1.

Копнежите за живот стържат в ямката на белоснежната капка, която познала добре и върха, и дъното… гравира името ми върху дюля. Без да търся отговор в ефира от мисли, защо се намирам едва днес, целувам дявола под черни чадъри: егоистично нагла, високосна, чернобяла, без маска и лепкави мисли. Очите ми, изморени цеви, сочат всеки, който изражда сълзите ми, а в извитите мигли пришит слънчев лъч моли за свободата си. Само сините баири виждат усмивката ми наполовина, когато луната тихо навлиза в мен, сетивата на пръсти притичват до сянката на абажура. Тогава дъхът на Бога ме гали, а аз тайно се уча да дишам в катафалката.

2.Изповед

М амо, надълбоко в душата ми на мъченик
ти виждаш есенните листа на младостта ми.
Никога не виждам кога изгрява слънцето.
От многото мисли дали ще бъда и утре, се измислям
и ставам решетъчна .
Нуждата да говоря, се удря в стената:
Ами, ако не бъда разбрана и ги изплаша с въпроса
Колко минути живот ми остава?
Мамо, видях сянката ми да пълзи по стълбите
и ехидно ми се усмихваше от ръбестото стъпало.
Цял живот една и съща мелодия кънти в главата ми.
Ще я вържа на снопче, и от виолетовите й устни да излезе
дъхът, който ме задушава.
Мамо, горя!
И като лунатик потривам ръце и ги протягам към голите
дървета - огнегълтачи.
Тъгата заядлива си събличам,
а ти ме облечи в най-топлата от теб изплетена дреха –
прегръдката ти, мамо.
И тез орисници проклинам, забили зъб в сърцето ми
приютили в пазвите си зрял живот.
Мамо, под кожата ми мирише на тамян.
Опожарени дни късам от календара и себе си лъжа,
колко съм силна и на думи голяма.
Аз подновявам чертите си, мамо, и всеки ден си рисувам
усмивка.
Мамо, целувам косите ти, целувам ръцете ти.
Всяка бръчка, която те разказва.
Гледай в зеленото на очите ми –
там времето е спряло и достъп няма старостта.
Мамо, под напъпили магнолии вървим…любимите ти.
Снощната буря отмина, дъждовните капки се изляха,
и моята изповед с тях.

3.

Отивам да събирам прах в стаята си
и да осакатявам мечтите си
да изкореня слънцето
и да зазидам спомените си
да пренавия бъдещето
и да се случа в настоящето
да скрия остатъчните си сълзи в лявото око с оголен нерв
да се срещна с мизантропията си
да направя пътека
и да хвана ръката ти
а дишам с хриле

4. Сбогуване

Денят когато си отива, ще вземе и един от нас.
Дали си струваше това обичане, което през прозорците
без думи отлетя.
И режа водата, тишината паля и просълзена свещ следите ни ще запечата, че бродили сме двама по бреговете на любовта.
Разлъка, нека си благодарим.
Каквото имаше си дадохме.
И люти бяхме, луди, необременени,
и имахме си нашите победи.
Копривен вятър ехото разнася,
компромисите слагат катинар –
прегръдката е режеща сега,
и няма да сме ние, а непознати знаци.
Тъгата ще е поносима, ще се засичаме в мирозданната си памет
или когато лампата заспи
виновно вперим поглед в огледалото и ще търсим нечии очи.
И някъде във псалмите, без нас
като прокажени дните ще надничат,
а сенките ни ще се настъпят за последно.
И няма липси, защото думите ще сложат нова кожа върху нас,
за да можем към полунощ, да се сбогуваме.

5. Свободна

От подковата на моите мисли,
ще закова в портретите,
за да видите колко ми е струвало да си върна свободата нежна.
И нека Господ ми завиди, че пия със съдбата,
как отказвам й с усмивка
и под камък крия орисията си черна.
И на пук на всяко хорско зло,
ще отвръщам със усмивка.
От косите си ще вадя четирилистни детелини.
Ще съм сита от любов тогава
и от джибри ще сваря ракия –
дяволите стари да напия,
и за кратко мракът във минути скрия.
Ще ме видите из сенките на нивите, да говоря със щурците
и просторът цял ще затрепери,
ще заподскачат и звездите.
С кламер ще притисна думите и ще ги загнездя във душата,
ще направя процеп, за да виждам и да ви помня имената.

------------------------------------------------------------------------