Беше се родил и това не можеше да му бъде отречено. Хората набързо се примириха с формата му. Опаковката, с която природата го беше дарила, бе доста разнородна по система и вид. Още в първите минути, прекарани с него, вие сте принудени безпрекословно да се съгласявате с него. В противен случай ще се заеме да ви уверява безспир в правотата на думите си. А то вече ще бъде непоносимо страшно за вас. И ще ви струва не само време.

И тъй, Ф. А. е художник. В момента върху лицето му е изписано изражение на покруса, провал и копнеж. Това е защото в живота му винаги е имало време за изражение, покруса, провал и копнеж. Опитал е силата си в областта на текстила, скулпттурата, живописта, графиката, акварела, пастела, рисунката. Сега се упражнява в прозата и поезията. Това е защото Ф. А. е свободен човек, а на свободния човек, и времето му свободно. Кратко казано, Ф. А. пише. Нищо, че е художник. Седи по цели дни Ф. А., забравил жажда и глад, сексуални щения и останалите житейски подробности. Седи си, и пише. Седи също така и по цели нощи във фотьойла Ф. А., а фотьойлът поради прекомерната употреба е придобил вид на гостоприемно разперена ръкавица. Седнеш ли, не ти се иска да станеш. Въпреки че ръкавицата приканва към сън и мечтания, Ф. А. настанява ученическата тетрадка на колене и захапва края на молива. После потъва в размисъл, който, както се знае, от време оно съпровожда заниманието на писателя. Накрая Ф. А. записва онова, което трябва да се запише. Миглите му потрепват: ще видят те!...

Ф. А. има безброй врагове, най-отявлените и завистливи: писатели!
Той е обаче писател, но и художник!...

Друг път Ф. А. се заинатява: напук на враговете, не пише. Резултатите пак са си същите. Ф. А., художник, а и писател, въздиша в знак на разбиране, разгръща върху коленете си нова тетрадка, сменя молива с пластмасова химикалка, разполага се в дебрите на спохождащите го мисли, после рейва поглед между облаците от думи и пуска в ход оръдието на труда си.

Взел съм писател да ставам – размишлява обаче в същото време Ф. А. Нещо му пречи. – Вземеш ли писател да ставаш, ще вземе да се наложи да се измисля. А между лъжата и измислицата, една крачка. Аз обаче съм честен човек, не мога да лъжа! Виж, да взема да ти опиша какво съм видял!... Нещо продължава да пречи на Ф. А., на Ф. А. от незапомнени времена все му се иска някой да седне да поопрости малко граматиката.

Добре, но един ден. Ф. А. се зачита. В един вестник.

- Абе, да вземем например китайците – взира са във вестника Ф. А. – Оказва се, че китаецът има седемдесет хиляди йероглифа! И нали целият свят взел, та съвременен станал, ще вземе да става съвременен и китаецът. Какво да се прави. От седемдесет хиляди, взел, та направил йероглифите на две и петстотин! Две хиляди и петстотин, две и петстотин, но кой ще ти ги, брате, вземе запомни? И китаец да не е човек на тоя свят! – заключава Ф. А. – А съм взел аз, та съм седнал да се ядосвам!...

Ф. А. поглежда прашния правоъгълник на прозореца. Кръвта му оглушително пулсира в ушите. Астрономът в него приглушено се обажда. Нощ е. Отгоре, подредени в небесна йерархия, съзвездията се търкалят по зодиакалните пасбища: Скорпион, Голямата мечка, Везни, още по-горе, зад студения Орион и Плеядите се носи елегичната песен на безделните паднали ангели. Небесният хор превзема слуха на Ф. А. Я дай да взема още малко аз да попиша, въздиша Ф. А. Не се ли получава обаче, ще взема да се ориентирам към музиката. Да не вземе да се през това време вземе окаже обаче, че ония взели, та изпосъкратили и нотната стълбица. Това ако вземе да стане, звездите в небето не могат да съкратят. Аз съм свободен човек. И с астрономията хора се занимават!...

Тъй стояха нещата при Ф. А., художник. А и писател. В бъдеще, може би музикант. Може би астроном. Преди всичко обаче, свободен човек.