Ще споделя няколко изречения за новата поетична книга на Дачо Господинов “Очила с тъмни стъкла” единствено и само като човек, който обича поезията.
Книгата съдържа стихотворения, краткостишия, импресии и преводи.
Сполучливо е откритието на заглавието, което не е никак случайно.
През тъмните стъкла на очилата към белия стих погледът на автора е оригинален, автентичен и съвсем негов си – Дачовски.
Не зная доколко се е раздвижило сивото вещество под косата ми, но имаше раздвижване, повярвайте, и то на ниво изненада, емоция и оригиналност, на всичкото отгоре прогледнах в цветовете, в различните нюанси на сивото, тъгата, фрагментите, във вариантите за трансформация на очевидни стари и новооткрити истини от автора по неочакван и необичаен начин.
Винаги, разлиствайки творческите споделяния на даден автор, си задавам въпроса кой е той. Дачо Господинов ми е познат като човек, приятел и автор. Сензитивност, доброта и откровеност са черти на характера му, които всеки може да открие при общуване със самия него, както и при съприкосновение с творбите му.
В новата му книга поглеждам и проглеждам в поета - неудобен, раним, нелогичен, осъзнал своето несъвършенство, но и своята цена и значимост в “докоснатите с обич измерения”. Той е наблюдател, художник и философ, който често просто фотографира фрагментарно, е, не чак толкова просто, разбира се.
Той е човекът, който живее с аромата на старите книги, откривайки истини за себе си, морето, загубата, лудостта, която е “близост до Бога”. Той е човекът, който проглежда в любовта, а тя сама по себе си понякога се нарича Любов 2 и се фокусира в един финален въпрос- риторичен.
Погледът на Дачо към титаните на българската литература Пейо Яворов и Гео Милев е едно талантливо и незаглъхващо преклонение.
Талантът му се проявява и в преобръщането нопаки на всеизвестни сказки.
Очилата му помагат да се вгледа в мъртвите очи на селото, в паничката на просяка, в потрепващите чадъри на кафенето да види отпуснати криле и … момичето, което ги прегръща - една запомняща се и въздействаща картина, както и оня кървящ залез - слънчева кръв върху галактическия фрак… Само тъмните очила на Дачо могат да видят слънчогледите като нарциси, а в стиховете “Космос от обич и горест.”
Той е този, който наднича с очите на майката, на липсата, на болката отгоре, този, който проглежда в тъмното на вечерта, в тъмното и празното на бащиния си дом.
И може ли да виним тъмните стъкла на очилата, че в красивия символ на мира видяха хляб и зрелища…
Тъмните очила на стъклата… топлина, убежище и обич, така необходими за откриване на светлика, а чрез него и на цялата пъстрота на живота – калейдоскоп, към който Дачо Господинов проявява своята изключителна чувствителност на човек и творец.
И така, Дачо, знаеш ли как те виждам аз?
С моите очила, през моите стъкла? Не, те не са розови. Виждам те реален и истински в много и различни характеристики на емоционалния и художествен кадър.
А най-ярко съзирам на Билото един ювелир, който копае усърдно в златодайната си жила.
Бъди здрав!
13 ноември 2023 г.
Още за книгата: тук
-----------------------------------------------------------------------
© Алина Стоянова
© e-Lit.info Сайт за литература, 2023