Есенна нежност

Пожълтялата бреза ме изпълва
с нежност и със топлина.
Наметнала е златна пелерина –
смълчана в есенната тишина.
Притискам ствола бял:
„Обичам те, вълшебна красота!”
Листата се завръщат при земята.
Прегръщат нежно майчината гръд.
В нозете ми постлан е
килим от топли шарки –
и жълто, и кафяво, и лила.
Във тишината цветна – нежен
                                                листопад.

Дочувам стъпките на лятото,
което си отива.
С тих глас ме зове
пътеката към хълма:
„Ела, запалила е есента огньове
в оранжево, златисто и червено.
Стопли измръзналите си нозе!
Стопли сърцето си!”
Вървя нагоре.
Зад себе си оставям
призрачните сенки
на оголели дървеса,
обвити в самота.

Зимна соната

По бялата пътека,
скована от студа –
ето, от върха
се спуска вечерта
с букет от ледени цветя
и оживява
паноптикумът на небето.
На лов отново тръгва Орион.
Голямото куче го следва.
Води пилците си Квачката.
И пак са заедно Близнаците.
Призрачна във тишината ледена
Луната сред звездите плува,
обвита в хало от цветове и звуци...
Тя изпълнява Зимната соната.

---------------------------------------------------------------------------------------

© Надка Данкова
© e-Lit.info Сайт за литература, 2016