в края на сезона - всяка сутрин, отивайки към брега, едно бяло куче пред супермаркета с лай тръгва след мен и спира при лудата на ъгъла, за която изпърво мислех, че говори по телефона, не забелязвах пъхнатите в джобовете й ръце; непрестанен (раз)говор край морето, разказът й в слушалката на пустото съзнание... кой е адресатът, кучето ли, морето, ти ли или аз, мъртвото вълнение, нейният виртуален свят тук.. . когато се връщам със закуските по отсрещния тротоар, тя пресича улицата сякаш иска да ме пита колко е часа , но се спира на следващия ъгъл и съвсем като на себе си продължава да (си) говори, изчерпвайки всички смисли на натежалото от отпочиване крайбрежие , кучето излайва веднъж и се връща с мен до маркета... дали е така и през зимата
                                                                    ..