Странно... Точно днес на моя прозорец долетяха два бели гълъба! Толкова бели, че блестяха от светлината, която струеше от тях. Гледах ги недоумяващо. Откъде се появиха така изненадващо? И защо избраха точно моя прозорец? Гледах ги и не можех да им се нарадвам. Бяха толкова красиви! Така горди и величави в своите бели одежди! Погледнах очите им, странно дълбоки, като бездънни езера – тъмни, потайни, загадъчни. Сякаш в тях открих запечатани безброй съкровени истини, които ние, хората, бяхме забравили.

Неусетно потънах в тази магия. Душата ми застана редом до тях и очите ми се опитаха да погледнат през погледа им. Бях изумена. Светът изглеждаше толкова различен! Светлината струеше от много страни и докосваше с възторг всичко, което срещне по пътя си. Надяваше се да бъде разбрана, почувствана и уловена от всеки.

Както стоях и наблюдавах изненадана тези открития, белите гълъби пред мен промениха своя образ и се превърнаха в... хора. Колкото и да недоумявах, пред мен безмълвно стояха две личности, една от които познавах.

 ...Бе толкова отдавна. Когато ме връхлетя най-жестоката буря, която бих могли да си представя. Отиде си Ани, моята приятелка. Нещо повече, една съществена част от душата ми. Ей така, изведнъж, безмълвно и ненадейно тя ни напусна. А сега я виждах пред себе си – цяла и истинска, изплувала от белотата на странния гълъб. Загадъчно усмихната ме наблюдаваше и ми заговори мислено. До нея стоеше непозната жена с ангелски нежно лице. Господи! Дали е истина? Ани бе дошла да ме види! Нещо повече, искаше да ми каже нещо. Духът ми възторжено полетя към  нейния. Цялата вселена блестеше от възторг, развълнувана от смелостта да се срещнем – противно на всички закони.

“Разкажи ми, мила приятелко, разкажи ми за теб, какво ти се случи през всичките тези години.” –  настояваше моята същност.

Заслушах се в шепота, докосващ мислите ми...

“Аз съм. Не се съмнявай в това. Белите гълъби са нещо специално. Те са проводници на връзката между световете. Човешката мисъл е ограничена в рамката на своето земно измерение и трудно може да се измъкне от обвивката на своята физическа форма. Затова не успява да проникне в целостта на вселената, в същността на живота. Животът не започва от простото сливане на две клетки. Това е само един епизод от неговото проявление. Епизод, отрязан във времето: започва, протича и свършва. Но времето е условно понятие, за да могат хоратав да означат престоя си във физическа форма. Животът е много повече от този отрязък. Всекиму е отреден престоят му тук, в твърдата форма, наречена тяло. Хората си мислят, че като са попаднали заедно, в една общност, си принадлежат един на друг завинаги, че са зависими един от друг безвъзвратно. И понякога така се увличат от това, че дори започват да си вредят, фанатично привързвайки се със здрави, дебели въжета. Дотолкова, че започват да се задушават от тази обвързаност и да не си позволяват взаимно свободно развитие. А всичко е така различно! Човек върви по своя път и близостта му с някого не означава, че е негова собственост. Всеки би трябвало да чувства свободата си и да не пречи на другите да се развиват свободно. Все някога идва онзи неизбежен миг, доказващ колко индивидуална е личността, независеща от нищо и никого. Едва тогава човек разбира какво е животът в действителност. И си дава сметка за толкова много заблуди. Тази истина е кодирана в същината на човешкия дух и предварително той е бил наясно с плана. Но за да прояви безпристрастно всички свои възможности, е нужно да изживее този отрязък от време далече от себе си, от истинските си познания.

Ето ме – истинска, безплътна, но жива. По-жива дори отпреди. Рядко се случва човек да надникне в безпределните светове около себе си. Но за духа препятствия няма. Дори и това – да се материализира понякога. Исках да ти покажа, че наистина не сме разделени завинаги и безвъзвратно. Макар и невидима, мога да идвам, да ви докосвам, въпреки че не ме усещате, да ви просветлявам, когато сте изправени пред важно решение. Обичам ви не по-малко отпреди.

Трябва да се радвате на живота, на близките, с които сте свързани, на всеки миг. Животът е това, което се случва сега, в този момент. Никой не знае какво носи следващия. За да вникне човек в истината, трябва да се отърси от познанието – такова, каквото е внушено, да извиси духа си и да го пусне свободен в пространството...

Избрах образа на белия гълъб – защото той е символ на чистотата и на надеждата. А когато след време се окажем всички от една и съща страна на бариерата, разделяща световете, ще се убедите в правотата на моите думи. Сега трябва да ги приемете просто на доверие.”

Белите гълъби разпериха криле и в пространството се разнесе шепот на вечност. Светлината заискри по-сияйна отвсякога и в магията на неотразимия й блясък се стопиха два бели образа, полетели в необятната небесна шир – все по-високо, все по-далече... Къде ли? Не знам! Но съм убедена, че някой ден пак ще кацнат на моя прозорец.

А защо не и на вашия?

------------------------------------------------------------------------------

© Калина Томова
© e-Lit.info Сайт за литература, 2021