откъс
До Балканската война стихийният буржоазен индивидуализъм все още се съвместява под маската на нереализирано национално самоопределение. Месианистичното очакване за пълноценна нация-държава все още не е отиграно във фатални сценарии. В това е смътното усещане, че е имало един кратък възвишен период на освободени енергии, преди да се затъне в посредственост и травматично повторение.
С ексцесите на бедствения disaster-капитализъм през ХХ век ще се опитат да се справят, както е известно, комунизмът и националсоциализмът. Тази „страст по Реалното” ще доведе до още по-безпрецедентното бедствие на Холокоста и Гулаг. Пълното отъждествяване на двата вида тоталитаризъм, каквато е и модата днес, говори повече за престъпната нехайност на българския нихилизъм, отколкото за „обективно” разрешен въпрос.
Както и да е, но буржоазният хуманизъм ще бъде сведен до хуманитарните си симулакруми на фалшиви трансгресии извън една последна трансгресия на „последния човек”, казано ницшеански. Но същото може да се отнесе в равна степен и до новия социалистически хуманизъм (парадоксът на сталинистките чистки и процеси като колективна терапия е много по-сложен, но това не може да се разисква тук).
В наложеното си самомаргинализиране българското ще остане безчувствено към „страстта по Реалното”, превратно представяйки това като стремеж към неутралитет, който ще означава най-вече културна изолация, една преднамерена „страст по невежество” като скрита поддръжка на националния живот.
Ключът към българския манталитет, както ще заяви един нацистки дипломат, е в пълното неразбиране на „еврейския въпрос”.
Имперският цинизъм на Чърчил ще обслужва под друг ъгъл същата ключарска тема.
Расовата неграмотност на българите, тяхната kulturlos екзистенция сякаш е била на път да се превърне в единственото им предимство – по логиката на Бенямин нецивилизованите не са способни и на варварска трансгресия.
Лишена от усет за възвишеното, България като екран за проектиране на расистки фантазии ще бъде свеждана до сляпото петно в картината, материализиращо възвишения обект-поглед, който компрометира фалическите претенции за превъзходство. Аграрен микрофашизъм под пасторалната власт на Борис III – това ще е образцовата картина, в която се пропуска – какво, ако не новото биополитическо измерение на ситуацията: не военно надмощие над враговете ни, а демографско и икономическо оцеляване.
За ролята на този историцистки блян днес е номинирана живковистка България, където в спекулативно единство съвпадат пълното верноподаничество с логиката на двойно изнудване. Най-добрият начин да надхитриш господарското означаващо е като му се подчиниш напълно, но придавайки си вид, че винаги е възможно да преминеш на другата страна. В това се състои пълното обезсмисляне на опозицията приятел/враг.
Съответно, т. н. българска история няма как другояче да се определи, освен като частен виц.
Схемата на двойно изнудване е тази, която работи в спасението на българските евреи чрез обсцьонното си допълнение за два пъти повече депортираните евреи от окупираните територии в беломорска Тракия и Македония.
Но ще бъде още по-лековато, ако привидим във всичко това пошлата схема на двойно счетоводство, приписвана като славянска черта още от времето на Достоевски. Тогава какво да кажем за западния колониализъм на двоен шантаж и двойствена логика, където образцовият пример е същият този Чърчил?
Една философия на субтракцията, както е развита от Ален Бадиу, може наистина да ни е от полза. Субтракция/изваждане – на какво? Изчистване на ситуацията от всичкия феноменологически и субстанционален пълнеж, свеждането й до изначалната презентация на празно множество.
Само тогава, за да опро(па)стим нещата, спасението на българските евреи ще се оголи в контингентен конюнктурен акт. Само че не е ли по-добре да изтъкнем Реалното на този акт като събитие, породено от нищото, без фантазмена поддръжка... и противопоставено на самия субект, който го е извършил? Един акт/събитие в отношение на неотношение към всичко, което спада към българската ситуация, извън обичайната опозиция включеност/принадлежност. Актът като включено изключение на самопринадлежност в разрез с аксиомата на фундиране.
Нещо подобно сякаш е имал предвид д-р Кръстев, когато резюмира българската оскъдица с думите „у нас няма нищо”, за да направи коренно превратен извод – не е ли възможно точно от това нищо да се извлекат предимствата на напълно свободно действие и безусловна морална воля (пак ще се върнем на тов
Защото миналото столетие наистина се издъни във фалшиви трансгресии на въпросната страст по Реалното (ницшеанските конотации в този израз са лесно разпознаваеми), а истинското конфронтиране с това Реално не е ли тъкмо абсолютният празен и формален жест, с който българите пресрещат съдбата си, в една апатична „страст по означаващото”, какъвто е първоначалният израз на Фройд, накратко, страст по безсмисленото пребъдване на българското...
На българите им липсва усет за възвишени обекти, защото самите те са този възвишен обект – колкото и незащитима да е тази теза, на нейния фон натякванията за българския нихилизъм звучат доста есенциалистки, въпреки съответните уточнения - не просто да не желаеш нищо, а да пожелаеш самото нищо.
Сигурно няма отърване от автореторизиращите се дискурси като причина за социосимволното конструиране на реалността, освен ако не приемем, че страстта по означаващото си има своята чисто афективна либидинална страна, където калкулацията е невъзможна – наистина ли?
Администрирането на наслаждението, характеризиращо днешните консуматорски общества, сякаш е в полза на обратното твърдение. Императивът на това наслаждение е един амбивалентен свръх-аз, който едновременно обслужва нашата разпуснатост и нашата виновност. Ако имагинерният капиталистически пазар спекулира тъкмо с една изначална липса като обект-причина на нашите желания, затрупвайки ни със стокови излишества, това не означава нищо друго, освен че продължаваме да бъдем манипулирани по логиката на фетишисткия отказ – много добре знам, че това е така, но въпреки това отивам на поредния си шопинг-тур.
Фетишисткото разцепление репликира символно кастрираните желания.
Много добре знам, че това не е демокрация, но се държа така, сякаш събитието на демокрацията се е случило.
Много добре знам, че българите са спасили своите евреи по една чиста случайност, но въпреки това вярвам, че в това е ключът към българското като недоминирана от нищо генеричност извън предикация.
Много добре знам, че Яворов не е чак толкова велик поет (стихотворението му „Евреи”, например, е слабо), но въпреки това държа на неговото величие.
Именно тази „вярност”(fidelity) е субективният елемент, прикрепен от Ален Бадиу към транс-онтологическия статут на събитието. Но какво има в тази вярност? Ако не е неизбежното фетишистко разцепление във вярващия субект, той очевидно ще го компенсира с трудно за контролиране форсиране на събитието, във фалшива трансгресия, водеща до нови бедствия. Тези, които се възползват от лаицизираната благодат на събитията, не са автентичните субекти на вярност.
Верността лесно закостенява в компромисната формация на симптома като защита срещу неясните желания и невъзможното наслаждение.
Комунистическият симптом не е ли паразитен приемник на предходните колаборационистки политики, за които стана дума? Когато ние се правим на възмутени от безплодните демократични или постмодернистки интервенции спрямо него, ние трябва да имаме предвид ницшеанската природа на лаканианското Реално – то винаги се връща на своето място, много по-безапелационно от Фройдовото „завръщане на изтласканото”.
Страстта по Реалното означава пионерски проход през него, донякъде подобен на психоаналитическия акт, passage l`acte като „прекосяване на фантазията”.
Но аналогиите винаги са лошо нещо. За Лакан прекосяването не означава преминаване отвъд, а, или идентифициране със симптома като опора на нашия живот, или сепарация, по-трудното, да се породиш отново като Яворовото генерично „самси”, осъзнал липсата в себе си и липсата в Другия. Фантазията е близо до перверзията. Да се превърнеш в означаващо за липсата в Другия, след като самият липсваш на себе си – това наслагване на удвоена липса превратно деградира във фетишистко разцепление: много добре знам, че големият Друг не съществува, а аз съм самото нищо, но някакъв неизбежен корелационизъм с феноменалността отново ме кара да си задам коварния въпрос: защо има нещо,а не напротив нищо?
Реалното е най-добрият си симулакрум.
Реалното е най-добрият си симулакрум.
Човекът е най-добрият си антихуманен двойник. Това учи Лакан с неговото extimite: нечовешкият враг е в мен (ще се опитаме да покажем, че Яворов е собственият си най-голям враг).
Както и да е, но на хуманизма така или иначе е нанесен съкрушителен удар тъкмо през ХХ век. „Диалектиката на Просвещението” отбелязва компрометиращото inhuman-измерение в сърцето на човешката субективност, зловещият симулакрум, илюзиите за чието прогонване вече не могат да бъдат спестени другояче, освен чрез, от една страна, дисциплинарни „тоталитарни” практики, а от друга, от един нов „спестовен” консумативен капитализъм, чийто императив е наслаждението на всяка цена.
Ако има някакъв скандал при Яворов, той е във future anterior, бъдеще предварително време на неприключване и фундаментална несигурност какво представлява желанието „Яворов”. Валидността на това желание надвишава смисловото му означение. Желанието „Яворов” е травматично само ретроактивно, при повторен опит да конструираме сцената, правеща необходимо изтласкването му. Само че изтласкването е извън символния регистър, безсмислено, със статут на това, което Лакан неизменно нарича Реално.
Когато Далчев твърди, че българската поезия е последвала не някой друг, а Яворов, той пропуска това желание или поне го омаловажава, както ще се уверим по-нататък. С други думи, желанието е изтласкано и само когато това изтласкано се завърне, ние сме в състояние да открием травматизма му. Всъщност за Лакан изтласканото и завръщането на изтласканото са едно и също нещо, а при желанието „Яворов”, нужно ли е да го напомняме, това ще се случва отново и все отново, и това е механизмът, отварящ път на каноничното несъзнавано. При Яворов нищо не е решено и ще продължава мнимо да се разрешава неизменно във future anterior. Травмата Яворов ще продължава да бъде изтласквана и да се завръща отново в друго отиграване на реалността на несъзнаваното. И колкото повече се опитваме да символизираме тази травма на желанието „Яворов”, толкова по-малко истина ще получаваме за нея.
Но същото може да се отнесе и до въобразения канон, който повече няма да разказва един непрекъснат наратив на литературна еволюция (цит. по Тод Макгоуън), а все повече ще бъде обсебен от катастрофичните си несъотносими разриви.
Както и да е, но на хуманизма така или иначе е нанесен съкрушителен удар тъкмо през ХХ век. „Диалектиката на Просвещението” отбелязва компрометиращото inhuman-измерение в сърцето на човешката субективност, зловещият симулакрум, илюзиите за чието прогонване вече не могат да бъдат спестени другояче, освен чрез, от една страна, дисциплинарни „тоталитарни” практики, а от друга, от един нов „спестовен” консумативен капитализъм, чийто императив е наслаждението на всяка цена.
Ако има някакъв скандал при Яворов, той е във future anterior, бъдеще предварително време на неприключване и фундаментална несигурност какво представлява желанието „Яворов”. Валидността на това желание надвишава смисловото му означение. Желанието „Яворов” е травматично само ретроактивно, при повторен опит да конструираме сцената, правеща необходимо изтласкването му. Само че изтласкването е извън символния регистър, безсмислено, със статут на това, което Лакан неизменно нарича Реално.
Когато Далчев твърди, че българската поезия е последвала не някой друг, а Яворов, той пропуска това желание или поне го омаловажава, както ще се уверим по-нататък. С други думи, желанието е изтласкано и само когато това изтласкано се завърне, ние сме в състояние да открием травматизма му. Всъщност за Лакан изтласканото и завръщането на изтласканото са едно и също нещо, а при желанието „Яворов”, нужно ли е да го напомняме, това ще се случва отново и все отново, и това е механизмът, отварящ път на каноничното несъзнавано. При Яворов нищо не е решено и ще продължава мнимо да се разрешава неизменно във future anterior. Травмата Яворов ще продължава да бъде изтласквана и да се завръща отново в друго отиграване на реалността на несъзнаваното. И колкото повече се опитваме да символизираме тази травма на желанието „Яворов”, толкова по-малко истина ще получаваме за нея.
Но същото може да се отнесе и до въобразения канон, който повече няма да разказва един непрекъснат наратив на литературна еволюция (цит. по Тод Макгоуън), а все повече ще бъде обсебен от катастрофичните си несъотносими разриви.
Яворов разиграва в аванс „страстта по Реалното” с абсолютистките си претенции извън обхвата на Другия (в случая колективната етика, на която очевидно държи, примерно, един Далчев с възклицанието си: „Научи ме, господи велик, да живея като всички хора”). Реалното е между „все още не” и „твърде късно”, в тази ретроактивна примка трябва да търсим кошмара Яворов с неговата предварително авансирана нощ (това е оправданието и за краткия „исторически” екскурс в началото на това есе).
Разбира се, един въобразен Яворов като отговор на Реалното, както въобразените нации са отговор на Реалното в псевдоепохалното обрамчване на историческите си кошмари. Реалното е точката на безизходица в символното лимитиране на Закона, който повече не може да бъде своя авторитет и в него винаги ще има „нещо гнило”, както е забелязал още Бенямин, едно липсващо звено, маркиращо обсцьонното наслаждение пред неговата дефектна перформативност. Именно това непристъпно Реално на Закона е невъзможната за локализиране зона на всички суверенни и легититимни кризи. Легалната сигурност, положена върху индивидуални човешки свободи, е неотделима от криминалната си сянка, както властта от присъщото й насилие. Законът е собственият си най-голям произвол, както (литературният) канон е евфемизъм за фундиращата го липса.
Но ако драмата на един от великите ни поети продължава да се обвързва с унизителния си юридически казус, какво да кажем за днешната патологична бандитска ситуация на легализирани престъпления и необуздано консуматорско наслаждение? В крайна сметка „мутрите” се оказаха единствените завършени постмодернисти в консумирането на демократичния парадокс на (не)възможна легитимност.
Но не е ли по-същественото, че травматичната заповед на Закона остава все така неразбираема и безответна за българите, и въпреки все по-рафинираните аксиоматики и подобрения, или може би тъкмо поради това, кризата на символно инвестиране, както се е изразил Ерик Сантнер, само още повече се разразява и усилва?
Но не е ли по-същественото, че травматичната заповед на Закона остава все така неразбираема и безответна за българите, и въпреки все по-рафинираните аксиоматики и подобрения, или може би тъкмо поради това, кризата на символно инвестиране, както се е изразил Ерик Сантнер, само още повече се разразява и усилва?
„Винаги историзирайте”, е прочутият съвет на Фр. Джеймисън и ние сякаш и не правим друго в постоянно разминаване с историцистките си и легалистки илюзии, всъщност в пропусната среща с Реалното.
Винаги канонизирайте, докато цинично жертваме разточителното жертвоприношение на канона във фетишистки постлитературни страсти.
Сигурно всичко това е част от социална имагинерност, но това не пречи да функционират някакви митични стойности при „епохата на поетите” от Ботев до Дебелянов. Там нещата относно българското сякаш са били решени без разрешение в опозицията между невъзможно и необходимо. Или поне са приключили и всеки е намерил конкретното си място, забравяйки, че само местата са тези, които заемат места (не е зле да се отбележи, че през 1990 г. по основните булеварди в София бе издигнато нещо като барикади, но зад тях нямаше воюващи „комунари”; това бяха условно обозначени места, където наистина само местата заемаха място).
Винаги канонизирайте, докато цинично жертваме разточителното жертвоприношение на канона във фетишистки постлитературни страсти.
Сигурно всичко това е част от социална имагинерност, но това не пречи да функционират някакви митични стойности при „епохата на поетите” от Ботев до Дебелянов. Там нещата относно българското сякаш са били решени без разрешение в опозицията между невъзможно и необходимо. Или поне са приключили и всеки е намерил конкретното си място, забравяйки, че само местата са тези, които заемат места (не е зле да се отбележи, че през 1990 г. по основните булеварди в София бе издигнато нещо като барикади, но зад тях нямаше воюващи „комунари”; това бяха условно обозначени места, където наистина само местата заемаха място).
Яворов и съвременниците му са разглеждани и досега предимно откъм утилитарната потребителна стойност на направеното от тях, откъм една трудова теория на стойността в нещо като списък на казионен ширпотреб.
Но какво, ако борбата е за универсална разменна стойност, за абсолютна форма на стойността? Тази форма е решението на кризата между потребителна и разменна стойност, и тогава се оказва, че литературният труд е подчинен – на какво друго, освен на жестока класова борба.
Бахтин вижда зад феномена на полифонизма същото скрито проявление на класова борба. Когнитивното картографиране на Фр. Джеймисън е преотбелязване (rebranding) на класовото съзнание и нищо повече. Също и за Рансиер „Мадам Бовари” е литературният еквивалент на класова борба.
Формата на стойността, която свежда всичко до режима на разменна стойност, до пазар, е скритото несъзнавано на буржоазната епоха. Тя е медиумът, през който виждаме нещата, но не и самия него.
Борбата за окупиране на мястото на универсален еквивалент остава скрита, а точно в това е смисълът, че поставеното в това място ще се приеме не толкова за възвишен абсолют, колкото за монопол върху обмена.
Ако наистина всеки получава мястото, което си заслужава, тогава нямаше да има нужда от литературознание, или университетски дискурс.
Но какво, ако борбата е за универсална разменна стойност, за абсолютна форма на стойността? Тази форма е решението на кризата между потребителна и разменна стойност, и тогава се оказва, че литературният труд е подчинен – на какво друго, освен на жестока класова борба.
Бахтин вижда зад феномена на полифонизма същото скрито проявление на класова борба. Когнитивното картографиране на Фр. Джеймисън е преотбелязване (rebranding) на класовото съзнание и нищо повече. Също и за Рансиер „Мадам Бовари” е литературният еквивалент на класова борба.
Формата на стойността, която свежда всичко до режима на разменна стойност, до пазар, е скритото несъзнавано на буржоазната епоха. Тя е медиумът, през който виждаме нещата, но не и самия него.
Борбата за окупиране на мястото на универсален еквивалент остава скрита, а точно в това е смисълът, че поставеното в това място ще се приеме не толкова за възвишен абсолют, колкото за монопол върху обмена.
Ако наистина всеки получава мястото, което си заслужава, тогава нямаше да има нужда от литературознание, или университетски дискурс.
Нямаше да има нужда от общество. Но естествена връзка между потребителна и разменна стойност липсва, същото, което Лакан ще каже за сексуалната връзка. Ако сексуалната връзка съществуваше, светът щеше да бъде ако не райски кът, то поне обществен парк с автоматично сношаващи се кучета.
Съответно, нашите естетически вкусове са вяра на кредит, скок на вярата, но винаги под диктата на един обскурантистки предтеча в зависимост от ситуацията (Името-на-Бащата, капиталът, партийната логика).
Прозорливият д-р Кръстев още през 1893 г. пише за „финансовата зависимост и морална подчиненост на българската литература под българската политическа власт” и произтичащият от това протекционизъм. Автономността на изкуството и държавната репрезентация сякаш могат да бъдат отделени, но всъщност те са две страни на една и съща монета. Абсолютното произведение на изкуството се среща с абсолютната стока – този труден афоризъм на Адорно означава, че самата автономност на изкуството е обречено свързана с репрезентационната логика на капиталистическата държава и пазара.
Протекционизмът ще девалвира в принцип на партийност, в партизанщина. Тези обаче, които сега се развличат с руините на соцреализма, дали съзнават, че мултикултуралистките им стратегии и разиграваната мелодрама на другостта са нов semblant/make-believe като маска на фундаменталния антагонизъм, правещ невъзможно съществуването на общество/сексуална връзка? Цинизмът на постидеологическия свят е идеология в чист вид, както по хегелиански би се изразил Жижек.
Същностният въпрос е за Цялото или поне за някаква „трансцендентална илюзия” от кантиански тип. Тази претенция сякаш е отпаднала в деконструираната и диссеминирана постмодерна ситуация. Това обаче, което отпада от символния регистър, се завръща отново като Реалното на брутално нахлуване и немотивирани ексцеси.
Съответно, нашите естетически вкусове са вяра на кредит, скок на вярата, но винаги под диктата на един обскурантистки предтеча в зависимост от ситуацията (Името-на-Бащата, капиталът, партийната логика).
Прозорливият д-р Кръстев още през 1893 г. пише за „финансовата зависимост и морална подчиненост на българската литература под българската политическа власт” и произтичащият от това протекционизъм. Автономността на изкуството и държавната репрезентация сякаш могат да бъдат отделени, но всъщност те са две страни на една и съща монета. Абсолютното произведение на изкуството се среща с абсолютната стока – този труден афоризъм на Адорно означава, че самата автономност на изкуството е обречено свързана с репрезентационната логика на капиталистическата държава и пазара.
Протекционизмът ще девалвира в принцип на партийност, в партизанщина. Тези обаче, които сега се развличат с руините на соцреализма, дали съзнават, че мултикултуралистките им стратегии и разиграваната мелодрама на другостта са нов semblant/make-believe като маска на фундаменталния антагонизъм, правещ невъзможно съществуването на общество/сексуална връзка? Цинизмът на постидеологическия свят е идеология в чист вид, както по хегелиански би се изразил Жижек.
Същностният въпрос е за Цялото или поне за някаква „трансцендентална илюзия” от кантиански тип. Тази претенция сякаш е отпаднала в деконструираната и диссеминирана постмодерна ситуация. Това обаче, което отпада от символния регистър, се завръща отново като Реалното на брутално нахлуване и немотивирани ексцеси.
Конституирането на Цялото изисква мета-език, какъвто липсва. Тук се сблъскваме със следния парадокс. Не съществува нищо извън езика. Дори Реалното е ефект на липсата или на провала на мета-езика. Но, от друга страна, езикът никога не може да се постанови в затворена тоталност и тогава какъв е смисълът да говорим, че извън него няма нищо?
В налагането една в друга на две липси – липсите на Цяло и на мета-език – се състоят и всички фетишистки церемонии, които можем до отнесем и към една литературна история.
Когато един Боян Пенев изрежда българските липси - некултурност, повърхностен реализъм, провинциализъм, религиозен индиферентизъм, липса на естетически вкусове – той е осъществил критика, за която такива като Юлия Кръстева само могат да мечтаят. Само че това не освобождава неговата критика от скрития й фетишистки заряд. Или когато търси пътищата на българската литература в по-широк културологичен обхват, чрез замерване с другите европейски нации-държави, това досадно напомня за днешното постколониално писане.
Когато един Боян Пенев изрежда българските липси - некултурност, повърхностен реализъм, провинциализъм, религиозен индиферентизъм, липса на естетически вкусове – той е осъществил критика, за която такива като Юлия Кръстева само могат да мечтаят. Само че това не освобождава неговата критика от скрития й фетишистки заряд. Или когато търси пътищата на българската литература в по-широк културологичен обхват, чрез замерване с другите европейски нации-държави, това досадно напомня за днешното постколониално писане.
Д-р Кръстев сякаш е по-прозорлив. Тръгва се от едно празно множество или както сбито се е изразил той: ”У нас няма нищо.” Нищо, освен празното множество на нищото, което, заградено в скоби, ни дава представа за Две преди мечтаното Едно-Цяло. Нищото никога не е изцяло нищо, то е ефект на локализираната в ситуацията празнота, ситуираната празнота на българския симптом.
България сякаш е някакъв (пост)колониален дюкян, където се установяват липси и се извършва мениджмънт как това може да бъде поправено. Но именно в това е капиталистическото несъзнавано не само на ситуацията, но и на надграждащия я критически стил при Кръстев и Пенев в нещо като подобие на университетски дискурс (всъщност това е дискурсът на капитализма, останал неразвит от Лакан). Този дискурс сякаш притежава обективното знание S2, което е в състояние да се справи с онова в ситуацията, което я надвишава/липсва, което отказва символизиране и е възвишен обект, правейки нещата постоянно да изглеждат изопачени. В резултат на това имаме зачеркнат травматичен субект (българските писатели, литературата, самата България). Този субект постоянно ще си припомня своята непълноценност и зависимост от примитивното господарско означаващо S1 (abject-произходите) като обсцьонно допълнение на учения университетски дискурс.
Около травматичната празнота се наслагват инкарнационните редове на непълноценна субективност – и България, и творците й са непълноценни, с непоправими липси/ексцеси.
Това, което забравя университетският дискурс, са собствените му психотични ограничения, немотивираното му самочувствие и перверзно сношение с несъзнаваното – защо? Защото перверзният си въобразява, че знае какво липсва в Другия, и знае как да запълни тази липса.
Трябва да се избяга от примитивизмите и нищото, да се постигне автономност. Прескрипциите за тези „линии на бягство” самите обаче не могат да избегнат фетишисткия си субстанционален пълнеж. Постколониалният дюкян трябва да се зареди с нови стоки, като самото това място на размяна ще им придаде по магически начин и национално своеобразие, унарната черта на Лакан.
Точно тези фетишистки прескрипции са уязвимото място на това, което днес наричат culturе studies.
И точно тук класово-партийният подход изненадващо показва своето предимство. Автономността на изкуството е най-голямото заблуждение, следващо несъзнаваната логика на формата на стойността, в която капиталът по магически начин се самоостойностява извън потребителната стойност и абстрактния труд, вложени в стоката, които най-много са временни спирки по пътя/циркулация на самонарастващ капитал.
Именно този меркантилистки фетишизъм е в основата на утопиите за автономно изкуство, което сякаш от само себе си или поради самото себе си ще постигне точката на абсолюта, литературната форма на абсолютна необусловена стойност.
България сякаш е някакъв (пост)колониален дюкян, където се установяват липси и се извършва мениджмънт как това може да бъде поправено. Но именно в това е капиталистическото несъзнавано не само на ситуацията, но и на надграждащия я критически стил при Кръстев и Пенев в нещо като подобие на университетски дискурс (всъщност това е дискурсът на капитализма, останал неразвит от Лакан). Този дискурс сякаш притежава обективното знание S2, което е в състояние да се справи с онова в ситуацията, което я надвишава/липсва, което отказва символизиране и е възвишен обект, правейки нещата постоянно да изглеждат изопачени. В резултат на това имаме зачеркнат травматичен субект (българските писатели, литературата, самата България). Този субект постоянно ще си припомня своята непълноценност и зависимост от примитивното господарско означаващо S1 (abject-произходите) като обсцьонно допълнение на учения университетски дискурс.
Около травматичната празнота се наслагват инкарнационните редове на непълноценна субективност – и България, и творците й са непълноценни, с непоправими липси/ексцеси.
Това, което забравя университетският дискурс, са собствените му психотични ограничения, немотивираното му самочувствие и перверзно сношение с несъзнаваното – защо? Защото перверзният си въобразява, че знае какво липсва в Другия, и знае как да запълни тази липса.
Трябва да се избяга от примитивизмите и нищото, да се постигне автономност. Прескрипциите за тези „линии на бягство” самите обаче не могат да избегнат фетишисткия си субстанционален пълнеж. Постколониалният дюкян трябва да се зареди с нови стоки, като самото това място на размяна ще им придаде по магически начин и национално своеобразие, унарната черта на Лакан.
Точно тези фетишистки прескрипции са уязвимото място на това, което днес наричат culturе studies.
И точно тук класово-партийният подход изненадващо показва своето предимство. Автономността на изкуството е най-голямото заблуждение, следващо несъзнаваната логика на формата на стойността, в която капиталът по магически начин се самоостойностява извън потребителната стойност и абстрактния труд, вложени в стоката, които най-много са временни спирки по пътя/циркулация на самонарастващ капитал.
Именно този меркантилистки фетишизъм е в основата на утопиите за автономно изкуство, което сякаш от само себе си или поради самото себе си ще постигне точката на абсолюта, литературната форма на абсолютна необусловена стойност.
Вазов, Пенчо Славейков, Яворов сякаш са на път да постигнат невъзможното, били са спънати по тоя път или в самите тях се съдържат някакви културни, субстанционалистки липси, които прогресивно ще бъдат отстранени или запълнени от следващите литературни поколения.
Когато четеш Кръстев и Пенев в опита им да въведат в дискурс българската и/или литературна идентичност, няма как да не се сетиш, че и в днешно време продължава да се пише за „златното време” на българската интелигенция. Българското Нещо е дефектно, но вложеният в него културен запас ще е неговото изкупление и спасение.
Когато четеш Кръстев и Пенев в опита им да въведат в дискурс българската и/или литературна идентичност, няма как да не се сетиш, че и в днешно време продължава да се пише за „златното време” на българската интелигенция. Българското Нещо е дефектно, но вложеният в него културен запас ще е неговото изкупление и спасение.
Това са културалистките илюзии с обсцьонното допълнение зад тях на класово-партийния призрак.
В тези игри на повторение се очертава още по-фундаменталната липса на произвеждани различие и новост. Това може да означава само едно. Ние отново и отново сме изправени пред тайната на (пост)колониалния дюкян, който затваря под носа ни и какво друго ни остава в безсилието ни, освен да го наречем канон, догма на канона, която не съществува никъде другаде, освен в мозъците на университетските хора и на една продажна интелигенция.
В тези игри на повторение се очертава още по-фундаменталната липса на произвеждани различие и новост. Това може да означава само едно. Ние отново и отново сме изправени пред тайната на (пост)колониалния дюкян, който затваря под носа ни и какво друго ни остава в безсилието ни, освен да го наречем канон, догма на канона, която не съществува никъде другаде, освен в мозъците на университетските хора и на една продажна интелигенция.
Казах, че д-р Кръстев е за предпочитане – защо все пак? Когато той инцидентно пише за духа на „горда гражданственост” при българските писатели поради простия факт, че Фердинанд е бил безразличен към литературата и никога не се е намесвал в нея (през царуването си е наградил само двама писатели – Вазов и някой си Драндар), това е нещо повече от злободневна констатация.
Натрапливата обсебеност при Кръстев от мисълта за отвоюването на морална и материална независимост на българския литератор ще го следва през целия му живот. Той предвижда и модерния феномен на виктимизация, превръщане в жертва, толкова популярен днес, в една повече от показателна прескрипция: „ ... но още по-горещо трябва да пожелаем самите писатели да имат съзнание за собствено достойнство и сила и да не приписват, за оправдание на своето престъпно бездействие, на днешния политически режим една литературна нетърпимост, по-голяма от оная, която той може би действително притежава. Никой още не е бил обесен от Стамболова за литературна неукротимост; но ако имаше или ако се предвиждаше в скоро бъдеще да бъде обесен – толкоз по-добре щеше да бъде за нас и за нашите потомци.”
Това е написано през 1893 г. в рецензията му „Един портрет на нашето общество” за малкия очерк на Вазов „Сладкодумен гост на държавната трапеза”.
Натрапливата обсебеност при Кръстев от мисълта за отвоюването на морална и материална независимост на българския литератор ще го следва през целия му живот. Той предвижда и модерния феномен на виктимизация, превръщане в жертва, толкова популярен днес, в една повече от показателна прескрипция: „ ... но още по-горещо трябва да пожелаем самите писатели да имат съзнание за собствено достойнство и сила и да не приписват, за оправдание на своето престъпно бездействие, на днешния политически режим една литературна нетърпимост, по-голяма от оная, която той може би действително притежава. Никой още не е бил обесен от Стамболова за литературна неукротимост; но ако имаше или ако се предвиждаше в скоро бъдеще да бъде обесен – толкоз по-добре щеше да бъде за нас и за нашите потомци.”
Това е написано през 1893 г. в рецензията му „Един портрет на нашето общество” за малкия очерк на Вазов „Сладкодумен гост на държавната трапеза”.
Ето как българите трябва да преодоляват виктимизиращите ги травми – с един още по-безразсъден акт извън символното покритие, passage a l`acte, а не импотентно отиграване.
В това е революционизиращият смисъл на повторението като вечен комунистически инвариант на идното ново, в реализирането на онова, което е щяло да бъде. Именно тази объркваща темпоралност на future anterior e неизкупимото битие на литературата в несекващ месианистичен потенциал, а не в (мулти)културалистките пълнежи, които ни се предлагат.
В това е революционизиращият смисъл на повторението като вечен комунистически инвариант на идното ново, в реализирането на онова, което е щяло да бъде. Именно тази объркваща темпоралност на future anterior e неизкупимото битие на литературата в несекващ месианистичен потенциал, а не в (мулти)културалистките пълнежи, които ни се предлагат.
Няма цивилизовани решения. Литературата е самоубийствен акт.
Кръстев дори е по-радикален от днешните, когато в знаменита маргиналия към въпросната рецензия пише:
„Ще ни възразят, че в България няма богата класа и че първата личност, която би се опитала да бъде независима, би се намерила пред неминуемата опасност да бедствува и да гладува. Ний признаваме, че подобно явление, невъзможно в никоя друга държава, у нас е възможно, защото сме лишени от всяко чувство на солидарност и от всякаква способност за деятелно съчувствие. Ако има нещо, което често ни отчайва за бъдещето на българския народ, то е тая негова insociabilite, при която никаква воинственост и никаква храброст не са в състояние да поддържат един народ. Обаче един оставен от всички борец е най-свободен – той е свободен от своя дълг и, следователно, свободен всяка минута да умре...”
Макар че тук avant la lettre Кръстев предвижда „кърджалийството” на Яворов, смисълът на това изказване е лаканиански. Там, където липсват морал и sociabilite, дълг, там е свободното пространство на една етика на Реалното, където е възможно да не направиш компромис със своето желание.
Между лошото и по-лошото, le pere ou le pire, непреводимата лаканианска антиномия между името-на-Бащата и Реалното/Нещо, изборът трябва да се направи спрямо второто.
Кръстев дори е по-радикален от днешните, когато в знаменита маргиналия към въпросната рецензия пише:
„Ще ни възразят, че в България няма богата класа и че първата личност, която би се опитала да бъде независима, би се намерила пред неминуемата опасност да бедствува и да гладува. Ний признаваме, че подобно явление, невъзможно в никоя друга държава, у нас е възможно, защото сме лишени от всяко чувство на солидарност и от всякаква способност за деятелно съчувствие. Ако има нещо, което често ни отчайва за бъдещето на българския народ, то е тая негова insociabilite, при която никаква воинственост и никаква храброст не са в състояние да поддържат един народ. Обаче един оставен от всички борец е най-свободен – той е свободен от своя дълг и, следователно, свободен всяка минута да умре...”
Макар че тук avant la lettre Кръстев предвижда „кърджалийството” на Яворов, смисълът на това изказване е лаканиански. Там, където липсват морал и sociabilite, дълг, там е свободното пространство на една етика на Реалното, където е възможно да не направиш компромис със своето желание.
Между лошото и по-лошото, le pere ou le pire, непреводимата лаканианска антиномия между името-на-Бащата и Реалното/Нещо, изборът трябва да се направи спрямо второто.
Справянето с българските липси изисква не фетишистки пълнеж, а пробив в Реалното. Когато Васил Пундев пише, че „(Пенчо) Славейков учи, а през Яворов се минава”, това е интуитивно маркиране на пионерската страст по Реалното, където смъртта не е край, а изход.
Недостатъците могат да се превърнат в предимство. Тези, които нямат нищо, могат да постигнат всичко.
Само че това е и пролетарският вариант на Маркс. Но не е ли капитализмът със същата превратна логика на пресмятане? Този, който има пари, може да има всичко и да бъде всичко.
Да окупираш мястото на възвишен еквивалент означава монопол върху правото на размяна без да плащаш, тъй като ти си се превърнал в квази-обект-причина на всяка стойност, извоювал си монопола върху абсолютната форма на стойност.
Само че това е и пролетарският вариант на Маркс. Но не е ли капитализмът със същата превратна логика на пресмятане? Този, който има пари, може да има всичко и да бъде всичко.
Да окупираш мястото на възвишен еквивалент означава монопол върху правото на размяна без да плащаш, тъй като ти си се превърнал в квази-обект-причина на всяка стойност, извоювал си монопола върху абсолютната форма на стойност.
Това е капиталистическият превод на безкомпромисното революционно желание. Да не забравяме, че капитализмът е култура на абстракцията, той и досега е значим в самореволюционизирането на своите условия.
Оказва се, че аvant la lettre д-р Кръстев е свършил работата и на марксистката критика (факт е неговата толерантност към новото социалистическо движение, макар че за придирчивия Д. Благоев това няма да се окаже достатъчно).
Оказва се, че аvant la lettre д-р Кръстев е свършил работата и на марксистката критика (факт е неговата толерантност към новото социалистическо движение, макар че за придирчивия Д. Благоев това няма да се окаже достатъчно).
Макар и косвено, mutatis mutandis, Яворов за д-р Кръстев е това, което е Бодлер за Бенямин като поет на буржоазната епоха.
„Обаче един оставен от всички борец е най-свободен – той е свободен от своя дълг и, следователно, свободен всяка минута да умре...” Недооцененото величие на този doctorvater от кръга „Мисъл” е много по-голямо, отколкото може да се предполага. Никъде другаде травматичното липсващо Нещо на българите не е получило такъв превратен хегелиански ход към безразсъден passage a l`acte извън обхвата на генеалогически предразсъдъци.
Там, където е свободен, т. е. субтрактиран от своя морален дълг, произходи, генеалогически култове, оставеният от всички борец е абсолютно свободен във влечението към смъртта. Очертана е предлегалната зона, където се вземат суверенни решения, мястото на минимално трансгресивно различие между закон и „божествено насилие” като неговата скрита поддръжка.
Това ревизиране на формалния кантиански императив напомня лаканианската логика от прочутата му статия „Кант заедно със Сад”. Макар и никога неосмисляно в български контекст, това ще има съкрушителни последствия за него. Борците ще се окажат неотличими от садистичната си подоснова. Доброто ще се окаже одомашнено диаболично Зло, компромисен ефект на престъпни ексцеси от всякакъв калибър. За бленувания български Изход ще можем да съдим единствено по криминализиращите го ексцеси.
Там, където е свободен, т. е. субтрактиран от своя морален дълг, произходи, генеалогически култове, оставеният от всички борец е абсолютно свободен във влечението към смъртта. Очертана е предлегалната зона, където се вземат суверенни решения, мястото на минимално трансгресивно различие между закон и „божествено насилие” като неговата скрита поддръжка.
Това ревизиране на формалния кантиански императив напомня лаканианската логика от прочутата му статия „Кант заедно със Сад”. Макар и никога неосмисляно в български контекст, това ще има съкрушителни последствия за него. Борците ще се окажат неотличими от садистичната си подоснова. Доброто ще се окаже одомашнено диаболично Зло, компромисен ефект на престъпни ексцеси от всякакъв калибър. За бленувания български Изход ще можем да съдим единствено по криминализиращите го ексцеси.