Късна есен е. В студеното утро дърветата бдят с вледенени ръце, храбро изпънали фигури – като статуи в праисторически древен музей. А в нозете им – разпилени, безжизнени, в безпорядък листата лежат, като отхвърлена, плашеща истина. Прехвърля първият сняг.
Студът, сякаш жадна пиявица, ненаситно в телата забива хобот и изсмуква с наслада стаеното късче от лятото, нашето, приютено в сърцата ни с много любов.
Уморени сме. В житейски несгоди потънали, на светлинни години отблъснахме свойте мечти. От фантазьори наивни в мълчаливи скали се превърнахме. С посивели души.
Късна есен е. Но животът обрулен не спира дотук. Ветровете, бездомните птици, дърветата ще пребродят безмълвно и смело самотния есенен път. Поумнели, от природата сили почерпили, ще надмогнем страха, сивотата на своите дни. И подвластни на непреклонния ход на сезоните – вечните, ще погледнем към своите мисли с нови очи.
Просветлени, от бели снежинки пречистени, ще преминем през пролетен нежен цъфтеж. За да можем, до лятото плодно достигнали, на света и от себе си нещо с любов да дадем.
Късна есен е. Но декорът е жив, макар уловен като в кадър от филм. В него сме ние, самотните птици, дърветата, преосмислили себе си, кръговрата в сезоните и своите дни!
-------------------------------------------------------------------------------------------------------
© Калина Томова
© e-Lit.info Сайт за литература, 2023