Слънцето отвън загасва бавно и се чува една от последните коли изскубнали се от трафика към дома след работа, паркираща пред жилищна кооперация. „Чаша уиски – голямо, с лед!“- поредната тиха и скучна вечер в празен и стар бар. Поредната заигравка с мръсната стъклена чаша и чуждите отпечатъци по нея. Леко приведен, с ръка на челото, която да подпира главата му, набола брада и големи, дълбоки, кафяви очи.Същият цвят като коженото яке върху него. Такива, в които можеш да се взираш с часове и да видиш всичко. Такива, на които знаеш, че може да довериш и най-съкровената тайна.
Първа глътка – голяма и дълга, помага му да изключи средата около себе си. Звукът от миенето на съдове и мърморенето на бармана, минорната музика от старата уредба, киселите разговори на посетителите от съседните маси, цигарения дим в тежкия въздух, уханието на старо дърво, пропито от алкохолни изпарения, плюнки, банални разсъждения, покварени мечти и изгубено време. Както всяко начало и тази глътка е тежка, непредсказуема. След нея изтръпва и търпеливо чака да достигне в кръвта му и да се смеси с нея. Стори му се, че дочува шепот. Извръща глава настрани, ала видя само мигащите лъчи на румения залез през лентите, окачени на вратата. Сетне пак се обърна към полупразните рафтове, наредени с полупълни бутилки. Загледа се, все едно търси нещо, докато отново се спря върху продупчените изрезки от вестник, забодени с кабърчета на стелажа. Сякаш всичко внезапно придоби смисъл и се подреди. Но не беше така.
Втора глътка и започва трескаво пътуване през албум от пейзажи и моменти, запечатани в съзнанието му. Спонтанно препускане в проблясъци от мигове, заровени дълбоко, сякаш нарочно изплували, търсещи въздух: стъпки в делнично студено утро и дълбок аромат на бор. Облаците надвисват над голия хълм, който се издига до езерото и се оглежда гордо в него. Няма слънце, но пак е красиво. Стъпките се забързват и здраво се забиват в тази устойчива, богата на растителност земя. Пробива си път през рохкавата почва, влажните камъни, покрити с мек, зелен мъх, през разпръснатите като войници дървета и се насочва към голите скали. Покатерва се ловко и когато стига най-горе, се озовава насред поляна пълна с ароматни билки. Звън. Жега и шум, звук от китара като песен за фон, изпълнена от уличен музикант. Дълга алея и детски глъч. Започва да бяга, тича сред счупени пейки и мокри цветя, светещи фонтани и забравени паметници, приятни запознанства и изтощителни сбогувания, нежни целувки и блажени споделяния, чисти сълзи заради мръсни постъпки, гневни телефонни обаждания, летни песни, изпотени бирени бутилки, сладки и солени пуканки, колички за сладолед, брошури за промоции и театрални афиши. Тича през мост, а от другата страна махат малки деца, бягат и кучета след пръчки и топки. Лампите светват и фенери изпълват небето, докато хвърчилата се снишават. Залезът се прозява и изгасва като ароматна свещ. Шум от листа, забравена дреха, напоена с два парфюма, светкавица от фотоапарат запечатваща завинаги на лента един момент, едно преживяване. И после пак - светът се върти и не може да го надбяга, не може да изпревари бъдещето, а миналото изглежда толкова близко и толкова омайно, че не иска да засяда в настоящето… Като чергар, който няма вече какво да дири - у дома е отегчително, а по пътя е самотно. Спря и задиша дълбоко. Всичко наоколо засиява, всяка частица лъщи като суров диамант на брега, всяка звезда заблестява по-ярко в ясното небе. Един миг, в който се събира цяла вечност, една мисъл и безброй чувства…Отваря очи и там някъде, между плахото було обгърнало съзнанието му, прехвърчава цвят на циния, който се разпилява по улицата и в един момент той внезапно го сграбчва и след малко го пуска, но вече не лети, а плавно пада.
„От любов се оглупява, но глупостта не води до любов“, мислеше си... И пак е някак странно, нали? Изглежда предопределено, а в същото време непоследователно. В един момент си мислим, че сме намерили пътя, а в следващия осъзнаваме, че сме се изгубил повече. А понякога сме толкова близо, плашещо близо до съвършенството. Като прекрасния плод, който вечерта е сладък, а на сутринта изгнива. „ C’est la vie, приятелю!“. Изправи се и още веднъж обходи с поглед внимателно цялото помещение – беше изпразнено. Навън е вече тъмно и тихо. Доизпи чашата и остави разтопените ледчета вътре, като сувенир за присъствието му и знак за достоверност, побутна леко чашата към ръба на бара и я остави, тъкмо преди да падне. Бръкна в портфейла, извади последната си банкнота, изправи се бавно и с въздишка, измънка за довиждане и се насочи към вратата. И така, леко замаян от сладкия махмурлук и приятно затоплен от южния полъх, тръгва подир закачливата песен на чайките, която ще го отнесе там, където мечтите му изглеждат по-близо, но идват по-бавно. Там, където страховете му потъват забравени и онова познато безмилостно мълчание, ровещо в меланхоличните мисли, пораждащо съмнения и трънливи въпроси, изгаря като самотно похабена кибритена клечка. Там, където красотата на въображението му се слива с пивката илюзия за безкрайността. Там, където не присвива очи докато гледа пред себе си, а усеща сладостно непреходността на времето и спокойно може да го пилее без вина. Наздраве!
-------------------------------------------------------------------------------------------------
© Мартин Димитров
© e-Lit.info Сайт за литература, 2016