq вече издиша.
Конче си няма той - харамия.

Пред чистото ти, свято име
доземи молим за прошка.
Не те спасиха онази зима...
Христов Апостол, пратен от Бога.

Монолог от портрета

И как да слеза от портрета
и патетично да възкръсна?
Прославиха ме толкова поети,
та чак ми иде да се пръсна.

И как да ви подам ръката?
Ръка целувах - после ме предаде
и сплете ми венец трънака.
Зад името ми – цял народ окраден.

Но и да можех да възкръсна,
братя, отново ще ме предадете.
Нали със мене истината ви ще лъсне?
И съвестта си пак ще продадете...

И стига съм ви служил за прикритие
да словославите зад мен понтийски.
Сложете ме пред вас- да съм откритие,
та да надскочите и трапа, лъвски.

Не ме търсете повече ни тук. Ни там.
Намерихте ли моя гроб?
След „кривиците” ви... едвам
тогази ще възкръсна. На Възбог.

На Апостола

Аз нямам с кой да го сравнявам,
днес в жарък и в безличен ден.
Забързани,задъхани,издъхващи
човеци, хора, маса сме... народ.
И с кръста и с бесилото му,
няма равен.
Светец е той. И вярвам -
ще се прероди,
за да посее истинско зрънце.
В сърцето на Човек НаРоден
...сърцето му да затупти.

На мама годините

Смаляваш се по малко всеки ден.
И ме забравяш.
Като дете, приседнало до мене
ти търсиш миналия ден тъдява.

Понякога смаляваш
грешките, вините ми,
забравила да ме погалиш.
Душата,с раните измити,
намира кръстопътя на съдбата.

Очите ти - ми следват пътя.
Гърба сърдито го усеща...
Тъгата в дните ни задъхани
ме чака в следващата среща.

Смаляваш се по малко всеки ден.
Смалявам се до теб и аз.
Но, майчиния тих рефрен
за мен е живия компас.

Старите пафти

В душата ми- синя тинтява.
Бял минзухар- във сърцето.
Старата стряха спомен кладе.
Сухи тревите тъмнеят.
Ръжда разяжда косата.
Лястовици се свиват в гнездата.
И е тихо. И пусто. И диво.
Тънки ластуни лозата пилее.
Слънцето спряло в смокиня,
жегва жарко. И паметно.
В делвите- спомени.
Живот... изтекъл с водата
от стомните.
Старите пафти на баба,
отдавна ги няма.
Но стягат душата-
синя тинтява...

Жътва е

Лунен сърп жъне
на хляба мечтите.
Макове.
Рани в полето.
И се ронят зърна.
Във земята - прегръдка.
Утро.
Като светла дъга
разорава простора.
Житна пътека.
Прегърнати мравки.
Под листа. И слънца.

------------------------------------------------------------------------------------------

© Радка Атанасова-Топало ва
© e-Lit.info Сайт за литература, 2017