Из "Оставете стаята както си е"

Детайли

Написана от Амилкар Бетега Барбоза

Категория: Преводна литература

Публикувана на 23 Август 2013

Лечението

Добре, че имаме доктора, този човек, който никога не ни изоставя. Ситуацията е трудна, но знаем, че той е работил. В дните, когато духът ни прави малко по-живи, усещаме цялото посвещение на доктора и на неговия екип. Това са моментите, когато температурата спада и, почти естествено, ставаме по-наблюдателни, не сме толкова съсредоточени в борбата срещу болестта и можем да виждаме по-добре нещата, работата на доктора.

Наистина е достойно за възхищение това, че той рискува да дойде до тук, да прекарва голяма част от времето си в тази заразна среда и да отправя предизвикателство към вируса с този кураж, който ни хвърля в ужас. Всички ние знаем, че той и неговият екип нямат нужда от това, че много добре биха си работили в осигурената среда на града, в своите кабинети и с всички налични ресурси: компютри, лаборатории, най-добрата апаратура. Но не. Всеки ден те идват, без дори да знаят, че могат, в края на работния ден, да отнесат вируса при своите семейства. Вече размишлявахме много по факта, че изследванията се правят тук, с толкова голям риск за тях. В началото мислехме, че би било по-разумно да вземат мостри, може би да заведат един от нас, за да го изследват в по-подходящи лаборатории, с всички мерки за стерилност. Но скоро разбрахме (те ни накараха да разберем), че вън от тук вирусът вече би бил друг вирус, друго нещо.

Не знаем и може би никога няма да узнаем кое дойде първо: дали беше вирусът, който се настани тук и причини цялата тази деградация, или беше деградацията, нашата нездравословна среда, която породи вируса. Това са съмнения, които ни завладяват, но не е наша работа да ги изясним. Първо – и това те ни карат да видим всеки ден – трябва да се погрижим за нашите тела, за малкото, което е останало от нашето здраве.

И това, което е може би утешение за нас, изглежда е решаващата и с все още неразкрита причина от изследванията точка: вирусът не засяга пряко никакъв определен орган, тялото изглежда клинично здраво, единственото, което ни обзема е умората. В по-тежките случаи това е умора, която ни убива, която тежи в костите, която обездвижва тялото докато го повали. Деградацията на нашите къщи и улици, боклукът, цялата тази негостоприемност, която ни заобикаля, само се увеличава заедно с умората. Дори най-простото движение като вдигането на ръка или отварянето на устата, за да кажеш нещо, се превръща в прекалено болезнена задача и става така, че се отказваме от нея, лягаме в някое легло, на пода, или дори на улицата и си оставаме там. От дълго време ние сме едни уморени хора, които така си стоят. Нашето тяло, проснато там, продължава да функционира, ходим по малка и голяма нужда, потим се, но ако не мине някой да ни завлече до болницата, продължаваме да си лежим докато не умрем от изтощение. И тук се явява един нов фактор, който може би е изненадал изследователите: съпротивата на тялото, дори и без да се храни. Много от нас оцеляват месеци наред, неподвижни върху тротоара. Това е точка в наша полза. Докато лекарите не изнамерят лечение, ние ще се съпротивяваме.

При последното публично изявление на доктора и неговия екип, беше обявено, че вече е доказано, че е засегната и паметта, в една втора фаза, след определено фебрилно състояние и усещането за умора. Спорно е, помислихме в началото. Но след това се съгласихме, че сме станали много объркани, понякога забравяме думи, друг път забравяме случки станали съвсем наскоро. Да, нашите спомени са станали доста ненадеждни, а няма нищо по-обезпокоително от това да не можеш да се довериш на спомените и разполагаш единствено с тази бяла и опушена памет.

Днес, например, има някакъв консенсус сред нас, че сме били един квартал на града, че сме живели много близко до тях и че много от нас дори вече са били там. Но никога няма да можем да потвърдим със сигурност това. Няма конкретни доказателства, макар да няма друго обяснение за факта, че всеки един от нас, по един или друг начин, има доста ясна представа за това какъв е градът. Дали пък представата за нещо здравословно не иде от предполагаемото време, когато нашата територия също е била здравословна, преди вируса? Имало ли е време преди вируса?

Умираме по-бързо.

От прозореца на болницата (докторите наричат това изследователски център; започна от нещо малко, а сега е огромен) виждаме как всеки ден хвърлят телата на двора. По-рано ги горяха, смяташе се, че огънят ще помогне да се унищожи вируса, но после докторите изоставиха тази практика, защото процесът се беше оказал много скъп. Освен дето разходите за гориво бяха големи, скоро и пещта се оказа малка за количеството тела. Трябваше да се построи друга, по-голяма, което би означавало нова инвестиция без никаква пряка и съществена възвръщаемост.

Лекарите решиха да изхвърлят телата в двора на болницата. Това прави нашата околна среда още по-вредна, но те трябва да се съсредоточат в изследванията, проблемите за решаване са много и не можем да разхищаваме техните знания. Макар да се увеличава мръсотията, макар струпаните тела да правят картината още по-болезнена, за предпочитане е да знаем, че докторът и неговите хора са се заели с нашия проблем.

Ние също правим усилия, въпреки умората. Дори тук, в болницата (още не сме свикнали да казваме изследователски център), където са най-тежко инфектираните, се напрягаме максимално, за да не пречим на учените и да имат те всички необходими условия за работа. Обслужваме се сами за по-дребните нужди, тези, които се чувстват по-добре се грижат за останалите болни и така оставяме лекарите напълно свободни да се занимават с проучванията си. Сега де идват в болницата и отиват направо в заседателната зала, като прекарват там целия ден. Понякога докторът кара някого от асистентите си да вземе някоя кръвна проба, за да могат да анализират еволюцията на вируса, или да тестват някое ново вещество. Много сме неспокойни, но това е нормално. Винаги има много от нас струпани на вратата на заседателната зала, в очакване на някое ново откритие. През стъклената врата, когато завесата е вдигната, виждаме доктора да обяснява графиките и да прожектира диапозитиви на екипа си. После всички обсъждат до изтощение всеки един от диапозитивите, или се просват на пода със загрижено изражение, или просто пускат завесата грубо и възмутително. Тогава разбираме, че са още далече от намирането на решението. Но не можем да униваме, си казваме едни на други, науката няма граници, а хората са настойчиви. Вярно е, че нямаме много време, но още сме тук и, при това, живи.

Вонята от телата, които гният на двора, нараства. Забелязваме също, че климатът е станал по-влажен. По стените на болницата и на къщите се развива една дебела и космата плесен. Когато вали, а в последно време вали често, улиците ни се покриват с дебел пласт кал и боклук, който не знаем от къде идва. Ужасът е почти непоносим, тези дни. И дори и при това положение докторът идва, той и неговият екип, загърнати в дебелите си дъждобрани и с гумените си ботуши, чиято подметка е десет сантиметра.Те кръстосват улиците на квартала, отварят си път сред боклука на улиците, понасят вонята в болницата и идват, идват пълни с енергия за още един ден проучвания и изследвания.

Идеята за реката се роди именно от трудностите, с които те се сблъскваха след поройните дъждове. Водите се натрупваха по улиците и беше трудно да спаднат, тъй като образуваха огромни вонящи локви, които затрудняваха движението. Макар това да беше външен проблем от гледна точка на тяхната специалност, лекарите го забелязаха и извикаха инженерите. Екипът на инженерите дойде след един голям дъжд и мери, фотографира, топографира, анализира и, за кратко време, представи проекта и алтернативата: отваряне на реката между града и нашата територия, което щеше да послужи за оттичането на дъждовните води и, най-вече, щеше да действа като извънредно препятствие против разпространението на вируса. 

Реката беше отворена, първоначално една капка, която чешеше земята; след това руслото започна да се разширява; днес изглежда като че ли няма да спре да се разширява, между нас и града. Оттам и впечатлението, че реката ни изблъсква все по-далече.

Но реката означава много за нас. Речният пейзаж ни изпълва с надежда, макар и да знаем, че водите са пълни с калта от нашите улици и са заразени от вируса, който заразява и телата ни. Има нещо повече, във водите на реката. Затова, гледката към реката е толкова вълнуваща за нас. Тя е пътят по който всеки ден докторът и неговият екип стигат до нас, нещо като река-мост, която ни свързва с далечния град. Но не е само това.

Тя, реката, е на запад и едно от най-силните и възвишени изображения, които ние тук имаме е когато слънцето залязва зад нея, зад града.Първо той, градът, блести като че е сребърно бижу под проницателната светлина на слънцето. Това е един метален и мощен блясък, който напомня една стоманена машина, перфектно полирана и постоянно действаща.

После се позлатява, нещо като отворена урна, която се подготвя да обгърне слънцето в хладната си утроба. И точно в този момент – който без никакво преувеличение наричаме сюблимен – корабчето на доктора и неговия екип отплава към града. И това, което изглежда невъзможно, се случва: пейзажът, изцяло запълнен от корабчето, става още по осезаем. То, корабчето, размива един бял език от пяна след себе си и почти можем да видим трепкащите около мехурите риби, техните сребристи гърбове да се плъзгат един срещу друг и малките им уста, които бълват стотици яйцеклетки от въздух и вода в едно мистериозно и самоубийствено преследване на спиралите. Да, някой може да каже, че в реката съществуват тези очаровани риби, които плуват в млякото корабите и умират в битката срещу главоломните витла на моторите, които произвеждат газообразни изкушения по пътя си. То, корабчето, плува доста бавно, с кърмата натежала от безбройните доклади, графики, статистики, резултатът от още един труден работен ден за доктора и неговия екип. Но знаем, че в неговата следа плува и онази детинска веселба от блестящи риби, които се докосват и докосват смъртта сред една здравословна опасност от мехури. 

Та, в това изображение има нещо божествено, което ни възвишава. В този момент ние отправяме молитви. Молим се поради и за онези мъже (тайничко се молим и за рибите). И тогава чувстваме, по-силно от всякога, надежда, че утре, вдругиден, някой ден, докторът ще дойде и ще слезе от корабчето, за да свика незабавно колегиум. Някой ден той ще приключи изследванията си, ще отвори дебелия том с дисертацията си пред нас, ще представи данните, интерпретациите и заключенията.

И уморен, остарял, но щастлив, докторът ще ни каже – абсолютно сигурни сме, че той ще дойде да ни каже думите, които най-много очакваме.

В този ден реката ще бъде, повече от всякога, препълнена с пияни риби, които ще вдигнат от нейното дъно един мълчалив облак прах. 

Превод от португалски: Антония П. Пеева

Задна корица

Едно лице съществуващо независимо
в което и да било тяло наблюдава един
мъж в една къща, която преструктурира
своите помещения както си иска. Един
младеж получава в наследство от баща
си една малка кутия и, като докосва
съдържанието й – една безформена
желатинова маса -, не смогва да я отлепи
от ръката си през остатъка от живота си.

Ситуации като тази са точки на тръгване
или на пристигане, в разказите от настоящата
книга. В тях, необичайното прогресивно
се разпростира върху обстановката, персонажите
и самото писане, което изглежда възприема
като естествена логиката на тези преобърнати
светове. Разказите наподобяват документирани
кошмари, предвид изключителната съгласуваност
и достоверност на описанията.

Тук нищо не е сигурно или предвидимо. Места,
предмети, хора, всичко се променя най-неочаквано
- самият глас, който разказва, почти винаги в първо
лице, може да бъде едновременно жертва и автор на
една измама. Ако се остави да бъде воден от него,
читателят ще бъде принуден да преразгледа своя
собствен начин на пребиваване в този свят.

------------------------------------------------------------------------------------------------------

Превод: Антоншя Пеева

-------------------------------- 

Амилкар Бетега Барбоза, "Оставете стаята както си е", ИК "Весела Люцканова", София, 2013