Огледалото
На предците ми
Лъч прекоси очите ми. Втори лъч, по-къс и отсечен ; още един, треперлив и несигурен. Някой изриваше кубчината отпадъци от къщата. Огледалото. Потъмнялата му плака отразяваше светлината матова. Почти не можех да се огледам. Не знам защо го взех. Не и за спомен. Не мразя спомените, но не си падам по вещите “за спомен”, които събират прах из къщите. Просто го взех. Ей-така, нещо ме накара. И за да не събира прах го сложих в един хартиен плик и го затворих в едно чекмедже. Забравила съм го. Вероятно са минали години.
Лениво почиствах праха от огледалото на тоалетката. Лъч прекоси очите ми. Веднага се сетих. Под това огледало имаше друго огледало. Затова ли колкото и да се опитвах да изтрия повърхността му, тя все си оставаше матова, а беше съвсем ново. Рядко се оглеждах. Виждах се някак си стара, суха, но все още с детската си наивност и с дългите си плитки. Ръцете ми трепереха. Бавно отворих чекмеджето. Пликът беше там.
През нощта я сънувах. Беше като в гора през късна есен. Нямаше нито едно листо по дърветата. Бях в гората. Когато тя се появи, между нас се появи поточе. Малко едва забележимо като слузеста нишка на охлюв. И вече виждах само нея, себе си не виждах. Аз бях нищото, което беше матово бяло. Тогава чух гласът й. Рядко се чуват гласове в сънищата, но нейният го чух, ясен, рязък и отсечен.
“Преминеш ли тази лента свършено е с теб там. И не с теб, с майка ти искам да говоря. Иди й кажи да дойде и да не се бави. Кажи й да не минава през водата, че връщане назад няма.”
“Ще ида”, отвърнах и не чух гласа си.
“Знаеш ли”, каза майка ми на сутринта, “ сънувах баба ти нощес. Искаше нещо да ми каже, но не се чуваше от шума на някаква река, та се наложи…”
“Мина ли през реката?”
“Не, беше много силна.”
“Ами, силна! Слабо поточе беше…”
“Та се наложи да изпратя теб. Ти си можела да минеш.”
“Не, не можех.”
На другата вечер се погледнах в огледалото й. Сънувам гората, реката, която се беше оттекла. Седя на брега, отсреща малко момиче.
“Не може да дойде, говори ми момичето, на мен ще кажеш. И защо си й казала, че мога да мина. Нали ми каза да не минавам.”
“Не знаех, че си още малко момиче…”, каза ми тя и се изгуби.
Чудя се да изхвърля ли огледалото.