Като димен стълб в небето

                   На един непознат

Не се порязах нито веднъж, докато се справях с агнето. Разкървавих си нокътя в ръба на Лудостта, когато посегнах да я преместя, докато триех стъклото на телевизора, за да не гледам през петна войната.
Гадно боли подсечен нокът. 

Той живееше с някаква жена. Живееше и в това трябваше да няма нищо лошо, но нямаше и нищо добро.
Наричах го Лагар. Реката на съня. Зейнали чекмеджета, бездни, усойници, който срещах по пътищата на насекомите. Пушеше. Казвах му да спре да пуши, но той увеличи дажбата. Ето къде започна историята.
Ходех често в града, на по-големи обитавани места. Шумовете там са много. Когато съм сама не ги обичам. Един в стаята ми винаги ме стряска.

Нито ревността, нито чувството за вина щяха да ми помогнат. Пружината на един от матраците ми се е разхлабила. Стърже при дишането. Колко пъти съм се опитвала да го спра

Не казваше нищо. Заминаваше. С мимолетно разкаяние в ирисите, което ме съсипваше повече от липсата.

Последният път замина отвъд океана. Съвсем наблизо, каза.

Оттогава все гори. Сигурно е от язвата. Нямам язва. Старая се да не гладувам. Приготвям си редовно най-добрите салати, кафета по малко, треви не обичам, но все гори
гори

Жаждата беше оправдание за нея, някакво болезнено оправдание, което не правеше историята по-интересна. Не обичам историята. Не и по-този начин.

Навярно така ме е сбъркала природата. Всичко, което обичам, умира, казах му веднъж, а той се разсмя. Твърде много обич имаше тогава, твърде много отлагания.

Страх ме е. Но защо? Единствената опасност в сухото бяло поле е да случиш на мина. Пак се смееше. Едва започваше лятото. Колко лета… Неоправдани лета.Треперех като от студ. Лежах по цели дни и нощи, и нищо не правех. Какво можех да направя. Размириците се рояха. Сънувах ги бягащи, луди, преследвани, заразени, хиляди жертви. Не исках да е сред тях.
Единствената опастност е да случиш на мина.

При първото врязване следиш повече ръката да не трепне, да не се отпуснат рязко
нервите на пръстите, при второто се стремиш да насочиш струйките кръв, чиито
извивки изчезват бързо в почвата от пясък, при третото си свършил с ритуала.
Това е. Димен стълб в небето…