«Строим къщи за други, но нашата чака ред», превеждам тази приказка на зидарите от Юга, чувал съм я по обектите на открито. В техния език звучи така: « Fravecammo ‘a casa all’ate, sullo ‘a nostra sta ‘n prugetto». През почти двайсет години като работник съм окачвал в гардеробното дрехите си с мъже от различни краища. Повечето бяха южняци и често съм чувал тия думи от устата им, произнасяни някак тъжно.

Идваше ми наум по времето, когато работех на рампата, където товареха самолетите, на военното летище в Сигонела, насред плантациите с лимони и портокали в Катания. Бяха ме взели на работа в една фирма, която осигуряваше наземните услуги за тази важна въздушна база, най-важната в Средиземно море в средата на осемдесетте. Работехме по цял ден, на смени по девет часа, понякога оставахме и на втора смяна. Живеех с групичка неаполитанци местени от квартира на квартира в околностите. Бяхме по трима в стая, всеки имаше отделно походно легло и работеше на различна смяна. Разбрах какво значи мъжка солидарност.

Помагахме си: който имаше почивка, купуваше храна за другите, готвеше, чистеше. Като се прибирахме, гледахме да не вдигаме шум за да могат останалите да се наспят. Мъчеше ги ужасна тъга по родния им край тия неаполитанци, пратени в околностите на Катания да разтоварват самолетите на рампата. Душата ги болеше и това си личеше по лицата им, по усмивките им. Имах късмет, защото не бях оставил никъде жена и деца, нямах кътче към което да се устремят мислите ми, живеех без техните болки. Тъгите са като малариите, те се нуждаят от влагата на очите. Моите очи бяха сухи като стръв за калмари. Хората които имат близки другаде, са измислили мостовете. Такова съоръжение, никога не би ми хрумнало.

Мъчно ти става да видиш мъже, които вечер прокарват ръка по лицето си за да избършат червенината по клепачите си. Защото мъжете изпитват чувства, от които се плаче.

На рампата обслужвахме всякакви видове самолети, товарни и пътнически. Самолетите DC 8 караха войници, които заминаваха или се прибираха в отпуск и чиито раници тежаха ужасно. Товарехме ги и ги разтоварвахме на ръка. Понеже бях пъргав, все мене избираха да слизам в долния етаж на товарното. Имаше големи товарни самолети : C 130 Hercules, C 141 два пъти по-големи от тях и накрая най-мощния от всички, C 5 Galaxy, голям въздушен кораб, нуждаещ се от специална писта. Винаги пристигаше ненадейно, извън графика. На небето се чуваше отдалече металическия шум на морски мотори, долу на рампата имахме чувството, че сме досами машинното отделение на някой кораб. Гласът му беше различен от този на останалите самолети. За нас тези металичски шумове бяха гласове и ние ги познавахме по изкривените им от английски на неаполитански наименования: o’siuantùri беше C 130, C one thirty в оригинала.

Разтоварвахме ги и ги зареждахме с бутане: товаренето ставаше с помощта на стоманени контенейри, плъзгащи се по релси от мястото на постъпването им. Нашата работа се състоеше в това да бутаме, бяхме машини за бутане. Извън равнината, докъдето стига погледът се простираше скара от асфалт, лятно време тя димеше на пушен въздух.

Прекарах там две лета, едното беше наситено с горещи събития. Либия беше явно доста нервирала Съединените Щати и НАТО, така че в Южно Средиземно море се беше струпала мащабна флота с два самолетоносача. Те идваха в Сигонела да вземат гориво и всичко останало, като за тази цел използваха гигантски хеликоптери, черни на цвят, Chinook. Идваха на вълни. Товаренето и разтоварването на един Chinook по време на полет е като да обслужваш миксер с парче плод в него, въртящо се в миксер и вдигащо неописуем шум. От двете страни хеликоптерът изпускаше огнени струи, които ако не се наведеш, те поваляха на земята, още не опечен, но не и съвсем суров. Имахме нареждане да пипаме светкавично. Случваше се също да отлетят без да довършат зареждането, тогава те изхвърляха и идваше следващият. Когато всичко това свършеше, бяхме вир вода в комбинезоните и топлият въздух на рампата през пет минути ни се струваше приятно свеж .

Това беше сезон на нечовешки труд заради свръхтрафика. Ние работниците бяхме като обладани от бяс, като скакалци прескачащи от една машина на друга, падащи върху ни от небето. Бяхме над стотина, повечето от Катания. С някои от тях завързах дружба, от ония дружби възникнали по спешност. Силни, прями отношения, но основани на принципа на извънредните обстоятелства Те са единствени по рода си и дълго не издържат. Оставят спомен като дупка в стената, белег.

По време на почивка, гледах купестите облаци около Етна, чисти и виолетови. Вулканите си имат думата с облаците, както един пазач на стадо си има думата с овцете. Призовават ги, събират ги накуп, докато те излеят млякото си върху бръчките на огъня. Ето как един неаполитанец, мършав работник, без следа от носталгия гледаше вулкана в края на равнината и мислеше за тайните пътища на пламъците, свързващи Везувий от детството му с Етна на стоте работнически комбинезона. Маршрутът на подземните пещи сродяваше най-колосалните боеприпаси на Юга, като минаваше и през Еолийските острови. Преди да се обърне към един единствен Бог, който отведнъж да върне на нулата боговете и божествата, сигурно е било хубаво човек да се обръща към един вулкан за да му поиска помощ, ако не за друго, то поне за отсрочване.

А когато същият прелива от огън и овъглява въздуха, вероятно е било да изпита към него чувство на ужас, на преклонение, а не да продължава да мисли по старому. Херкулан и Помпей са издокарани като музеи на поразена от мълния история. Нощем от растояние Етна ни призоваваше да се обърнем към нея. В далечината небето над вулкана беше обгорено до кръв, като очите ни.

« Fravecammo ‘a casa all’ate, sulo ‘a nosta sta ‘n prugetto », горчивата приказка на зидарите от Юга ми идваше наум в Сигонела. Обслужвахме самолети, но самите ние никога не летяхме. Неаполитанците оставаха приковани към земята и само гледаха, как моторите поемат в различни посоки, имаше и такива дето потегляха към Каподикино, летището в родния им град. Колко пъти съм ги чувал да казват на шега, запъхтени: «Стига да се скрия в товарното и за един час съм си вкъщи». За пет секунди се изнизваха пред празните им очи лицата на близките им, ако се появяха изневиделица. А когато се случваше някой от тях да ме попита: «А тебе, не ти ли е домъчняло?», отвръщах не само с кимване, защото моето не ги заболяваше.

Накрая нас неаполитанците ни преместиха другаде и Катания свърши.

Хванахме един самолет и се качихме на борда без синьо работническо облекло. За моите другари това беше като пускане от затвор, за мене единствено сменяне на едно походно легло с друго. Щях да работя като механик на открито в Милано, сменях единствено шума с друг. Заводът за полети свърши.

----------------------------------------------------------------------

Преведе от италиански: Евгения Динкова

----------------------------------------------------------------------

© Ери де Лука
© e-Lit.info Сайт за литература, 2024