времето се разваля
"Навярно иде зима? Аз не знам."
Ани Илков
мислеше ще ти се размине
но вятърът спря
и в затишието започна дъждът
и валя валя
клоните се приведоха
все по-надолу
все по-близо
до отворените пори на пръстта
нашата кротка майка
има болки
които не си отиват
упорито стоят
забити някъде в тила
смъдящи болки
не се придвижват
нито напред нито назад
не помръдват
разрастват се с времето
сякаш са част от тялото
не може да се отреже
не може да се изолира
напомня за себе си постоянно
като нещо което си взел
а не можеш да върнеш
хармония
допрели глави
три циганчета
клечат
ровят
с пръчки в калта
три циганчета
допрели глави
ровят в калта
три циганчета
ровят в калта
циганчета
кал
въведение към стихотворение
което предстои да бъде написано
в памет на приятеля Жоро
поета Рупчев
събудих се вчера със стихотворение в главата
в което говорех с теб трудно беше
като разговор за поезия
как пишем какво четем
и си спомних
че си четяхме стихотворения
ти ми казваше вицове
пускахме си музика по телефона нощем
докато ти си буден
а аз не заспивам били сме на 16-17
искахме да прочетем света
в зоната го пускаха капка по капка
ти се шегуваше с това както и с болестта си
пушехме пиехме и разговаряхме церемониално
лежейки гледайки в тавана
лудата тъкмо я отнасяха
увита в оранжевото одеяло
пианото в стаята не издаваше звук
както сега мълчиш
един ден видях в квартала
майка ти съсипана
беше изгубила надежда а ти
държеше в ръка болестта (как да й обясня)
като монета с която играем ези-тура
коя страна печелеше не разбрахме но
докато говорехме с часове
понякога излизах на балкона на стаята ти
и гледах в грозните съседни дворове
където беше бараката на майстора
на пластмасови човечета
после се гмурвах обратно в одимената
до невъможност твоя обител
ти почти не мърдашe вече
каза
извадИ ми една от чекмеджето с успокоителните
скрита e
и аз го направих
цигарата изгоря докрай до жълтото на пръстите
пепелта се ръсеше в кафето до леглото на стола
до леглото леглото леглото
не плаках
толкова пъти беше опитвал да сложиш край
после като гледах
последния автограф който ми беше дал
едвам разчетим ръката трепери
дълго преди финала
неутешимо плаках
днес чувам гласа ти
другарке ма не е хубаво това стихотворение
не е твое прилича на начало на мемоари
отговарям
по стълбата към небето вървя
и си повтарям въпроса ти
оня въпрос
защо издишат нашите стихове
а твоите не
напускане на дома
синът ми:
излизам
дъщеря ми:
блузата ти е смачкана
отивам при майка ми:
какво искаш за ядене
питам
а искам да я прегърна
ето човека
"Не, не мога да ти кажа нищо сигурно за през зимата,
как да преминеш подсвирквайки през тези дни"
Крум Ацев
ранно утро в мъглата
мъжът изгребва
пепел от камината
слага дърва
разгаря огъня
пита
какво му е на човека
въпрос към огъня
огънят е
изтощен от повтаряне
човекът е
прегърбен над огъня
в празната стая
няма отговор
огън гори
мъгла се стеле
той
мълчи
седи на пейката
ръжда е прояла желязото
избива навън
боята се лющи
дървото се пука
вятър свири в пролуките
коленете болят
главата тежи
последната глътка
засяда в гърлото
кашля преглъща
размърдва се става
ангелът влачи криле по земята
ангелът се забавя
избързва смъртта
ето ги
да пристигат заедно
така
"и тук може да се живее"
Ева Липска
и така може да се живее
на студено
на тъмно
на гладно
между зъбите
само с възглавницата на думите
---------------------------------------------------------------------------------------
Силвия Чолева, "От небето до земята", ИК "Жанет 45", Пловдив, 2015
---------------------------------------------------------------------------------------
© Силвия Чолева
© e-Lit.info Сайт за литература, 2016