Романът на Дияна Боева не е история за травма от онова-това време. Той по-скоро е история на скръбта за и от травмиращите събития.
Има две сюжетни линии, които формално не се смесват, а вървят паралелно. Смесват се някъде в „нашето сърце” и може би във финала на оживелия баща. Едната е дневник на Ели Хаджидимитрова (горката жена опетнявала името на вожда Димитров, не може ли да махне това „хаджи” от фамилията си?), младо образовано момиче, изселено в лагер за превъзпитание; семейството й също своевременно е затрито. Действието в дневника се развива през 50-те години на младия социализъм, когато се „наливаха основите”. Втората сюжетна линия е от 80-те години, включително момента на падането на Тодор Живков, и дава картината на едно семейството. Връзката между двете линии е Ирена – дъщеря на Ели от изправителния лагер на 50-те и съпруга на Богомил от семейството на 80-те.
Смисълът на романовото действие е в преработването на миналото. Най-напред Ели Хаджидимитрова е тотално объркана, съдбите в лагера са объркани, Богомил е объркан, циганката Мевледа е объркана, съседите на семейството са наново объркани във „възродителния процес” и т.н. История на обърканите ценности в страната между 50-те и 80-те години на миналия век. И ние почти сме принудени да сглобим историята. Защо го правим, трябва ли да си с-тъжняваме настоящето, което и без друго…? Опитваме не просто да възкресим някакви призраци от миналото, а да възкресим именно нашите предци, без тях сме половин същества. Копнежът по нашата настояща цялостност минава през комунистическото минало. Психологическите травми на онези хора се оказват наши. Да намерим езика на тази връзка не е лесна работа.
В „Писма за оригами” дневниковата линия е много по-убедителна, тя е увлекателна. Новата от 80-те е по-тромава, на места повторителна. Направена е да изглежда музейна, като са сложени в курсив всички имена на реалии от соца – детски играчки, дъвки, наименования. Това отделя и подчертава, но прави нещата да стоят изкуствено, измислени нарочно за случая, събрани накуп самоцелно. Не мисля, че тази музейност е била добра идея. Като цяло, има доста самоцелни моменти, но аз знам колко е трудно да се напише подобна творба. Проектът отнема на авторката три години и консултации с много хора.
„Писма за оригами” по своята природа е рядка творба, социалистическа антиутопия. Тя създава свят, в който читателят живее и състрадава. Изключително правдоподобна е дневниковата история на Ели, в нея има вълнуваща любов, тоталитарен страх и дълбока философичност. Тя звучи като автентично свидетелство за невъзможното право на човек да бъде себе си в изправителния лагер. И ако тя успява все пак да има донякъде пълноценна любовна връзка, то е, защото Русанов в някакъв смисъл е двоен агент, човек на Ели, но и компромисен човек на новата власт. Съвсем достоверно е описана и липсата на още едно базово човешко право, това на собствения живот, който може всеки момент да бъде физически унищожен, сякаш той не е твой, а държавен, чужд. Оцеляването на Ели в лагера е несигурно, отношението към нейния свят и култура е брутално. Романът може да говори интелигентно, прямо и вълнуващо, може и умно да премълчава. Ели Хаджидимитрова постоянно е подозирана в това, че живее своя, а не общия, целеви, държавен живот. Тя от своя страна, постепенно започва да влиза в полето на подозрение и да се учи да бъде зла. Така и не й се получава, затова умира, а дневникът й продължава да бъде четен и пазен от Мевледа, Ирена, Богомил. Последният, някак външен, зет на починалата Ели, опитва да проумее миналото по свой драматичен начин. Син на „борци”, той проумява миналото през очите на „народни врагове”. В крайна сметка, историята в дневника завършва при историята на младото семейство в края на 80-те. Ирена е извикана във Външно министерство, където тя отива с наследения страх от изчезване, вместо това, разбира, че уж катастрофиралият през 50-те нейн баща Александър Русанов е жив и живее в Австрия. Стената е паднала и той най-сетне ще види дъщеря си.
През 89-а на всички нас ни се струваше, че заплахи повече няма да съществуват. Напълно щастливи не успяхме да станем, но депресирани – да. Защото процесът на преработка на миналото е трудоемка работа и камбаната бие за всеки от нас. Книгата поема част от вината за липсващите разкази. Тя разказва един от тях и честно предлага своя начин. Съставена бавно, по-умно, отколкото разумно, на места е повече отговорна майка, отколкото непослушно дете. Тайно носи критиката за себе си. По същия начин в една друга книга, издадена пак от „Ерго” в превод на изящния Юлиан Жилиев – „Против Сент-Бьов и други есета” (2012), предговарящият Бернар дьо Фалоа пише, че Марсел Пруст, освен всичко друго, извършил революция и в критиката: у всеки творец имало по един скрит критик, защото „един роман на Балзак и една картина на Моне са преди всичко идея за роман и идея за картина".
-------------------------------------------------------------------------------------
Дияна Боева, „Писма за оригами”, ИК „Ерго”, София, 2016
--------------------------------------------------------------------------------------
Копирано от: http://kultura.bg/
---------------------------------------------------------------------------------------
© Десислава Неделчева
© e-Lit.info Сайт за литература, 2016