Nova totivs terrarom sive Novi
на Ники, в памет
жълто
в жълто
жътва е
жътва
слънчогледова
На поетите на 90-те
те играеха щастие
бяха леки влизаха и излизаха
през една и съща отворена врата
макар по нищо да не си приличаха
гонеха се сякаш
в бавното затихване на тоновете
след последните удари по мембраните
на онемелите вече раковини
всичко наистина всичко обещаваше един
безкраен звук
Седефче
два космополитни хълма
съвсем малко небе
и светът който върви танцувайки
уютно е
Време
когато всичко ще е залез
и ти ще си ръжта
и аз ще съм ръжта
вместо към
срещу ще тръгнем
поискай да замина
ще остана
поискай да остана
ще е късно
ръжта ще е прокълнала
Rye
на Р.А.
лек дъждец вали
простичко вали
заради мехурчетата
в локвичките стъпки
може би
Ятова гласна
сребърни ята
над нас кръжат
за кой ли път
претоплям
вечерята за гълъбите
куриери
Рапсодия в калинково червено
Къде зимуват калинките
в шарени саркофази
населени с тънки смолисти капки
ручейчета някакви
от никъде до никъде
като големите континентални реки в Америка
от една вътрешност до друга
от една суша без изявени външни белези
Колко крака крила и точки имат калинките през
зимата
казва ли ти някой
когато се спускат по улея на слуха ти
сутрин вечер съвсем не те питат за къде
да се запътят
Завръщат ли се понякога
не питай повече
те са като големите кални реки в Америка
лениви в началата си лъжливи
Колко дълго живеят калинките през зимата
това е съвсем неуместен въпрос
съвсем неуместно време
зная само
че калинки зимуват в моята къща
и обичат фъстъчени аромати
февруари, 2001
Тя е просто за четене
често пъти за слушане
много рядко за вглеждане
което е най-хубавото
тя е просто всички прости неща
всички простолетни
като това
да отидеш в зеленчуковата градина например
да седнеш на единствения камък
излязъл от земята някъде не точно по средата
и да се замислиш
не, да започнеш да пресмяташ чушките в буркани
доматите в пюрета бамята
бобените зърна в лета колко лета оттогава
кратунките по плета белите тикви най-хубавите
ще издържат на сушата
компирът ще цъфне а и този папур откъде се взе
в това безводие хвърля сянка на царевицата
но не ти е до царевицата сега
до пръстите
вкочанените й корени
после да станеш и с един замах
да се пречистиш
Тя е просто всички прости неща
ето защо
когато я има я има
когато я няма не мога да кажа
къде е
отива ли някъде
ще дойде ли пак
когато я има я има
когато я няма е само отсъствие
февруари, 2001
“не ми се лъже.
Само си помислих
че сто години не съм виждал щъркели.”
изписвам поетите в мен
изписвам ги бавно с годините
и с вечерите
в осем в десет реда и в повече
неопределено понякога
изписвам се в себе си
в това съм сигурна както и в чувството
че фонтанелата ми още не се е затворила
и крайниците ми още не са се стегнали
всичко е изгубено и вятъра
всичко е изгубено разбираш ли
не разбираш
февруари, 2001
Пуста земя
на бийт-поколението, което си пада
по Уйлям К.Уйлямс
точно такъв си беше от онези познаващи
движението си бръмбъри с твърдите черни крила
апория на мъжкарите на ципокрилия свят
бих казала сред пустия площад
сред другите насекоми щъкащи по сенките
и никой не беше толкова напрегнат както
когато се посреща държавен глава
напротив всеки искаше да се изкачи с него
по каменните стълби към болницата
но в едно толкова тясно пространство ще се
изпомачкат буболечките каза някой и разумно
ги спря и отклони шествието към малкия храм
обичал бодливите цветя
яко напичаше слънцето юни беше скоро щяхме
да перем вълна
йееес дай ветре да те прегърна
сега да не подхванеш пак онази за малката
луна че защо
не го ли спря тя на най-широкото място
там където нямаше сенки треви и дървета и пустотата
беше размисъл а тъгата единствената наслада
не го ли спря не му ли каза
миг преди да се стопи в магмата
че е добре дошъл ако щеш и завинаги по черния път
на леденостуденото бдение пред смъртното лице на
спасението
не ми казвай да си мълча
казвам отново
яд ме е цвете яд ме е
за хубавата бяла луна
ме е яд
септември, 2000, Литературен форум
Юнско
Лятото е спряло някъде във оня юни
в който майките ни накацали край малки вирчета
по реката
перяха вълна
а ние повече тичахме да се катерим по покривите
и да махаме на самолетите
които съкаш нарочно прелитаха ниско
или така ни се е искало
на нас да се е паднало
ниското прелитане
което не се случваше често
и така
знаете го онова наричане
самолет самолет
и изреждането на всички познати ни поименно
държави
държахме този курс години наред
и държавите отекваха звънко на слънцето
и лъчите му падаха право в очите ни
стрели от люковете на самолетите
а майките ни
крясъци страх от падане
че покривите и най-ниските
са достатъчно високи за гръбначните ни прешлени
но това не можеше да спре изреждането
самолет самолет
докато не дойдеше ред за
български късмет
какъв ти късмет
катурвахме се надолу като подгонени от шума
рокли на петунии
подранили с цъфтенето
и увисвахме на ръба с ръце
към оня юни
аха да се докоснат
но докосваха дъното
фъндъци вълна
докосваха мътилката
и кал под ноктите
мокри до косите хуквахме обратно по покривите
но държавите летяха високо
пътуваха към дъно което не съществуваше
тогава и махането
в което бяхме изгубили съвсем малко време
не съществуваше
не се страхувахме
лятото помнеше
това се случваше всяка година
полъгано по перките на самолетите
падаше на парчета
там долу
вирчета неизпрана вълна
чакаха майките ни
самолет самолет
бълбук късмет
за България
Защото то не е било
не е било
то не е било
май, 2001, Литературен вестник