Из една писана книга

Той е скрит помежду моето вдишване и издишване,
нестабилно и уязвимо,
оказал се зад конската опашка на тръпчивия ми френски аромат -
животът в това пространство
създаваше реално обстоятелство,
че този свят изглежда нереално
и преди случайно да отмина
с предтекст езикът негов не разбирам,
разстоянието ме защипа в непривична близост,
разби бароковите рамки,
чужд свят, покълнал в мен,
роди смокини в сърцето -
дъхът ми тънко ги пренесе
в две навътре обърнати очи,
които сменяха цвета си.
Между падението и полета няма време за размисъл.
Само нарисувани жерави
снасят жълтъци сред облаци,
ездата в кръг не е въртележка
в шахматния бяг на движението,
мъж и жена по закон се пресрещат
в жанрове и овехтели драми.
Последната точка е поставена -
мами книга с неочакван финал.
В ръкописа две думи липсват…

Среща в Меларен 

Край езерото Меларен ще те срещна.
Навярно ще си забравил нещо най–важно
в антуража от предния ден,
или една малка кутия от детство.
Не се бой – от бляскавата суета,
вълните зимни не замръзват.
Меларен е воден сводник
на корморани, когато нощем
хипотетично се прегръщат,
сред още живите вълни...
Там ще се срещнем,
отново забравени
и върху гнилите кестени в пясъка,
без бельо и пантофи,
щe си припомним стар афоризъм,
като мехурчета цветни
в сигнална тръбичка.
Не откривай лицето си!
Аз го помня отдавна
и съм стълб на забравата.
А забравата, в същност
винаги бие камбана
за ново начало.
Безтегловно носен,
и повлечен от Икарови истини,
от света защити ме със собствено тяло!
Меларен е езеро топло,
чиято белота изпотява.

щи си припомним стар афоризъм,
като мехурчета цветни
в сигнална тръбичка.
Не откривай лицето си!
Аз го помня отдавна
и съм стълб на забравата.
А забравата, в същност
винаги бие камбана
за ново начало.
Безтегловно носен,
и повлечен от Икарови истини,
от света защити ме със собствено тяло!
Меларен е езеро топло,
чиято белота изпотява.
Там ще се срещнем,
отново забравени...

Крехко отместване

Между бягството и последното желание,
избрах заблудата на пътя,
щях да го объркам и забравя
(мъдростта иде от опита)
и да се упражнявам
във фитнес за шаблони.
Домът ми не е дом,
а Навсякъде – тъмна допирателна,
предизвикваща скорост,
покрай знаци на отчужденост -
оставя линии в моята кожа,
микс от небе със графитено,
където всички птици
кацат принудително.
Мой Корбо, ти също си птица, мисля за теб!
В мене ти си създаден,
вместо простотата на съществуване.
И внимавам да не те настъпя,
докато фрази излъчваш, шумолиш
летиш и разчупваш черупки.
Ти ловуваш – в мъглата прострелваш
кръг в кръга, пада ненужна птица:
две влажни очи и една фамилна единица,
където любовта казват, боли.
Каквото и да ти кажат за нея –
не им вярвай! Гласувалите в драскотина,
лепят гнездата си от кал и глина.
Твърде много думи очакват да бъдат освободени,
горе си – дърпаш върха на кулата,
за да откъснеш звездата там.
Кой кой е сега?
Дали е гъбата, скрита в тротоара на ъгъла,
моята стара разглезена интуиция,
намален символ за нещо растящо?
Изригването на вулкан
ще ни попречи да достигнем дъното
в обрата към идещ нов пейзаж.
Мой Корбо, не убивай пеперудите в коша!
В най-тънкия капиляр на чашата
видях как изтича потокът живот.
Моделът на бащите какъв да станеш,
е семпло казано – отрязване на копнеж,
но ти блестиш с най-прекрасни пера!
Аз гримирам очите си, за да прикрия нещо,
което би могло да изпадне и изгубя
и от страха, че някъде някой ни гледа.
Липсваш ми – нещо, което може да се понесе.
Искаш да си отида - ще трябва да се приеме.
Но аз избрах заблудата на пътя
между летежа и последното желание,
a от багрите на този птичи кадър
две сенки падат.
Корбо, аз мисля за теб!