Притежанието

Никой не притежава нищо на този свят. Ако имаш власт,пари, жени - утре ще ги изгубиш.  Ако имаш мечти - реалността ще ги унищожи. И все пак предпочитам мечтите пред имането, щото те няма да те предадат, докато не ти ги отнемат или сам не ги изгубиш. А ти дават и чувството, че си жив, докато другото имане е изначален страх, че всеки миг губиш част от него. На този свят може да "притежава" само простакът/защото не знае, че е жив/, иначе всичко е непостижимо. Дали животът знае, че ние го живеем, или че той ни живее нас? Не може да притежаваш, без да знаеш що е туй живот. И що е смърт? И кое е част от другото?

Изкуството като отчуждение и докосване до себе си

Нашите несгоди винаги са жалки в сравнение с несгодите на измисления герой Дон Кихот или, примерно,  

разпнатия Разколников. Нима Ана Каренина не е по-истинска от Толстой/и той не би ревнувал/,или Собакевич е по-малко жив от Гогол. По-велик писател, според мен, от Гогол няма, но той е такъв поради своите герои, които са по истински от всичко живо/измислено/ около нас. И уж дишаме, живеем, храним се, та дори и спим, но нещо не ни стига да бъдем котарака Бегемот на Булгаков. Изкуството ни прави безчу свени, до известна степен, към собственото битие, към глупостта на живота и ни дава измамното чувство, че всичко лично и наше е нищожно и ничие. С други думи: Изкуството ни радва, защото е чуждо, дори да го творим ние. В това може би е тайнството - да сме вътре и вън. Тогава човек намира себе си, а и света. Тоест по някакъв начин отдалечавайки се, той се доближава до себе си. Градините с бухналите напролет червени лалета са по красиви в своя изказ,отколкото в своя мимолетен пожар.Красивите съборетини в гънките на Балкана, стават по красиви, когато ги нарисува майстор и когато ги видиш с въображението си, отколкото ако ги възприемеш като едни стари къщи, които носят история. Живеейки, аз се изживявам, пишейки,аз се надживявам. Животът става живот,когато е добре разказан, а реалността - реалност, когато е добре описана.

Очите на баба

От сухите очи на баба ми пониква огромна сълза и се търкулва по напуканата и скула. Тя не плаче. Никога не плаче. Но аз се усъмнявам дали съм видял тази сълза и дали изобщо съм имал баба. Сигурно е плод на моето въображение, но защо ме връхлита тъга по моята несбъдната баба?.Може би чрез спомена съм се въплътил в едничката истина: истината на деня и истината на нощта, които нямат нищо общо. Тъй както моят копнеж по нещо реално - като баба и моето въображение, че сега ми се плаче... по несбъднатите ми мечти. Това за миг разколебава вярата ми в Бога, но не и вярата в изкуството - че има и друга реалност.