В краткия анонс, който Илия Ганчев прави в началото на своята нова стихосбирка, е изказана идеята, че тя – книгата му е „своеобразен резонанс на нашето неспокойно и несигурно време”. И когато човек прочете „Въздух за душата”, то успява наистина да улови осезаемо неспокойствието на поетичното откровение, болката от нарушената хармония между дух и материя в модерното и прединамично наше съвремие. Тази дисхармония създава хаос в душата на човека, хаос, който е причинен поради отделянето ни от естеството, от първичността на природата, явяваща се извор на всичко добро и градивно за нас. Четейки творбите на поета, ставаме свидетели на един ясно откроен смислово мотив: за опошляването на хората, за това, че „сърцето и душата стават по-безплодни”, както е изречено в поантата на „Екранът”. Усеща се силна доза критичност към масово проявената бездуховност днес, вина за която носи технокрацията, изразена явно чрез натрапването на популярната и нискочестотна телевизионна култура, сипеща полуграмотни и арогантни предавания и шоу-програми. Един оригинален образ прави впечатление още в началото на книгата – този на „вампа-телевизор”, който изсмуква душата, жадуваща човешка причастност. Търсенето на изконна близост в окото на един бездушен екран, сеещ студенина, говори за това колко много сме се отчуждили един от друг, след като забравяме как наистина се общува чисто по човешки. А телевизорът, тази кутия, пълна с образи и забавни картинки, се явява пред нас в роля на перфектния крадец на човешки души:

Подлъгана в стремежа си за близост,
душата от очите ти излиза –
изсмукана от вампа-телевизор.

Ето един изключително силен, направо жесток образ на обездушаването днес, една метафора на обезчовечаването. В добавка към тях, жиците и антените по домовете, в същия план на съдържание, се явяват рогата на дявола.

Човечеството като че ли се е дехуманизирало тотално, стигнало е до дъното, продало е душата си на лукавия. И това някак естествено по-нататък в книгата разкрива причината за липсата на извисени стремления и трепети. В такъв план на мисли върви констататцията на лирическия Аз и за псевдопоетичността, завладяла артистичното битие на литературния подражател, който не може да различи фалшиво от истинско, маниерно от талантливо, епигонно от вдъхновено. Улавя се болезнения копнеж по чистия и искрен поетичен език, роден от спонтанната стихийност на душата на същинския лирически човек. И тази болка противостои на идеята за неистинското в изкуството, за подражателството и смешните жалки напъни, които не могат да създадат красиви и оригинални художествени продукти, причиняващи на читателя онова хедонистично състояние, което озарява душата при допира и с вдъхновеното творчество.

Любовта – една от най-красивите теми в изкуството – е онази, която поетите не се изморяват да експлоатират отново и отново. И в книгата на Ганчев тя присъства, за да разкрие болката на Аза, родена от несподелените емоции. Душата стене ранена, неразбрана и изтерзана от очакването за взаимност, от копнението по любимата. И в някакъв следващ момент в стих спонтанен откриваме как сърцето

В любовта осъществено –
съществува то непроменено
даже в обич неoсъществена.

Важното е да не пресъхва кладенецът на вдъхновението, да не стихва онзи извор на обичането, защото лирическият герой знае, че

от една целувка, от прегръдка
става твоят миг безсмъртие.

Любовта за творческата душа притежава много измерения. Художникът живее обичайки и дишайки чрез изкуството, съпреживявайки света през вдъхновението:

За жадните очи награда, радост,

картината си като храм изграждаш.

Природата, в платната отразена, се явява храм и олтар за твореца. Характерен е за поетиката на Ганчев един особен и модерен пантеизъм, от който експлицира неразривната, органично обособена връзка между човек и природа. Душата на героя съпреживява много фино и непосредствено всяка видяна картина в света на естеството. Нещо повече: художникът гради света чрез своите картини – свят на хармония и осмисленост. Нищо, че в модерността на днешното артистичният човек се явява „вид ненужен, вид изчезващ”. Той е необходим все пак, та дори и

само за самия себе си, защото
Дори животът ти да бъде пробен,
успех е той, че е различен...

Чрез тези цитирани редове, а и чрез много други в книгата на Илия Ганчев, се сблъскваме с един основен за изкуството екзистенциален проблем: смисълът на битието човешко. И може би не е случайно избрано заглавието на горецитираното стихотворение – „Откритата реалност”. Животът е действителен тук, дори и когато го изживееш само в душата си, върху белия лист или платното. Тези творчески мигове са откровение, те са съвсем реални и осезаеми за изживяващия ги, те са неговият свят за обитаване и са тъй неповторими – миг по миг. Един странен и различен свят, съкровен и ексцентричен, уникален и напълно истински, неприличащ никак на света на другите хора.

Още толкова много неща остават неизказани от мен по отношение на книгата „Въздух за душата”. Тя е един калейдоскоп от преживявания, от мотиви и образи, от полифонични детайли и метафори, които стряскат, изумяват и радват поетичните възприятия. От стихосбирката на оригиналния поет крещи към света една словесна откровеност, която би могла да „отвори” очите на позаспалите хора за изконните и неумиращи ценности, за безсмъртната същина на Мирозданието и безкрайността на Божественото. И ако успеем да се докоснем до това изстрадано лирично битие, вероятно ще се събудим по-красиви вътрешно и по-озарени външно.

-----------------------------------------------------------------------------------------------------

Илия Ганчев. "Въздух за душата", ИК "AngoBoy", София, 2011

------------------------------------------------------------------------------------------

© Лина Борджиева
© e-Lit.info Сайт за литература, 2012