Вечерята II

- О!,
възкликна Анастасия…

И как да не възкликна? напълно неочаквано, докрай непредвидимо ме плисна светлина като плесница щом отворих вратата, и бях заслепена, ядосах се, притесних се, лъчи бликнали от огромния полилей с десетки крушки се втурнаха към мене, досега никога не са светели всичките, по стените допълнителни осветителни тела, специално за тази вечер поставени, и след сумрака на фоайето се почувствах така, сякаш съм попаднала под огромен прожектор, мразя прекомерната светлина, разкрива до дъно всяка бръчка, торбичките, гънки на шията… всъщност какво от това?, суета… и инстинктивно поставих ръката си пред очите, притиснах ги, дадох им време, в следващия миг вече можех да гледам: светлината равно-натрапчиво облива цялата трапезария, превърната тази вечер в зала като за бал, паркетът излъскан до блясък, човек очаква музика да зазвучи, да наизскачат фигури в бални рокли и фракове, и да извъртят един валс…
а маси няма…

къде по дяволите са масите?

- не, госпожо, грешите, има маси, една до друга са подредени в полукръг около стените, не виждате ли? шведска маса… ако предпочитате, може да го наречете „коктейл”…
някакъв мъж произнася тези думи, застанал любезно до мене, облечен в копринена риза… явно съм изразила изненадата си на глас, „о”!, и няма ги масите!, извиних му се, казах: едва за втори път ми е, неочаквано някак да не откриеш не само собствената си маса, а да се озовеш в съвсем празна трапезария, каква трапезария е тогава?, той ми кимна разбиращо и отмина в посока към бара, където са скупчени най-много тела, заради напитките навярно, защото залата естествено не е празна, всички са тук и се движат с чаши в ръце, някои се опитват да закрепят и чиниите си, аз нямам такъв шанс.

Сега трябва да открия Хана… добре, спокойно… значи винаги е различно и в петъците няма никакъв ред, всеки път трябва нещо ново да се очаква, може би е някаква особена терапия измислена от доктора, терапия чрез стрес, принуда за размяна на думи, защото, когато тялото е в движение и няма опора, лишено дори от чинията си, от вилица и от нож, остават думите и веднага се забелязва как никой не стои сам, хаотичен ред от групи по двама, по трима, по четирима, постоянно се местят, разместват усмивките си и всички споделят полугласно неща, съвсем незначителни под тази до болка разплискана светлина, която убива всеки релеф, залива низините и остава единствено незначителното, онова на повърхността, в което навярно има и нещо успокоително… просто брътвеж… Само не знам Хана как се чувства, тя неизбежно е тук, вечерята не може да бъде пропусната, а е толкова саможива и навярно страда в тази наложена невъзможност за самота, трябва да я намеря…
и се плъзнах сред познати лица без имена, с надежда да се спра до някое с име и то да ми е алиби, когато застана неподвижно на място и се вкопча и аз в думите…

- как се чувствате, мила? – сестра Евдокия изниква от средата на залата, снове и винаги е на помощ,

- днес е празнично и толкова светлина, неочаквано е…

- защо неочаквано, за вас всичко, което съвсем малко се измества е все неочаквано.

- да, животът е изненадващ за мен, вероятно сте права да ме корите,

- разбира се, че съм права, вече знаете, днес е петък, но пък толкова хубава рокля сте сложили, фина, не като предишния път… поздравления…

- тогава не знаех… благодаря ви… донесох я за всеки случай, а се оказа, че всеки петък е случай… малко по-различен от предишния път…

- трябва да е различен, петък е „всеки петък” и без отличителен знак всички петъци биха се слели, нали е така?…

- следващия петък каквото и да се случи няма да бъда изненадана, обещавам, сестра Евдокия, и благодаря ви, че поприказвахте с мен… но дали случайно не знаете къде е Хана?, може да е излязла навън, тази вечер витрините докрай са разтворени, няма стъкла и границата на трапезарията към морето е относителна, едва рамкирана от корнизите… прекрачва се лесно… и не е ли малко странно, плътни облаци са плъзнали, въздухът като пред буря, и точно тази вечер няма преграда…

- няма как иначе, мила… когато се движат, хората се потят… трябва въздух… парфюмът не стига… не се съобразяваме с времето, а и бурята ще е чак утре призори… или много късно в нощта, сигурни сме…

- не е сигурно, надвиснали са…

- знаете ли колко много години сме тук?, не точно аз, защото съм млада, но други… сега морето се променя по определен начин… ще видите…

- и Хана ми каза, ще се промени по определен начин след седмица… само че не очаквах, че „точно след седмица” е толкова точно…

сестра Евдокия се усмихна снизходително, но това никак не ме обиди, после се извини, каза, че се е задържала твърде дълго при мен, препоръча да не потъвам в разговори, няколко думи са съвсем достатъчни, за да завърже човек контакт и после да чака някога да се стигне до разговор… и отмина без да ми каже и дума за Хана, а аз продължих да вървя, напред-назад, крачки без цел и свърнах към бара, където има толкова много хора, може и Хана да се е спряла там, чаша вино е също опора като вилицата и ножа… но не стигнах, един устремен мъж се блъсна в мен, по-скоро едва ме докосна, но откънтя като сблъсък и спрях, а от чашата му капки вино покапаха по паркета,

- извинете госпожо, толкова много хора, всъщност колкото винаги, но непрестанно се движат, нали не изцапах роклята ви?

- не, само пода…

- слава Богу, тази вечер трябва много да се внимава, ако внимавате всичко ще е наред
и отмина, ще внимавам, обещах зад гърба му и тогава видях пред себе си празно пространство, отворено от случайно разместване на тела, а в дъното, точно до бара вдясно, където поставят масата с плодове (но в този петък нея я няма), един малък роял с едва открехнат отгоре капак… каква изненада!, не съм го виждала досега, не зная къде стои обичайно, а и не съм чувала друга музика тук освен нощния Шуберт на Хана… останах на място, не мога да откъсна очи, каква носталгия са клавишите… бели, черни, три бели, два черни, четири бели, три черни, тон, полутон, по-невъзможно дори от писането с тази превръзка… и в следващия миг телата пак се разместиха и скриха рояла… каква носталгия, Господи…

- каза ли нещо, Анастасия? Стори ми се, че спомена Бог…
Ада до мене, с черна рокля, разголени рамене, смайващо бели в почти бялата светлина и за миг изпитах желание да ги докосна, да проверя истински ли са… повдигнах дясната си ръка сякаш я поздравявам и в движението усетих болка,

- днес често говоря на глас… когато влязох, възкликнах от изненада…

- случва се човек да произнесе…

- не знаех, че тук има пиано, там, зад хората до бара, преди го нямаше…

- може би докторът е решил да посвири, това е неговият роял… понякога го изнасят от апартамента му…

- значи ще дойде?

- разбира се, нали затова всички сме тук…

и без предупреждение също отмина сякаш едва се познаваме и няма какво повече да си кажем, тялото й се смеси с други тела, потъна измежду тях, може сестра Евдокия и на нея да е казала, не спирайте дълго да разговаряте, освен ако за Ада не се грижи сестра Лара, не знам… а аз усетих мъж в ноздрите си заедно с миризма на метал, извърнах се, бастунът със златната топка,

- скъпа госпожо, желаете ли да поприказваме? тази вечер това е като покана за танц… въпреки че аз съвсем не бих могъл да танцувам, кракът ми е силно увреден,

- на мене пък ми е увредена ръката…

- човек никога не знае кое е по-зле, но ето, между нас има някакво съответствие… нали?

На вас какво ви се случи?

- просто катастрофа… но едва ли знам точно какво се е случило…

и изведнъж го заподозрях – какво иска от мен?, въпросът е твърде сериозен, подвеждащ, а сестра Евдокия ме посъветва да разменям само незначително-безметежни слова… и после да чакам разговор… някога… очите на мъжа обаче се присвиха и повдигна топката на бастуна към лицето си,

- всеки би могъл да каже това…

той също ме подозира.

- аз обаче катастрофирах наистина, реално… дори останах без пръст…
а най-просто би било да му кажа за света Тереза, вместо за катастрофата, само че нямам време, времето изведнъж е станало малко в тази до скелет оголваща светлина, а и Тереза навярно не е обяснение за ръката… причините са различни в зависимост от въпроса, този е подозрителен…

- ако не желаете повече да говорим, няма да се натрапвам,
сякаш усети подозрението и вместо той, се смутих аз,

- напротив – му казах – желая, само че търся една приятелка… Хана… не съм я виждала от вчера сутринта… това е много време, след като се храним заедно на нейната маса…
мъжът издигна бастуна във въздуха напред с острата част съвсем без да внимава, и едва не закачи ефирните ръкави на една дама или може би леко ги близна с онази близост, в която и без допир докосването се състои, защото под прозрачната материя рамото й потръпна, тази вечер трябва да се внимава, казах му, прозвуча предупредително, но той не се съобрази, вместо това насочи бастуна по диагонал към края на широко отворената витрина, където, овързани в дебел ширит едва се поклащат завесите, тежки, от вишнев брокат, изтичат от тавана притиснати в гънките си и дори вятърът не може да ги разлюлее така, както люлее бялото перде пред терасата ми… фатално леко… тук няма крило на ангел… там обаче е Хана, в ръцете й чаша,

- ето я Хана, не виждате ли?

о, Хана.

никой не чу, неизречено,

- да я извикаме ли?… или искате сама да отидете там?
Колко просто, там е Хана, но не искам да отида при нея, не е сама, оградена е от хора, застанали точно на границата, където светлината едва започва да бледнее, смесена с прохождащия отвън мрак, говорят си, чашите им просветват, просветва и зъб, просветва и нейното колие и изглежда напълно щастлива, в крайна сметка човек не винаги е достъпен, нужен е такт… бих искала да я попитам: къде беше тази нощ, Хана?, но сега няма да мога, а и всъщност знам, Ада ми каза, значи искам да я попитам: какво правите там?, няколко такта ме делят от нея, но този ритъм на телата не бих могла да го издържа, по-добре е да се закрепя в думите, господинът е прекрасно алиби, отвсякъде се вижда как си говорим, привлича внимание поради златната топка, която сега държи подобно на жезъл почти до брадичката си, за да покаже, че няма нужда непрестанно да се подпира… има си крак, било то увреден като ръката ми…

- всъщност няма защо да ходя при нея – казах му – исках само да видя, че е добре, разхождахме се, после тя не дойде на обяд, после не дойде на вечеря, днес отново я нямаше на обяд…

за нощта естествено не му споменах, само че той спомена:

- необичайно… но зависи къде е била през нощта…

и това вече не мога да претърпя, искам вино, след като ме оставиха и без вилица, и без нож, но аз и тъй не ги ползвам едновременно, сега обаче трябва да изпълня с нещо този час до потъването на небето в морето, винаги има някаква празнота, шупла, която трябва да бъде изпълнена… а тази вечер луната е скрита зад невидими в мрака облаци… може би все пак има значение, останал е само звук и разплискване… докторът навярно ще дойде в такава съвсем истинска нощ, тогава ще моля, иначе няма никакъв смисъл да стоя тук, дори не мога да ям… не мога да се приближа и до Хана…

- бих взела чаша вино, ще отида на бара,

- с удоволствие ще ви придружа, мога да ви помогна…
нима изглежда, че имам нужда от помощ?

- знаете ли, сестра Евдокия ми каза да не се заговарям дълго, няколко думи били достатъчни, за да изпълнят вечерта, а ние с вас говорим вече десет минути… петнайсет?

Това може да се приеме за разговор, все пак бих предпочела да отида сама,

и златната топка очерта кръг в пространството, кръгът се изпълни с поклон, господинът тръгна нанякъде, защо ли не го попитах за името му?, но и той не попита мен… тази вечер имената нямат значение… освен това, ако отида до бара, ще се приближа и до пианото, ще просвиря по клавишите му с поглед, защо не един валс, Шопен… или някой Шуберт на Хана… ако можех да го направя тя би чула и веднага би се присъединила към мен… ще го изсвирим на четири ръце…                                     

                                       мечтание………

и се запровирах към бара; когато вървя хората не изглеждат толкова много, неподвижната точка, от която съм гледала, ги е наслагвала един върху друг, но в движение могат спокойно да се отминават без никакво докосване, траекторията на телата е гъвкава… гъвкаво е и моето тяло, слабо, трябва да се погрижите за тялото, с ядене обаче не се получава, превръзката пречи за друго, а тази вечер съвсем няма да ям и не само аз, почти всички единствено пият, дали някой няма да залъкатуши с преплетени крачки и да падне, спънат от блясъка на паркета, защото няма в какво да се опре, няма маси, грешите, има маси, госпожо, стоят по границите на кръга отрупани като за пиршество, салати, риби, печено пиле, гъши пастет… но пиршество няма, толкова неудобно се ходи с чиния… коктейл... хората се свенят да ядат с ръце, да дъвчат прави… мразя коктейлите; на коктейлите винаги има „салонен лъв”, плъзга се по паркета като този господин, който минава с погледа си през мене, отразява се и се изживява сякаш е Пруст, защо Пруст?, тази вечер съм на царствен коктейл, мила, ще се движа като салонен лъв, ще наблюдавам като един Пруст и ще мисля за тебе, детайли в нашествие претопени в желание за забрава, задушаване, не ме забравяй, скъпа, шепот току в ухото ми и заедно с шепота мъжът отхапва бисквитка, значи имало и бисквитки, а жената му се усмихва кокетно, между белите зъби се мърда езикът й, отчленява нещо и дали от мъжа, дали от жената, дали от бисквитката пониква реч в обратна посока, навътре се кълбят фрази от фаза на зануляване, не, скъпи, просто няма как, ще те забравя… и вече съм почти пред плота на бара, на няколко крачки от рояла, бих искала съвсем да го приближа, той да се докосне до мене, да видя марката му… дали не е Steinway?… или някой съвсем стар, но излъскан Zimmerman?... Път или Мъж?… Пианата не се превеждат, само звучат и не пианото ме докосва, докосва ме рокля проточена до земята с нещо прилично на шлейф, замота се в краката ми и помислих: ще я настъпя, ще я затисна с крак, ето така, нарочно… а тя ще се свлече на земята, под нея естествена голота, глупости, няма естествена голота и естествено не се влачи, но тази вечер на жените роклите са разплискани, напомнят карнавал каравана караваджо от светлина… дестилирани и изсушени светулки… каква неприятна вечер… не знаехте ли, че е забранено?...

плетката от гласове…

- кашмир или коприна?

и не долетя ли миризма на кафе?

би могло „к-то” да е причина като кашмира… и караваджо… оК, мили, оК… и керубини с бонбони или пък сладолед… след „О” трябва да се науча да пиша „К” като копнеж куфар и ку… като куче излегнато пред камина и пламък на свещ, карминени светлини прораснали от караваджо с дестилиран прах от светулки… тази светлина обаче, реалната, е толкова оголено проста, оголозгва фигурите от светлосенки, превръща формите в шаблон, колаж, затова са я обгърнали отвсякъде с коприна, копринени нишки, копринени буби, бубено семе, яйце… само че метаморфозата е обратна – бубено семе, буба, после не помня какво, но между всичко това сън, сън, сън и сън… много сън… и пеперуда. Имаго. Коприна. Били здрави нишките, но огънят със сигурност ги прогаря, пламък и край, тръстиката е по-подходяща… а някои мъже пушат пури, жена държи цигаре и пушекът се стели, извива се като фраза, изтласкана от езиците през устата… изкачва се до тавана, минава покрай стените и излиза навън… мога да се разкашлям като в зеления сън, само че този пушек не е зелен…

- какво ще обичате, госпожо?

вино, разбира се,

- вино…

- бяло или червено? днес е топло, телата също излъчват топлина и още по-топло става, почти всички предпочитат бяло…

- от бялото се чувствам зле…

- разбира се, а и човек не трябва да се съобразява с времето…

- мислите ли, че когато завали ще разхлади?

- утре… тази вечер не…

- затова е така нагнетено…

- ето, госпожо… не казахте точно какво, но ви налях от най-доброто, доверете ми се…

- чашата е кристална…

- като сълза…

момчето ми се усмихна, вероятно си мисли, че се шегува умно, перчемът му се спусна върху очите, прииска ми се да посегна, да го отметна, но единствената ми ръка вече не е свободна, закачена е за тънкото столче на чашата, а бих се посвенила да го пипна с превръзката… очите му останаха скрити… отпих вино…

- и какво следва?

не ме чу, наля следваща чаша на някакъв господин, следва замайване, разбира се, тънка ципа около вътрешната част на черепа, паяжина изтъкана от влажен секрет… защото целия ден не съм яла, пропуснах обяда, може моите крачки да се преплетат и да се спънат в паркета…

и за какво?

…за да пиша някакво „О” с лява ръка, какво напрежение… а само почивка е нужна: нищо, нищожност и нищета… ОК, и отпадане… докторе, така се напрегнах…
чашата се повдига нагоре, светлината на полилея се пречупва в тънките резки на кристала, плъзва се в течността, разпада се в червени отблясъци, виното порозовя… каква тъга, Господи…

и замайване……

….………………..усети как пълзи към главата й и как всичко може да се слее в едно, историята е само една, госпожо, неговите думи са ужасно натрапчиви… Анастасия се огледа, в едното има толкова много детайли, изникват ръце, крака, рамене, тънки презрамки, риза на фино райе, чаши, обувки с роза… и отнякъде свети колието на Хана, отдалеч по правата линия на погледа й в противоположния край, но вече цял час не идва при нея, може би и повече от час, защото вън е тъмно и няма небе, няма море, само ярката светлина, сипеща се от залата застига мрака, толкова силна, бяла, така определена, че отвън трябва да прилича на пламък… огън в кристално шише… но никой не я вижда отвън, вселената е пусто място… беше осем… сега трябва да наближава десет, не, отдавна е отминал и този час, времето се натрупва и мастиленото море навън го показва, но в неспирното ромолене на гласовете никой нищо не е чул, никой не е внимавал за часовника във фоайето, тази вечер трябва много да се внимава… само че господинът имаше предвид стъпките на телата, възможността да катастрофират, когато се мятат насам-натам без никакъв ред… тя също не помни камбанката да е отбелязвала едно, две, три, четири, пет… тази вечер всички се забавляват, звуци в кристалните чаши, преплетени погледи и тела, забравили са за тези така натрапчиво отбелязвани часове, защо пропускат очакването?, или просто си знаят, че никой няма да дойде, след като няма дори една празна маса, подготвена за да чака… и само тя помни, защото има интерес, силен интерес, зависимост, пристрастеност някой да й махне превръзката, моля ви, докторе, днес ме боли ръката, писах с лявата „О”, упражнявах се, но болката съвсем отчетливо се пренася… има някакво възпаление… няма да е лъжа, точно така е, усети я и когато й се прииска да докосне рамото на Ада… и този перчем… дори мисълта за това причинява болка… иска само да го дочака… откакто влезе тук и разбра, че не може да отиде при Хана, само чака… как чака… чакането може да е замайващо,

- мразя да чакам…

- казахте ли нещо, госпожо?

момчето е отметнало перчема, очите му блестят с блясък на свещ, вероятно и нейните изглеждат така, но то е от светлината, отвътре усеща погледа си мътен като мастилен мрак и пълен със светлосенки… трябва да седне някъде… как е възможно да няма дори един стол?, само масите край стените, накуп, и хора накуп… странно колко дисциплинирани са всички, не напускат залата, не прекрачват границата към терасата, а тя е съвсем относителна, всъщност я маркира единствено светлината и една невидима релса, по която биха се плъзнали при нужда стъкла, тънка ивица, като мократа межда на плажа, по която се разхожда заедно с Хана… сега, когато това й хрумна, би искала да опита самата тя, да тръгне наляво към докрай разтворената витрина, да прескочи тънкия улей, и да излезе вън… оттам до морето е близо, може да последва онези стъпки, които отиват и се връщат, отиват и се връщат… и не ги поема земната пръст… само че виното я удари право в главата, така е, когато човек не яде… не би могла да отиде, иска само да седне някъде…

- казахте ли нещо, госпожо?

- не, само бих искала да седна… не виждам обаче стол…

- какво недоглеждане… как не сме помислили!, да не предвидим умората… има един пред рояла…

…тя обаче няма право да сяда там, ако седне клавишите ще я привлекат, ще повдигне лявата си ръка и ще я прекара през тях, изречение за лява ръка, и изведнъж ще се чуе… чук-чук… малкият пръст отвежда ръката надолу и чука в клавишите – чук –

                                        …по тихо…

съвсем близо до нея застана някой, Анастасия повдигна очи, онзи странен човек, който винаги гледа в чинията си и само мигновено подхвърля поглед към хоризонта, после си го прибира…ще забърше ли и нейната кожа?...Кожичка от Прах и паяжината по душата¹… или ще продължи да гледа надолу към крачолите на черния си костюм, тя обаче се вторачи в папийонката му, този е наистина с папийонка, колко смешно, може да я развърже с поглед или да завърже разговор, и да го попита: знаете ли господине как се стриват на прах дестилирани и изсушени светулки?, а той ще продължи да се взира в чинията, разбира се, и сега държи чиния, всъщност в нея гледа, не в крачолите, хората така рядко променят навиците си, крепи я в ръка, после изведнъж я постави на бара в ужасна близост, точно там, където се е подпряла, и Анастасия видя на дъното й кълка, ще ми дадете ли кълката си, господине? сърцето й се претърколи към корема, о, Боже,дали не го изрекох на глас,

                                        случва се човек да произнесе,

дори не я и погледна, тя обаче ще остави чашата си, ще се протегне и просто ще си я вземе с ръка, гладна е, така би трябвало да направи, щом няма кой да сервира… не, не може да продължава, трябва да спре… въобще не контролира тази реч, която напира в нея, налага се да избяга, да се отдалечи, да стигне до стола пред пианото както предложи момчето зад бара, нищо, че клавишите ще я привлекат с носталгиите си, не е опасно, защото няма как да си го позволи без ръце, акордите и арпежите ще останат в нея, не би могла да изпълни желанието с мелодия, песента няма песен…

                                        да ме целува той с целувка на устата,

да ме целува… устата се вкусва, езикът отвътре се всмуква и вино потича в хранопровода, после се изпарява обратно нагоре в главата и се превръща в секрет,
и Анастасия се откъсна от бара, направи две крачки към пианото, трябват й навярно още три, за да стигне стола, кожен, мек, с врътки, които отвеждат нагоре, отвеждат надолу… тогава обаче в залата изведнъж притъмня. Някой изгаси полилея и светлината се прибра в себе си, омекна, останаха да светят само лампите по стените и въздухът изведнъж замря, гласовете се спънаха в сричките, до които са стигнали, гласните отзвучаха, погледите като под команда се обърнаха към вратата и черният господин с папийонка повдигна клепачи и остави очите си там, не ги върна обратно в чинията си, а Анастасия спря в края на бара, където беше стигнала и главата й изведнъж се избистри, паяжината се разплете…

………………………………..
О, възкликна Анастасия,

но изглежда всички възкликнаха в собствената форма на разочарование и в собствения си гласен звук, тъй че моето „О” съвсем се разми, когато на вратата, вместо докторът, се появи старчето от рецепцията в тъмновишнев костюм и жабо под гушата, а зад него още трима мъже с големи тумбести чанти; познах единия, онзи същият, който окачи зелената картина на стената пред леглото ми, значи тия са работници по поддръжката, само че сега не са облечени в работни комбинезони, а в панталони и бели ризи, влязоха след старчето и всички инстинктивно им отварят път, разделят се в шпалир край групата, която се устреми в посока към бара, точно към мене,

разбира се не към нея,

целта изглежда е роялът, така трябва да е и вече съвсем бистро се ориентирам, въпреки настъпилия сумрак и възвърналите се светлосенки, ето, старчето върви напред и кима усмихнато, изкуствените зъби подчертават формата на черепа, досущ черепа до ръката на света Тереза, само с остатък от плът и кожа, очите малки, но в огромни орбити с тъмни кръгове, а около неговата усмивка изглежда всички са вече усмихнати, докрай изкуствено, защото очакването им трябва да е било друго, моето също, излъгани сме, старчето обаче е неустоимо в поклоните и любезността, и когато стигна рояла спря, зад него спряха мъжете и оставиха чантите си на пода, тогава от една група насреща се отдели сестра Лара, зад нея госпожица Вера я следва по петите в ужасна тюлена рокля, разлюлян бюст, бяло цвете забучено в свивката на гърдите, и през отворената пътека двете също се упътиха право към мене,

не към нея, разбира се,

случайно се озовах на това място, където те спряха, между плота на бара и рояла, и госпожица Вера, щом ме видя, съучастнически намигна, повдигна ръката си за поздрав и ме докосна по рамото съвсем интимно, ще видиш сега, мила, само слушай, а сестра Лара измъкна един микрофон, скрит под открехнатия капак на пианото, придърпа с другата ръка полата си, за да легне точно на възпълния й ханш, и след приканваща усмивка към залата започна мили дами и господа, мили дами… преумноженият глас поряза въздуха, закънтя в неестествени звуци около главите на хората, предизвика гримаси на болка в ушите и сестра Лара се сепна, помоли някакъв неясно къде стоящ човек да намали звука, почука с пръст по главичката на микрофона, духна, после пак каза нещо… само че този, който трябваше да се справи с озвучаването явно сгреши, тъй че казаното потъна в пращене и насложени един върху друг шумове, само аз и тези около мене разбрахме: сега особено трябва да внимаваме и целите да сме в слух:

- внимавайте.

повтори сестра Лара след достатъчно дълга пауза, за да даде време да се стабилизира звуковата вълна и после смело се впусна в собствения си глас, който безпроблемно обходи залата поне в нейните уши, но в моите думите продължиха да долитат в някакъв двоен план, насложени в ехо от противоположния край и отразени в стената, микрофония, и понечих да запуша ушите си, само че няма как да ги притисна с една ръка и се напрегнах да съединя звуците, да ги наместя в не докрай установен двуглас,
- внимавайте… дами господа дами… прас… важно е…прас… за внимание… прас… да дойде съвсем лично, но той лично почти… прас… в наличен звук образ и…прас… ще прожектираме… лице в лице… глас… прас… докато работниците сглобят машината нещо приятно дами и….

прас…

някой свирна пронизително, надигна се ропот и сестра Лара се спря, огледа смутено залата и остави микрофона в кутията на рояла,

- явно не става, тук никога не сме били добре с техниката, внимавайте…
каза, вероятно и това никой не чу, гласът й гъгне и е ужасно слаб, има хора с такива гласни струни, думите потъват обратно в гърлата им и дори на крачка от нея едва разбрах… все пак някой ще свири – кой ще свири? парчета най-разнообразни и от всякакъв вид ще бъдат изпълнени, можете да танцувате, дами и господа, някой си господин Дени – кой е господин Дени?, или може да е било Денди, но ако е денди не би бил господин… не, господин е, защото разказа за някаква кариера и много цветя, а после гласът й се изви във фалцет и съвсем ясно се чу,

- господин Дени толкова лесно се въодушевява, нали, господин Дени, ето, въодушевете се и сега…

и до сестра Лара пристъпи старчето… то ще свири?, прилича наистина на „денди” с този вишнев костюм, жабото под гушката му се движи и изглежда прекомерно въодушевено както му беше заръчано, почти избута сестра Лара от мястото й, направи три поклона на три страни с бляскави зъби, което накара някой отпред да изръкопляска, други обаче покриха устата си с шепи, за да прикрият смях и в залата плъзна шум, вълнение някакво, единствено работниците по поддръжката не обърнаха внимание на поклоните и вместо да се присъединят към публиката, започнаха невъзпитано да отварят чантите встрани от пианото, явно имаха важна работа, но каква не разбрах, речта на сестра Лара не беше пълна, нещо още е трябвало да обясни, поради което и госпожица Вера се развълнува заедно със залата и отново ме докосна по рамото, изшептя в ухото ми аз ще пея, някой трябва да обяви… но в този момент старчето отвори докрай капака на рояла, толкова е мъничко старчето, че едва успя да подпре пръчката в дупчицата, но така роялът неочаквано стана голям, извиси се и всекиму се проясни какво трябва да се очаква, ръкопляскания, дами и господа, ръкопляскания, и старчето най-сетне направи онази заветна крачка към кожения стол, която така исках аз да направя, и седна, краката му едва опряха в педалите, понечи да хване врътките, за да се спусне надолу, така обаче ще му е ниско на ръцете, помислих и в този миг и то осъзна, отказа се, само премести тялото по-напред, за да добие опора, включи лампичка над пюпитъра, клавиатурата светна, заблестяха клавишите, съвсем бели, съвсем черни, и ето на, вдигна ръцете си…

един акорд прозвуча, по-скоро отгърмя и старчето скочи в миг, за да извади микрофона, забравен някъде върху струните, натисна копче, духна, главичката не отрази дъх и го захвърли небрежно на пода… седна пак и посегна с кокалести ръце, много големи… и се впусна върху клавишите…

What a wonderful world…

What a wonderful world…

What a wonderful world…

в залата усмивки се разляха върху устните заедно с припяване между зъбите и о, колко мило, каква изненада!, коприна зашумоля… не очаквах, бях си въобразила някакъв валс, но вероятно така трябва да е, а и той може да е бил кабаретен пианист, какъв друг… и what a wonderful world ливна отвсякъде заедно със спомен за синьо небе, облаци и рози от двете страни на бара… музиката привлича, пеперуда устремена към папийонка, заплита телата като думите в звучни мрежи и всички започват да приближават пианото, идват към мене,

не към нея, разбира се,

на лошо място ми се е случило да застана, ще се скупчат наоколо в неприятна близост, въпреки че никой не приближава насам заради мен, сигурно са любопитни да надзърнат как ръцете на старчето играят върху клавишите и някой припява фалшиво what a wonderful world, ушите ми никога не са били издръжливи, а усмивката на старчето става все по-широка, това не е ли усмивката на Армстронг? с бели зъби, само фонът е сбъркан… бяло върху сбръчкан бял пергамент, отдолу череп, в орбитите очи… и все повече звук се изпълва с how do you do и I love you… всъщност умее да свири, не може да се отрече, въодушевява и телата се движат, госпожица Вера потропва с краката си и рамене тръпнат… няма никакъв шанс да се измъкна оттук поне докато трае прекрасният свят, просто съм попаднала не на място и бих си тръгнала веднага, в тълпата се чувствам зле, мразя тълпи, а вече е пълно наоколо и роялът е съвсем ограден, всички са тук, само не виждам Хана, бих я хванала за ръката да я измъкна, ако трябва с ранената ръка бих я хванала, но пък тя иска завинаги да остане… няма никога да разбера защо, нито какво означава „завинаги”… не съзирам и Ада, може да са се скрили някъде по-встрани, дали не са си тръгнали... какво всъщност аз правя тук?... кръгът става все по-плътен, само работниците по поддръжката са се оттеглили встрани и продължават да сглобяват… прилича на апарат за прожектиране поставен върху висок статив, като онези машини от миналото с лента отвън… ще прожектираме каза сестра Лара, значи ще прожектират… ако съзра сестра Евдокия бих тръгнала към нея да я попитам какво следва, сестра Евдокия?, прекрасно алиби да се махна оттук, но не я виждам… Няма я… Лъже, че винаги е на разположение… изоставила ме е… изоставена съм… и господинът със сведения поглед и папийонка вече е изял кълката, пеперудата е глътнала цветето… чинията е празна, но и сега продължава да гледа в нея, музиката не го вълнува… мен вълнува ли ме?, не, точно това не, бих искала аз да мога да свиря, ако трябва бих издрънкала нещо съвсем лековато, детска песничка, котешки марш, само да докосна клавишите, бели и черни… като черната рокля на Ада и белите рамене… но няма как да изместя старчето, то всъщност импровизира така въодушевено и темето лъскаво се поклаща в ритъм, блести… а ръцете му са несъразмерно големи, но и черепът е голям, може би времето свива само тялото, скелетът се събира преди да изчезне завинаги… отново „завинаги”… и ръцете замряха в последен арпеж… сега какво следва?… каквото и да е не искам да чувам, ще се измъкна оттук…

ще се измъкна.

...и си прибрах ръката до гърдите, трябва да се внимава, и се запровирах, въобще не ме интересува, че с лакътя трябва да размествам хора, че пръстите на лявата ми ръка се закачат в коланчета, ленти, герданчета и пайети, всъщност разстоянието е малко и за минути ще бъда отзад, там виждам онзи мъж със златната топка, подпрян на бастуна надзърта, стъпил на пръстите на единия си крак, а увреденият му виси, по-разумен е от мене, не се е напъхал в тълпата, но и аз не бих, ако знаех, случайно се озовах там, а зад гърба си чувам как госпожица Вера пее o, mio, o, mio и гласът й се извива във фалцет, фалшиво, няма ли да ме напусне това „о”?... какво се меси тя в него…

…и хората са вече зад мен. Диша се. Дори пред шведската маса край стената не е останал човек… мога да ям, никой няма да види как бъркам в чиниите с ръка… толкова съм гладна, само да избера точно какво, има от всичко, но не бих могла да си намажа гъши пастет… една кълка, разбира се, толкова лесно се яде кълка с препечена кожичка…
и си взех, и отхапах.

…в този момент се чу трясък и едновременно с него на стената зад рояла като гилотина се спусна бял екран, посече ритъма без предупреждение и музиката прекъсна насред фразата в преходен акорд, увисна без да се разреши, а гласът на госпожица Вера застърга и се разпадна в трели завъртени около „си”… ушите ми писнаха… Вероятно някой работник по поддръжката направи това, предизвиквайки мигновена суматоха, не би следвало без предупреждение, защо трябва всичко да се случва без предупреждение?… суматохата обаче не ме засяга, никак не ме вълнува, стресна ме само и няма защо да се интересувам какво става отпред, и тъй друго не виждам освен екрана, а в устата ми вкусна кълка и нищо няма да ме спре да оглозгам кокалчето докрай, после ми трябва само салфетка…

- ето салфетка,

ръката на Ада,

- благодаря,

казах, оставих кокалчето в една празна чиния и я поех, изтрих пръстите, устните оставиха следи от мазнина и червило…

- тази вечеря беше съвсем неудобна за мен.

- предполагам…

- надявах се да дойде, да го помоля, но е твърде късно, утре сутрин ще си запиша час.

Ада ме погледна скептично, устните без усмивка, и не успях да питам с какво не е съгласна или в какво не вярва, защото в този момент някой изгаси цялото осветление и вече различавах само белите й рамене, белия профил в черния фон на обзелата пространството тъмнина, но и те сякаш угаснаха, когато върху платното над рояла изгря бяла точка, съсредоточи се и заигра като светулка, бавно се уголеми,

- ще прожектират?

блесна остро в очите и целият екран се освети, равно светъл и бял, после отгоре му невидим молив започна да драска линии, черни точки припукаха хоризонтали и вертикали, диагонали разчертаха мигновени триъгълници, ромбове, квадрати, зигзаг, електрокардиограма… Графика на абстракционист… Сънувала съм го. Това обаче е негатив, нещо обратно, обърнато, плоско, но съвсем реално за разлика от съня и очите опитват да съединят картина, както умът се опитва насън… тялото се напряга… и нищо… Въздух няма, дори и зелен, само драскулки… снежинки… после някой изправи фокуса, светлината се съсредоточи и окончателно победи: чисто, бяло, светулката насочи прожектора си… изгря белият квадрат на Малевич… съвсем бял… Нищо… Припукването спря, тишина и нечия глава мина през лъча на машината…

о, виж…

главата на Хана, не знам дали Ада видя профила й, косата обуздана във високо вдигната шнола се отпечата в бялото на екрана, носът и брадичката, но само за миг, защото още една глава се насложи върху нейната, после още една, скри я окончателно и Хана явно се премести встрани, излезе от лъча, помъчих се с очи да премина рамката на екрана, някак да я проследя, но там е настанена единствено тъмнина и няма видимост, само от проскърцването на паркета става ясно, че хората се бутат, подреждат се, търсят пролуки, процеп, за да си отворят пространство за линията на погледа, сякаш са в киносалон, но столове няма, за да обуздаят телата в местата им… няма как да се въдвори ред…

тихо!…

гласът на сестра Евдокия долетя отнякъде и лентата превъртя празните кадри, стигна до Кадър и се яви онзи ъгъл от кабинета на доктора с ниска масичка и фотьойли, където двамата пихме чай, черно-бялата картина покри цветния спомен, измести го, колко много време измина оттогава, всъщност тринадесет дни, но сякаш беше толкова отдавна и толкова преди… замириса на липа и на мащерка, мирис примесен с вкус на лимон, кисело и горчиво отвътре докосна небцето ми… нищо сякаш не е променено... Камерата обаче лови стената срещу масичката, а на нея бяло петно, там беше картината, която той ми подари и сега само петното виси, по-бяло от бялото, значи има промяна, благодаря докторе, а лентата продължава да се върти и в притихналата зала се чува жуженето й, но кадърът не се променя, само тупти, ръката, която е държала камерата не е била сигурна в себе си и картината дразни очите с едва доловимото движение, което измества едва-едва масичката… фотьойлите… светът се люлее… размазване… ако продължи дълго, очите няма да издържат, а трябва, защото сега със сигурност ще се яви той, би могъл дори да бъде проследен как влиза през вратата и се насочва натам, където пихме чай двамата, аз така бих направила, ако камерата е в моите ръце, тя обаче продължава да стои вторачена в мястото и едновременно с това да трепери… фотьойлите, масичката… върху нея съвсем същата чашка, но само една, захарница няма… той пи чая така: чист, без захар и дори без лимон… значи всичко е приготвено точно за него… Много дълъг е този кадър… бих го минимализирала до един миг, само че в тези снимки няма монтаж, кой би си играл да монтира и човекът с камерата явно чака той да влезе в този момент… в онзи момент… кога ли е точно моментът?... някакъв миг, който е бил, но още не е… и в който той е седнал пред масичката, за да каже, което трябва да бъде казано… въпреки че кому е нужно да се снима всичко това, вместо просто да дойде при нас и да направи съобщението си… ако има съобщение… или просто да ни поздрави: мили дами и господа, мили дами… или дори съвсем лично:

скъпи… Анастасия… и Хана… и Ада… госпожице Вера…

каква глупост!, съвсем невъзможно, не може да изрече всички имена, разбира се, би се превърнало в поменик, но не би било зле, така бих чула името дори на онзи господин, който винаги гледа в чинията си и вероятно му е трудно да изрича поради смущение на душата… на сърцето… на гръдния кош… всеки има смущение… някъде… затова някога ще опитам: как се казвате, господине?, а само преди малко мислех да го попитам за дестилираните светулки и как се стриват на прах, но всъщност просто исках да му изям кълката… това обаче е болна фантазия, покълваща в празното, защото Кадърът продължава да си стои там, където си е и това също е болна фантазия… ще питам с шепот Ада докога, тя поне със сигурност стои неподвижно до мен, гледа и може би знае,

- какво следва, Ада?

- не знам,

а ръката с камерата все по-силно да трепери, човекът явно си няма статив, за да се справи с тази статика и очите ме заболяват, масата играе, бялото петно на стената се размазва все повече, фотьойлите ще се плъзнат по пода… толкова много фотографи има тук, не намериха ли специалист?... освен ако е друга причината… Не, не е камерата. Лентата сякаш задира, защото кадърът се разфокусира, трябва да притворя очите си, не мога да гледам, болка… още болка…

О, казах.

…и някой започна да свири с уста, възмути се, някой затропа, някой запляска и постепенно шумът се превърна в тътен, прилив, брожение…

О, казах,

тогава на екрана се появи петно, започна бавно да прогаря масичката, чашката, плъзна през фотьойлите до бялото на стената… и лентата прегоря. Скъса се. За миг екранът остана съвсем бял, осветен от прожектора, после работникът по поддръжката изгаси машината. Мрак и мирис на изгоряло се смесиха с гласните в залата,

аааа,

и

ееее,

и

оооооо

и някой светна, разплиска се светлината,

О!,

възкликна Анастасия…

плисна като плесница. Лъчите бликнаха от огромния полилей, заслепиха ме…

мразя прекомерната светлина,

а в залата хората викат… Тогава сестра Евдокия най-после се появи, извиси се, стъпила на единствения стол пред пианото, за да я видят всички и почти пропя с изнесен напред глас тишина дами и господа, тишина, и щом усети притихване, продължи отмерено, отчетливо, буква по буква, сричка по сричка, ритмично:

Извини се.

- Извиняваме се, дами и господа. Техниката е стара. Стара. Бъдете снизходителни, сега ще кажа всичко. Всичко.

И каза:

Вечерята била в своя край.

- …ще трябва да се разотидете, скъпи дами и господа, вечерята свърши. Свърши.

Преди да се разотидем докторът искал да ни съобщи лично от лентата, но ето на, не успял: в следващите две седмици ще отсъства. Причините – лични. Понякога се случвали лични неща,

- дами и господа. Случват се.

За да не прекъсва работата си обаче, за да следи всеки от нас, моли ни. Той моли. Всеки ден, всяка вечер. По залез най-добре. В привечерие. Но можело и в друг час. Да му написваме на лист. Всеки. Как точно се чувства. Как почива. Въобще, каквото бихме му казали, по избор.

- моля ви, дами и господа… Мо-ли ви.

Тези листчета щели да му бъдат предавани. Лично. Нищо не можело да бъде прекъснато,

- нищо няма да бъде прекъсвано, дами и господа, на всяка вечеря ще ги събираме. От всекиго лично.

дори листчетата щели да бъдат раздадени в стаите ни, заедно с химикалки. Може моливи.

- на когото както му е удобно, дами и господа, както му е угодно.

И това било всичко. Нищо повече, искал лично да го съобщи, само че… ето…

- това е техниката, дами и господа. А сега се разотивайте, господин Дени ще ви изпрати с музика, ще замести доколкото е възможно… за да бъде приятно… отстъпвам ви мястото, господин Дени, импровизирайте, довършете вечерта…
сестра Евдокия изчезна, спусна се долу. Не я виждам вече. И старчето не се вижда, има твърде много тела, но се чува, засвири:

Tea for two

засвири,

Tea for two…

масичката, фотьойлите, чашката… чашката беше една…

сега трябва да си вървя, да изляза, Ада вече не е до мен, тръгнала е веднага, трябва и аз веднага... да изпреваря другите, да се прибера преди Хана… да чуя как тя се прибира… На стълбите ще стане стълпотворение, пред асансьорите… а краката тежат, цяла вечер права… и всички ще се втурнат към стаите си, няма дори да дослушат Tea for two… Two for tea…то е за изпращане и токчета тракат… сестра Евдокия каза…

Tea for two.

не се отнася до мен това с писането, няма как… сега обаче не мога да мисля, не само краката, главата тежи, а Хана трябва да е останала назад, утре ще пием кафе на терасата…

Tea…

for two.

може и чай.

for two.

for tea.

…и май успях, стълбите още са празни, звуците отзвучават, само Tea for two …

натрапчиво…..

а boy for you.

And

girl for me……

……..отзвуча и заглъхна. Свърши.

--------------------------------

¹Емили Дикинсън

-----------------------------------------------------------------------------------

Емилия Дворянова, "При входа на морето", ИК "Обсидиан", София, 2015

------------------------------------------------------------------------------------------------

© Емилия Дворянова
© e-Lit.info Сайт за литература, 2016