Ели

Ели винаги е била мечтателка. Тя имаше големи амбиции и работеше усилено, за
да ги постигне. Единственото нещо, което стоеше на пътя ѝ, беше съпругът ѝ Васил. Той беше ревнив и контролиращ, винаги критикуваше постиженията ѝ и я караше да се чувства малка.

Първите признаци на неговата токсичност бяха фини - подценяване на работата ѝ, намеци, че не е достатъчно добра. Скоро обаче нещата ескалираха. Васил започна да я следи, да проверява телефона ѝ и дори да я обвинява, че му изневерява безпричина. Физическото насилие последва скоро след това.

Ели се опита да прикрие нараняванията си, надявайки се, че ситуацията ще се подобри с времето. Но всяка изминала седмица носеше нови формина малтретиране. Тя вече не разпознаваше в себе си жената, в която се беше влюбил Васил.

Една вечер, след особено жесток побой, Ели реши, че е време да си тръгне. Тя опакова багажа си, взе децата, оставяйки бележка на съпруга си, в която обяснява решението си. Тя знаеше, че това ще бъде трудно пътуване, но беше готова да се изправи пред предизвикателството, за да осигури безопасността на себе си и децата си.

С помощта на приятели и местния център за подпомагане на жертви на домашно насилие, Ели започна да възстановява живота си. Тя намери работата, която обича, създаде нови приятелства и най-важното - научи, че заслужава любов и уважение. Пътуването далеч не беше лесно, но Ели доказа, че е силна и издръжлива жена, способна да преодолее всякакви препятствия.

Зоя

В тихия квартал на Зоя животът изглеждаше перфектен. Тя беше омъжена за Станислав - мъжът на мечтите ѝ, и двамата имаха две прекрасни деца - Емили и Калоян. Но зад затворените врати на техния дом се криеше тъмна тайна.

Станислав често избухваше в гняв без видима причина, а думите му ставаха все по-остри с всеки изминал ден. Започна с обиди, които изглеждаха безобидни, но скоро ескалираха до физически атаки. Всеки удар беше свидетелство за любовта му към нея, уверяваше я той.

Зоя се опита да запази всичко скрито, страхувайки се от това, което може да ѝ причини раздялата със съпруга ѝ. Тя вярваше, че той ще се промени, ако тя просто го обича достатъчно силно. Но дните се превърнаха в седмици, седмиците в месеци и болката само нарастваше.

Един ден, докато Станислав отново я удряше, Емили чуваше писъците на майка си от стаята си. Без да мисли, тя се втурна вътре и видя баща си да вдига ръка срещу майка ѝ. Преди Станислав да успее да реагира, Емили скочи между тях, поемайки удара, предназначен за майка ѝ.

Това беше повратната точка за Зоя. Тя осъзна, че трябва да защити себе си и децата си от насилието на мъжа си. С помощта на съседка, която забелязала проблема, тя събра смелостта да подаде молба за развод, като същевременно посети и приемната на една фондация, работеща в подкрепа на жертвите на домашно насилие. Там Зоя и децата ѝ получиха безплатна социална, психологическа и юридическа помощ и докато приключи развода, временно бяха настанени в Кризисен център към фондацията. В
него Зоя и децата ѝ се запознаха и с други жени и деца – жертви надомашно насилие, с някои от които създадоха приятелски отношения, които  продължиха и след напускане на социалната услуга.

Животът им след развода не беше лесен, но Зоя знаеше, че е направила правилния избор. Тя научи, че любовта не наранява и че никога не е твърде късно да потърси помощ. И въпреки белезите от миналото, семейството ѝ започна да се лекува и да изгражда нов живот заедно.

Не можеш да останеш равнодушен

Когато става въпрос за живота и здравето на човек, всяка история е емоционална. Не можеш да останеш равнодушен, когато се сблъскаш със страданието на настанените при нас жертви на домашно насилие или трафик, виждайки болката и травмите, белязали телата и душите им. Най-свежа в паметта ми е последната ни история. Това е историята на еднамайка и 3-годишното ѝ момиченце, което посрещна третия си рожден ден в Кризисен център в деня на настаняването им. И двете бягаха от насилие,
причинявано от партньора на жената и баща на детето ѝ. Майката беше бременна в 7 месец с втората си рожба – момченце, което се роди на 12.10.2022 г. в димитровградската болница. За добро или зло, историята продължава отново в социалната услуга КЦ. След изписване от Родилното отделение, мама и бебе се завърнаха в Кризисния център, който ще бъде и неговият своеобразен първи дом. След време детето, естествено, няма да помни това, но за майката и сестричката му, а и за нашия екип, това щебъдат незабравими моменти. Вълнуващо е да посрещнеш нов живот.

Благодарни сме на всички добри хора, откликнали на кампанията ни в помощ на родилката, които се включиха с дарения и успяхме да осигурим всичко необходимо за раждането на бебето и след родилния период. Това ни дава надежда и усилва вярата ни, че доброто съществува и че имаме възможност да сме част от него.

Дари надежда – спаси живот!!!

Името ѝ бе Надежда. Но…само името ѝ! В очите ѝ бе угаснала и последната светлинка, а душата ѝ се луташе като ранено животно в непрогледния мрак. Единствената причина да не посегне на живота си, бе новият живот, зародил се наскоро в тялото ѝ. Щеше да става майка…

Надежда пристъпи прага на Кризисния център отчаяна и безпомощна. Бе избягала от дома си набързо, грабвайки раничката, в която предварително бе сложила малко дрехи личната си карта. Не ѝ бе за пръв път да бяга, но сега беше различно. Сега бягаше не заради себе си, тя отдавна се бе примирила с шамарите и побоя, с обидите и псувните на Тодор…Бягаше заради малкото сърчице, туптящо под нейното. За първи път откакто родителите ѝ починаха, чувстваше, че не е сама. Че си има някого, когото да обича и който ще я обича. Тя обичаше и бащата на бъдещото си дете и това бе причината да се завръща отново и отново при него, въпреки болезнената му ревност и гневни изблици, оставили отпечатък върху тялото и душата ѝ. Тайно се надяваше, че когато разбере за бебето, той ще се промени и животът им ще бъде различен… 

На 5-ия ден от престоя си в Кризисния център Надежда бе възвърнала цвета на лицето си, дори усмивката си. Тя и детето ѝ бяха спасени. И този път нямаше връщане назад. Бе се зарекла, че няма да допусне детето ѝ да живее в насилие, дори самата тя да страдаше за Тодор, който бе нейната първа, а вероятно и последна любов. Трябваше веднъж завинаги да скъса с живота „Бий ме, обичам те!“. И щеше да го направи. Даваше си сметка, че поради напредналата ѝ възраст и няколкото спонтанни аборта в миналото, бременността ѝ е рискова и това вероятно е последният ѝ шанс да стане майка. Затова се пазеше, а и всички в Центъра бяха много мили с нея. Те бяха чужди хора, но понеже нямаше други близки, още през първите седмици се превърнаха в нейно семейство.

След два дни получи кървене и веднага бе приета в болница. За съжаление бе с прекъснати здравноосигурителни права, а Кризисният център не разполага със средства, покриващи болничното лечение, тя се озова в невъзможност да заплати престоя си в отделението. В момент на слабост и безизходица, Надежда позвъни на Тодор и му съобщи къде е за да й донесе пари. И той дойде. Заплати лечението ѝ и я отведе у дома.

Обади се в Кризисния център за да съобщи, че много го обича и се връща при него. След време разбрахме, че Надежда е изгубила бебето… Не минава и ден, без да си задаваме въпросите „Ако…?“ и „Дали...?“ Ако имахме средства да покрием лечението и престоя й в болницата, дали тя щеше да му се обади? Дали щеше да се върне при него? Дали щеше да загуби бебето? А дали Бог ще й даде още един шанс да бъде щастлива, да има дете, да прегърне рожбата си?

Дали? Дали? Дали?

При нас идват много жени и майки, които са здравно неосигурени поради това, че са се посветили на отглеждането на децата си или пък мъжете им по една или друга причина не са ги пускали да работят. Всички те са преживели домашно насилие или са били трафикирани. Нима те не заслужават да бъдат здрави? Нима не заслужават да имат деца? Нима децата им, които са били свидетели на насилието и са страдали заедно с майките си не заслужават да им бъдат закупени необходимите лекарства?

Много от жените, които постъпват при нас, страдат от депресия или други психични заболявания поради продължителността и интензитета на упражняваното върху тях насилие от страна на партньорите в живота им.

Има жени с хипертония, диабет, мозъчни сътресения, епилепсия, сърдечни заболявания, а малките ни потребители –децата - често са родени недоносени, след раждането си са недохранени, някои са с анемия и бета таласемия (най-тежката форма на анемия). Имали сме такива и с астма. А ние не разполагаме със средства за тяхното лечение и за закупуване на необходимите лекарства и медикаменти.

Всички знаем, че здравето е живот. Но най-важното нещо е надеждата, която умира последна. Надеждата за подадената навреме ръка.

Надеждата, че има добри хора, които помагат на хора в беда и в безизходица. Да не позволим Надеждата да умре! Да не позволим детето на следващата Надежда да умре! Дарете надежда, за да спасите живот!

---------------------------------------------------------

*Някои от заглавията са мои.

---------------------------------------------------------

"У дома не бива да боли!" - 17 истории срещу домашното насилие във връзка с Международната кампания за елиминиране на насилието над жени
Организатори: Фондация "Х и Д Перспективи", Кризисен център за пострадали от домашно насилие и трафик - Димитровград и Община Димитровград

----------------------------------------------------------

© Татяна Димова
© e-Lit.info Сайт за литература, 2024