Тихият шепот на Вселенаа
Безкрайно трудно е
да се долови
тихия шепот на Вселената.
Само при ясна нощ.
И далече
от изкуственото сияние
на градовете.
Когато мислиш, че си сам,
но милиарди звезди
надничат в самотата ти.
Когато нощта е ясна,
но и ти си наясно със себе си –
обърнал гръб на нощни страхове
и делнични обиди.
Чак тогава ще усетиш,
че ставаш
частица от Вселената.
И трептежът на звездите
ще се превърне
в нежен шепот…
И ако дивите птици наоколо
спят кротко в гнездата си,
и ако небето няма
някой пийнал досадник,
който гръмко се смее –
тогава може би
ще чуеш
тихия шепот на Вселената.
Ала недей да разказваш
какво ти е прошепнала тя.
Това си е само Ваша тайна.
2014
Освен това
Не съм намразил още този подъл свят,
макар да виждам, че го заслужава:
богат елит и просещи от глад,
безсрамна алчност и измамна слава,
убити дарби и бездарници със власт,
клеветен дъжд над всяко честно слово…
Изглежда – своя свят не съм улучил аз,.
Но мога ли да се родя отново?
Не искам, мила, да живея омерзен,
дори да има за това причини…
Как трудно прави крачки моят ден!
И как прелитат моите години!
Но с тиха обич сред човеците вървя –
все някой има нужда и от мене…
Освен това, наистина, освен това
теб нямаше да срещна
в друго време…
2014
Свободата
Всеки ден мисля
за свободата:
свободно да дишам,
нормално да живея…
Не казвайте, че е някъде
близо до мен.
Ще се чувствам
наистина свободен,
ако имам свободата
да не мисля за нея.
Невъзможно бягство
Безкрайна върволица от бежанци,
жени и деца,
деца и жени,
тъмна жива река
от безпомощни хора
се лута
между огнени взривове –
с мечта за спасение
оттатък нощта.
Но дори за минута
няма пощада.
Реката кипи и пропада
в зимите на смъртта.
Стрелят оттам,
стрелям отсам,
два бряга
на една и съща река
воюват помежду си
с танкови залпове,
с град от олово
и парчета олово –
един буреносен ад,
зареден със сляпа омраза.
Грохотни мълнии
танцуват яростно
върху живите вълни.
И летят, и изгарят
в кълба от кървав дим
жени и деца,
деца и жени…
Военна лудост, необяснима
под общия небесен свод –
да вярваш,
че браниш родината,
убивайки своя народ.
2014
Мигът любов
Божествен и безбожен,
усмихнат и тревожен,
възможен и несбъднат
мигът на любовта
долита, без да пита:
докосва ни, връхлита
и пак ни изоставя –
там някъде в нощта…
Тогава самотата,
довчера непозната,
внезапно ни обгръща
като тъмен ров…
Тя има дарба тайно
да ни обсебва трайно,
а даже и безкрайно –
след кратък миг любов.
Но този миг е странен –
миражно ще остане
да милва паметта ни
до сетния ни дъх…
Мигът любов, просветнал
в житейската картина –
над сивата пустиня
висок
и светъл връх.
Спестена обич
(Из мой забравен бележник)
Не гледам придирчиво на света.
Макар че моят дълъг ден познава
бездомен хляб и шумна суета,
щастлива болка и горчива слава.
Изпитах всичко. И останах сам.
Но често бях от себе си различен…
О, колко малко обич аз съм дал
на хората, които ме обичат!
От техните прощаващи слова
усещам днес вината си предишна…
Животът ми е грешна чернова,
която нямам време да препиша.
Пръстен с диамант
Ех, дарба моя, от звездите спусната!
Ти звезден път пред мене не разкри…
А само присвояваш земните ми чувства,
загърбила и слава, и пари.
Ти искаш в нищетата да съм весел
и Злото да възпирам с гола длан.
Така приличам на бедняк, понесъл
на пръста
златен пръстен с диамант.
Крилати отчаяния
Познавам и такива
мигове,
когато ме превива
тъмно отчаяние –
когато гледам отчуждено
този свят,
когато млъквам наранен
от завист и ненавист.
Тогава идва
(е, не винаги),
но идва пак при мене
единственият мой спасител –
доброто
милосърдно
вдъхновение.
Усмихва се съчувствено
на мойте теглила.
Събужда в устните ми
думи премълчани.
И тихо слага
мънички крила
на мойте отчаяния.
Аз може да остана
в тъгата безпросветна,
ранен от своя ден,
превит от свойте рани.
Но знам, че там, в небето синьо
ще потрепва
голямо ято мои
крилати отчаяния.
2014
Медицинската сестра
Тя обърна към мене
очите си сини
и направи душата ми
на стърготини –
на хиляда години
в оня миг се видях.
А тя бе съвършена –
като сън, като грях…
Не сестра медицинска,
а сестра на Афродита –
и не в бяла престилка,
а в морска пяна обвита.
Невъзможна и строга
белоснежна мечта –
на педя от сърцето ми
се усмихваше тя.
Аз пък чудех се в тази
романтична картина –
как да й дам проклетото
шишенце с урина?
Химн
Родината
е земен рай, но в нея
предчувствие за бедствие витае.
И пак се питам аз – дали живея
или се мъча да живея
в този рай?
Продават денем
хубостта й ненагледна.
А вечер гръмва българският химн…
Не е за гордост участта ни бедна.
Все пак да станем.
И да помълчим.
Вечно подранил
Часовникът
тупти като сърцето ми,
ала сърцето
винаги избързва…
Все отброява повече секунди
и всеки ден ме заблуждава
с часове напред…
А само със сърцето си
аз меря свойто време…
И затова пристигам
често подранил –
било за среща и раздяла,
било за радост и тъга.
И тръгвам си, когато
тъкмо идва време
да остана…
Та може би това е
мойта драма –
аз своя час да чакам не умея.
Вървя
подир сърцето си.
И вечно подранил живея…
--------------------------------------------------------------------------------------
Георги Константинов, "Вечно подранил", ИК "Хайни", София, 2016, второ издание
---------------------------------------------------------------------------------------
© Георги Константинов
© e-Lit.info Сайт за литература, 2016