Самата свобода

 

Нощта е гладна - лакомо поглъща
улиците, къщите, градините и мен.
И даже въздухът изгубва своя смисъл.

Измамен е и мракът -
смътно очертава вън релефите.
Без силует и география.

 

 

Нощта е доброволна клопка.
Излъчва магнетичен мирис.
Само за наивници.
Капан за будни хора:
чакалня и перон на гара. Балкон.
И даже пейка в парка.

 

Нощта е с вкус на черен шоколад.
Напълно натурална.
И с цвят на печено кафе.
Горчи – до дъното на всяка своя молекула.

 

И любовта е като тази нощ.
Без структура, сюжет,
сценарии и граници.

 

Дори земята и небето
не могат да я сложат в рамка.

 

Защото е самата свобода.

 

Химията на любовта

Снегът е вече тук.
Следобедът, вече пренаселен от него, просветва.
Светът се затваря между подвижни бели отвеси.

 

И ние влизаме в ново измерение.

 

Цепнатините на небето се запълват със сняг.
И сумрачното преддверие на здрача засиява.
Сега е най-дългият зимен ден.

 

Свободни сме като въздуха наоколо.

 

Стаята се намества в тихо ъгълче
сред сребърните висящи градини.
По прозореца се редят снежинки, пера, лед.
Не се чува нито шепот, нито суетене.

 

От шкафа внезапно се търкулва райска ябълка.
В леглото.

 

В часа на любовта.

 

 

Под дългата светлина на лятото

 

чета без очила.
Следобедът е ярък
и всеки негов ъгъл виждам.
Дори на паяжината тънкия конец,
небрежно хвърлен на високото.

 

Един трамвай отива и се връща през деня,
а после цяла нощ на колелото си почива.
За да тръгне пак към изгрева.
По релсите - към миналото бъдеще.
Под дългата светлина на лятото.

 

През далекогледа
светът изглежда по-различен:
Кълбото прах прилича на гнездо,
напуснато от двойка птици,
търсещи в небето дом.
Сигурно в квартал на рая.

 

Под дългата светлина на лятото
и силуетите на сенките са други.
Катерят се нагоре,
за да стигнат края й.

 

Обичам.
И обичам дългата светлина на лятото.
                                                                 

                                                                   Обичам

                                                                   

                                                                    Обичам

                                                                     

                                                                      Обичам

 

 

Free jazz

 

Тишината се пропуква:
Сънна птица е поредна нота в горното петолиниe.
В подгъва на облак удрят чела̀ божиите топчета.
Вените на дъжда пулсират в такт девет/осми
Песъчинка расте в утробата на мида.
Падаща звезда разцепва рая от ада.
Луната потича по жълтите павета.
Щурец надува любовен тромпет.
Вятър разнася листопади.

 

Високи небеса от музика.

 

Нощта не се побира
в прозореца.

Вятър разнася листопади.

Високи небеса от музика.

Нощта не се побира
в прозореца.

 

Free jazz
на живо.

 

 

Прашинка

 

Нямам друго за тъгата,
освен двата облака в очите ти
преди да станат дъжд.

 

Сърдечни пейзажи

 

В териториите на дъжда светът е друг.
Небето – пропукан свод,
върху кварталните дървета се крепи -
антична колонада, украсена с облаци, вместо богове.

 

В дрезгавината на дъжда миналото става настояще.
Всяка буква и число под удара на капките,
изгубват ясните си очертания и таен смисъл.

 

След дългото очакване и бъдещето,
измокрено до кости, си е тръгнало.
Отдалечава се, преди да разгадае предсказанията,
кодирани в кръга на някой древен каменен часовник.

 

В сумрака на деня дори април е друг -
зелени са единствено пейзажите в очите ти.
И без чадър вървя, вървя към тях.

 

-------------------------------------------------------------------------------------------------

 

Виолета Воева, "Свободни като въздуха", ИК "Ера", София, 2014