Понякога един час, един ден,сто или хиляда години са по-кратки от един миг. Мигът най-често е наситен с любов,,отчаяние или страдание. А може и мига да е прозрение,без никакъв външен или вътрешен подтик. Мигът, когато се видиш и осъзнаеш,такъв, какъвто си - без илюзии и лъжи.

Един приятел художник ми каза, че изпитва метафизичен глад от празнотата на битието. Е, тоя направо ми бръкна в окото,в момента аз изпитвах стохиляден глад за битие, но характерът ми е кофти и не си признавам. И по логиката на абсурда започвам да споря, най-вероятно опонирайки на себе си. А той, сиромахът, търсеше някакъв отговор,дори бих казал помощ да му дам, някакъв сносен съвет ,макар,че добре съзнаваше,че с нищо не мога да му помогна. Беше наистина отчаян:
-Всички сме уверени в своето безсмъртие, макар да знаем, че утре ще умрем. Кой ни дава право да отнемаме миговете на другите? Кой ни дава право на щастие?Нашето щастие е за сметка на другите. Опитах се да му възразя, но той беше непреклонен.

 - Вижте - каза той - аз имах кон, расов кон, който обичах, а мисля, че и той ме обичаше,не се състезавах с него/не обичам състезанията/,ала в почивните дни,скитахме до полуда ,яздейки го по поля и планини. Сами,само двамата.И бяхме едно цяло.Тогава бях щастлив.Докато един ден моя кон не го откраднаха цигани.След няколко дни разбрах,че го заклали и изяли.Тогава се почувствах безсилен,сам и празен.Не можех да го заменя нито с друг  кон, нито с каквото и да е друго.В мен зейна пустота-космическа. Това, което запълваше дните ми, бе потънало безвъзвратно в нищото.Обхвана ме страшната скука на ежедневието. Има ли смисъл да живея живота в празнота? 

- Чакай малко - спрях го аз - всички имаме по едно червейче в главата и най-малко по едно дявоче в тялото. Защо не се помирим с тях, за да минават дните ни по-леко?Защо търсим ветрогоните/които най-често са измислени/, за да запълваме дните си?Твоят кон е в твоята глава. И той се нарича изкуство. Ти не помниш името на коня. Не го помниш ,нали?

Той мълчеше... мълча дълго... после рече:

Не обичам "високите" речи, както не обичам да ми бъркат в душата.

-Неслучайно споделям с теб. Знам, че всяко изкуство е по-живо от нас, но моят кон не е измилица.Той бе от плът и кръв. А те болят, ужасно болят. Сънувам всяка нощ неговото предсмъртно изцвилване,сред изцапаните с кръвта му цигански ръце.Опитал се да стане, ала не успял и те озверели го довършили. За теб и мен изкуството е истинския ни живот ,но ние сме само абзац персонажи на догонващите мигове ,докато не ни сполети истинската смърт. Всички мигове са празни,ако са лишени от смърт.

Моят приятел за втори път ме застрелва с тоя разказ, сякаш вземаше моите мисли и настроение.
- Значи, говорим за едно и също   -едва успявах да удържам гласа си - но как да ги запълним?  Аз също имах любимо куче, за което плаках, когато умря, така, както не съм плакал за никой човек. Когато си тръгнах от гроба му, в миг осъзнах, че моите мигове до този час са били запълвани от любимото ми куче,при което няма празнота.В неговия живот живееше смъртта,без самото то да го знае.Разбрах го,когато умираше..То страдаше не за себе си, а за това, че няма да ме види повече. То, както и твоят кон, живеят и продължават, защото са живи - по-истинската част от нас. Естествено, че и моето куче е измислено/страх ме е от кучета/, ала те са мигът, който предава стойност на нищото - а то няма друго име, освен изкуство. Това няма да ни спаси, но ще ни дава надеждата да издържим в празните мигове, надеждата, че има и други, различни, пълни с любов, смърт и надежда мигове - един на хиляда години - до безкрайност...

 

------------------------------------------------------------

 

*От гледна точка на вечността

                                                                                             

   
© E-LIT.INFO