Трудно е да се отсеят талантливите плодове литературна продукция, с оглед на обществения им резонанс, особено в годините на преход... Мисията на изкуството е хуманността. Поезията е длъжна да възпитава ценности и да ги брани посредством силата на мерената реч. Да останеш предан докрай на идеала и себе си е приоритет на великите, силните духом! Да олицетворяваш неопетнената изначална нравственост, да не се поддадеш на съблазънта да забогатееш за сметка на духовното оскотяване, днес е предизвикателство – граничи с невменяемост! Своите принципи и поведение менят не само хамелеоните политици, но и бивши „национални светини”, довчера считани за народни трибуни. „Бойни флагмани” се превърнаха в регистратори и агностици на моралното падение и разруха. Меркантилното съвремие пречупи креативността им, опошли ги и ги комерсиализира, превърна ги в евтина калка, загърбила класическите образци. „Ние сме ново издание” – протръбиха мнозина дебютанти, приели масовия вкус за свое „верую”. Сентенцията: „Където е поезията, там е Родината!” /Ubi poesis, ibi patria/ у нас не е популярна. Маяците, задушени от войнстващата посредственост, игнорирани от конюнктурните илитерати и медии, угасват... Като част от този дискурс имаме скромен маргинален принос в руслото на реанимиращата глобална духовност. Пазарджик има традиционно присъствие на българския Парнас в лицето на творци като Константин Величков, Димитър Бояджиев, Теодор Траянов, Никола Фурнаджиев, Райко Алексиев, литературните критици Борис Делчев, Яко Молхов, Иван Сестримски, преводачът Стефан Бакърджиев, които могат да бъдат гордост за всяка национална литература. Създаваме ли нови еталони за подражание, толерира ли ги обкръжаващият ги социум... Градът има стойностни такива, преминали Голготата на катарзисното самоусъвършенстване, чието творческо израстване е факт. През призмата на своя естетически вкус и практика вероятно някои колеги ще приемат и почувстват моите позиции като прекалено критични, но „именно благодушие към някакви регионални критерии би била една обидна снизходителност”, както обича да се изразява един мой любим професор. Заявка за бъдеще или негова талантлива проекция са книгитe, така жанрово и тематично пъстри...

Цветелина Пройчева в „Когато вятърът свири на моята душа” е дала чудесно метафорично заглавие на книгата си, обвеяно в романтика, където припламват „незапалени въгленчета”... Този характерен „тийн” стил писане е особено популярен в интернет пространството. Образните находки и култура в подобна поезия не са кристализирали в зрял лиризъм, не е намерен балансът между поетическо и реминисцентно. Лексикалният арсенал и римариумът са ограничени, изобилстват тавтологии и плеоназми /„душата”, „тъгата”, „тъмнината”, „сълзите”, „мечтите”/... Стихът е монотонен. Да търсиш „спасение в думите”, разказвайки „за мъката в сърцето” и „всички отговорности на жестоката съдба”, споделяйки: „обичта погуби в мен сетивността”, „като дете, осъдено на слепота се лутам в търсене на светлина”, е трогателно. В същото време, подобно на по-ярките по натюрел автори по-долу, да констатираш: „няма нищо по-красиво и по-могъщо от любовта”, е объркващо... На моменти откриваме склонност към императивност: „По-силен от любовта е единствено страха”, „ Животът свършва, преди да е започнал”, „Най-голяма грешка на света е да кажеш „Да”, когато твоята душа крещи „Не”... В унисон с изразната палитра на видните ни символисти – Христо Смирненски /„Юноша”/, Димчо Дебелянов /„Черна песен”/ , Пейо Яворов /„Копнение”/, лирическата героиня споделя разтърсващо: „Аз не живея, аз тлея”, „Аз съм пленник, изгубил надежда”, „Аз съм скитник, потеглил към нищото по пътя на вечността”. Емблематичната инвенция личи, дори в „култови” за направлението „знаци”: „стара черно-бяла снимка, потънала в прах”, „птица с отрязани крила”, „душа-пристанище”, „ледено сърце”, „лунна светлина”, „стена”, „мъгла”, „черен плащ”... Фината душевност, със своята свръхосезаемост и ранимост, понася болезнено първите разочарования в любовта, но чак дотолкова, че да се наречеш „дете на тъмнината” и да заявиш: „мен ме обича само самотата”, „искам сега да умра”, ми се струва тревожна, почти солипсистична крайност... Последното стихотворение, „посветено на малките деца, лишени от обич и топлина”, създава други внушения, излъчващо нотки на приглушен социален протест, състрадание и гражданска смелост – красива поанта на цялата стихосбирка, без надслови, разделена формално на 3 цикъла, където не липсват и пунктуационно-графически слабости... За младостта е нормално да поема рискове, както е нормално и страстно да се опитва да отстоява завоюваните позиции, без оглед на обстоятелствата. Не всички житейски ветрове са попътни, но и не е сигурно, че всяка любов „се дави в мътните води на отчаянието”... Словото е вълшебна магия и компромисът с фалшивото „свирене на вятъра” в случая е неизбежен.

Оля и Георги – Станкови в „Луда любов и обич” действително ни правят свидетели на една роматично възвисена обич, с неизмеримото си патриархално-идилично щастие, което блика от всеки вдъхновен ред любов и съпружеска преданост. Финансирана похвално от внука на авторите, за жалост подобна „шлагерна поезия”, сродена с познатата стилистика в песните на Йосиф Цанков, Аспарух Лешников и Георги Шаранков, граничи с наивитизъм и е по-скоро „камерна” изява, предназначена за отбран кръг приятели и близки. За това й звучене най-вече допринасят честите рефренни словосъчетания, мелодични рими и ефирни фрагментни препратки към познати автори /филигранния „Сън за щастие” на Пенчо Славейков, дълбоко екзистенциалната „Жена” в специфичното светоусещане на Блага Димитрова, мелодраматичното Дебеляново „Аз искам да те помня все така”, виртуозното Вапцарово „Прощално”/... И тук струи познатият носталгичен, съкровено-изповеден вопъл по изчезващата младост и възхита към любимата во веки на сърцето свята обич, перманентно „подпечатано” с встъпителни епиграф и посвещение... Обичайният натюрел на Георги Станков е познат на аудиторията и с предходните му две лирически книги – „Винаги сте в мен” /2001/ и „Жена от Бога сътворена” /2002/, където деликатната му чувствителност, ерудираност и добродетелност не будят съмнение дори и у имплицитния рецепиент, открили достоен излаз в класическия тип стихосложение.

Иван Енев в „Стихове за деца” прави сякаш реверанс и плаща данък на баналността, а понякога и на безвкусицата, които критикува още в дебютната му книга „Иконостас” /1996/ и уважаваният литературовед Светлозар Игов. Оттогава авторът е издал още 8 заглавия, сред които и „Весел парастас” /с награда в конкурса на името на Райко Алексиев, 2001/, които имат по-достоен творчески резонанс. В литературата за деца имаме сполучливи местни завоевания в лицето на: Иван Копривщенов, Соня Хай, Цветанка Убинова, Продрум Димов, Екатерина Данчева... „За деца се пише също като за възрастни, но по-трудно" – казва английският писател Марк Хадън, който през 2003 г. взима две литературни награди за възрастни с „книга за деца”. На фона на стойностните: „Балеринки”, „Асансьорът”, „Приятелче”, „Песен за доброто” /не по Н. Йорданов/ и „Песен за Тракия”, сред 32-те стихотворения на автора, остроумно илюстрирани от Константин Анастасов, се натъкваме както на несполучливи рими и шаблонни заемки /„чик-чирик”, „момиченце-кокиченце” и т.н./, така и на неуместна за възрастовата група лексика в реплики като: „младоженците... още се гушат в овеса” /„Горска сватба”/, или изобилните в „Словесна играчка”: „в любовта е обиграна само хубавата Ана”, „цяла в мирис и позлата в махалата ни е Злата”, „кой ще прави далавера – то се знае, че е Вера”, паралелно със стилистичната неяснота и нонсенс в „Умникът Крум”, „Скороговорка”, „Детски телефон”...

Стефка Данева в „Дружка” постига онзи дидактично овладян чудат изказ, който липсва при предишния автор. Без претенциозност, на този фон се открояват не само специфичната й дарба на професионален педиатър и вещ комуникатор с най-малките, но и лирическата такава. Трудно е да се отличи едно от друго по-сполучливо стихотворение. Тук са налице образотворческите находки, изобразителното умение, вкус и изразна мярка, отговорност към детайла. Необходима й е повече смелост. Това е една от хубавите книги, които прочетох. С вещия си правопис и пунктуация книгата има не само художествено-педагогическа, но и езикова стойност. В това отношение поздравления заслужава и редакторът Станини Дешева. Естетичният дизайн и автентичните детски рисунки превръщат книжката в истинско кокетно бижу за всяка домашна или училищна библиотека. Творец, от когото има какво да се очаква...

Антоанета Дойчинова и „Взезапната ми радост от безкрая” не са извън лоното на традиционната „женска поезия”, доколкото това понятие е в сила. От известен период в нея липсваха ярки художествени изяви. Подобно на амплоато на пазарджишки поетеси като: Цветанка Убинова, Ана Марина, Светла Димитрова, Екатерина Данчева, Виолета Дулчева, Диана Костова, Емилия Дулчева – Антоанета Дойчинова дебютира на широката сцена с подобна на тяхната изповедност /„Моята изповед”, „Съдбата ревнива”, „Отново”/, изпълнена на места с прозаична изразност, макар не и безвкусици, надскачайки всекидневното битово или празнично човешко общуване /„Вътрешен шок”, „Изповед пред Сафо”, „На безсмъртната любов”, „Химн за любовта”; на любимия съпруг/. Наченките на философизъм в изстраданото верую за същността на поезията, като култ и апел към духовно усъвършенстване, съдържат социален патос и родолюбивост: „Какво е всъщност мисълта? Тревога, която не заспива?” /„Най-сините посоки”, „ Поезия”, „Катарзис”/. Най-въздействащо в книгата е „Глас за България” /„На времето гоблена осквернен е... как без грижата за обща нива ще бъде всеки българин от нас...”/, което експлицира същинската й виталност, християнската смиреност пред Бог /което откриваме и при най-силните тук автори/ и мистичния кабализъм /сакралността на числото 8/, декларирани в „Пълнолуние”, „Безмълвната тайна”, „Възкресение”, „На твоя стар Омар Хайям” /„Животът – знай –е будност от безкрая!”/... В класическия си по форма стих авторката съзнателно борави с любими епиграфи на поетическите си образци Сафо и Петя Дубарова, и изразителни постояннни епитети /„елмазени”/. На места срещаме неумело римуване и „лапсуси”. Прекалено екзалтирано звучи мнението на компетентния редактор, че „авторката носи огромен лиричен талант”. По-скоро „поезия в партер с автора” е този обещаващ дебют, реализиран в 3-те темпорални цикъла, на които е разделена книгата, и... заявка за бъдеще!
Иван Йотов в „И пепелта през вековете свети” се откроява над тези творци, чиято книга безспорно е най-добрата от изброените досега. Авторът притежава литературна култура, определено се разграничава от баналността, но в търсенето на оригиналност не е постигнал категоричен успех. Тук художествената условност е ясно детерминирана, в благородните му граждански вълнения не се срещат неасимилирани влияния от подобните нему поети /Ангел Горанов, Иван Шопов, Спас Мантаров, на които е посветил стихотворения/... В неговите стихове нотката тъга винаги има и сатиричен привкус, и изказ, които обаче се нуждаят от своето още по-подобаващо творческо решение. Не им липсва лирическа дързост – и концептуално, и художествено. Тази поезия може да се родее с по-сериозните литературни стандарти, притежава по-богата визуалност и простор на сетивата, проектирани в реално-метафоричните вътрешни преживявания на лирическия герой: „От всяко тръгване на бялото – боли!...” /„Зима”/ . Трагичното му усещане за изгубена духовност ще срещнем и при следващия автор, както и бликащата любов и синовна загриженост към целия български свят. Авторът долавя магията на битието и ни я поднася в своите смели асоциации, в свободна форма, драматично, подтиквайки ни към лаконичен размисъл /„Тъжното цвете”/... Поет, комуто никак не е чужда резигнацията от съвременната действителност, от потъването в небитието на духовните ценности и оптимизмът на българина: „Жаравата не може да надмогне болката от огъня на българската мъка и гасне под нозете им!...” /„Нестинари”/ или „Загубили и вяра, и човечност, нехаем за околните съдби” /„Въпроси”/, „Човеколюбие и мъдрост! Останалото е живот на куче!” /„Религия”/, макар в подобни на „Обреченост” или „Орис” /от едноименния втори цикъл/ да долавяме песимизъм и меланхолия... В неговите стихове също откриваме любовни откровения, но талантливо пречупени през призмата му. Любимата „Жена” тук е много по-истинска и жизнеустойчива от цитираните подобни, макар „адютантът” й да е насъбрал в душата си „рани и белези през годините” /„Копнеж”/. Многократната му горчива любовна „Молба”: „Не идвай в спомените ми!”, напомня интонациите на Петър Москов в прекрасната балада „Почти забравена любов”, прочувствено изпълнена от Васил Найденов: „Защо се връщаш? Недей!...”, очертавайки своя собствена траектория „преди споменът да я размие”. Забележителни са финалните катрени в „Раздяла”: „Животът – този стар хитрец, с илюзии ни храни, и колкото по-остър е гладът, по-истински и дълго сме живели!” и екзактното: „За мене ти не си богиня, ни аз за тебе – твоят бог. Не искам и да си робиня, ни аз да бъда твоя роб!”, чиито римуване и смислов контекст са „омонимни” с тези на Цветелина Пройчева! В поезията съществуват подобни неведоми „корелати” още от Омирово време. Иван Йотов е поет с все по-ясна своя автентична физиономичност.

Марин Георгиев в „До жи вя ва не” излъчва обаянието на таланта, вродената поетическа дарба на осъществен „чист поет”, ако мога така да се изразя, като литературна образност и култура. В поетичната необятност си личат калените воини или ветерани на перото... Стихосбирката, завоювала първа награда в „пилотното” издание на националния конкурс „Теодор Траянов”, е своеобразна автоантологична ретроспекция, с дистанция във времето от годините след прехода до тревожното настояще, протогенезис на една бурна творческа одисея, където по-скоро трябва да се търси елементът на „какво липсва”, отколкото „какво присъства” като изразителност и изображение. Зад гърба си авторът има немалко великолепни поетически книги: „Село” /1975/, „Памет” /1979/, „От първо лице” /1986/, „Показалец” /1986/, „Показания” /1990/, в които ярко личи сериозната канава на неговата социална принадлежност, но същевременно и художественият замах на един нов тип модерна поетика. Енциклопедична личност – публикува и проза, занимава се с журналистика /главен редактор на в-к „Литературен форум”/, публицист, преводач, притежава и умения на график /автопортретът на корицата е негово дело/. Пътешествията до Унгария го сближават с литературната бохема, в лицето на Ищван Шинка, Йозеф Уташи, Ендре Рожа, Бенедек Киш... С подобаващ респект към обстойния критически преамбил на унгарския българист и естет Петер Юхас, анотацията на книгата по-скоро подсили бдителността ми, зад чиято обективност „бойните лаври” в занаята биха могли да се окажат „вехт атрибут на една безполезна епоха”... Истинската поезия не робува на мними скрупули в необозримите пространства и измерения на духа. В този смисъл книгата е най-хубавата от всички, които прочетох. Акуратна и пряма спрямо читателя, кадифено пастелна и монотонна, фразеологично понятна, с доминиращо класическо стихосложение, от нея извират извечните проблеми на битието. Далече от „шаблоните на реторичната и декламаторската, дворцовата поезия”, тя демонстрира овладяност и майсторство на изказа, идейна завършеност. И тук авторът не изневерява на колоритния си проникновен стил отпреди, наситен едновременно с изконна българска жизненост и носталгия по изгубения рай на митологичното българско село, на места с елементи на битова сюжетност и социален антагонизъм, илюстрирани вещо с рисунъка на живописни пасторални ескизи. Това не е аркадиен тип поет, както мнозина ехидно се опитват да му вменят, а поетът-стожер на народната душевност, апологет на нейния пантеистичен език и уникалната метрика на „мъдрата” й хороводност. В тези превъплъщения поезията на Марин Георгиев е близко до Николай Ракитин и Яворов /по отношение на религиозната й геоцентричност/, и Далчев /в магичността на предметния реализъм/... Известна е мисълта на Вовнарг, че „яснотата краси дълбоките мисли”, всъщност най-голямата сложност на словото е тъкмо в простотата, според древната китайска поговорка. Подобен вкус към експресионистичната сентенциозна „записка” откриваме като тенденция в последния, бих го нарекъл „хайку” или „дзен”, цикъл на книгата /„Само записвам”/, където в афористичен стил и тънко чувство за хумор Марин Георгиев показва перфектна ориентация и филологически усет и в лапидарния стих /„Втора жена”, „Сянка” и т.н./. Изключение правят „Душа” и „Бог” в горчивата му равносметка на отлитащото настояще, в нихилистично „очакване” на по-добро бъдеще, докато „подготвят нейде” неговата съдба: „Дори най-мъничката цел платих с преразход на живота си”. От множеството стихотворения сред останалите 6 калейдоскопични цикъла бих отличил характерологичните: „Ищван Шинка – селският поет”, „Лес”, „Огънят”, „Октомври”, „Пуста”, „Йозеф Уташи”, „Търново”, „Поплак”... Произведенията често са предхождани от встъпително мото, а нерядко предизвикателно са оставени без пунктуация /както Радой Ралин във „Войнишка тетрадка” или „модерните млади”/... Отчасти запознат с житието на поета, не съм убеден, че това е потенциалът на майсторската му четка, цялата му пъстра художническа палитра. Ако талантът е мъжество, както ни учи датският литературовед Георг Брандес, то би трябвало да очакваме и следващо „надскачане” на постигнатото до момента. Надявам се гражданският патос и драматизъм да не бъдат така семпли и туширани, завоалирани зад притворството на думите и инструментовката на стиха. Формалните недостатъци /особено в цикъла „Месецослов”/ на някои от стиховете, на моменти звучащи от словесна еквилибристика до сладникава шлагерност /„Лес тъмен”, „Смири се, бай Марине”, „Устата ти”, „Ти само”, „Юли”, „Изневиделица”/, не са в противоречие с неспокойната натура на автора в търсенето на нов тип версификация, включително и чрез множеството епиграмни „телеграфически съзерцания” по белите листове... Тембърът на поета е в ниския регистър, където умеят да се подвизават родените такива и за чиято мисъл „няма разстояния”, чрез която „благоденствам като крал над насъбраното имане, което и не съм мечтал” /из цикъла „Никъде”/... Тъжно, на доста места опечалено и песимистично звучи драматичният бунт на Марин Георгиев – до откровена меланхолия, алиенация, некрофилия и отчаяние /„Мъртвите”, „Очакване”, „Старостта”, „Сега, накрая”, „Село”, „В земята вкопан”/. Горчивото му хуманно слово, като познатия разсънен набат в една от предишните му книги, откънтява все по-осезаемо в душите ни дълго и след затварянето на тази. И ако ли в „Село” по дебеляновски ни звучи предаден на самотата, то на финала на книгата авторът по чудомировски ни маха за довиждане и „доживяване” в „Далечното Близко Отвъд през ефира”, което „извира” като изповед из Катехизиса на една противоречива душа.
Сборникът „Балкон с рози” е приятно литературно събитие за града ни, където подобни преводни издания са рядкост. Невероятният ерудит Стоян Бакърджиев и славистът Мария Генова са изявените лидери в тази сфера, но след кончината на първия, се чувства все по-осезаемият дефицит на такива. С чудесно графично оформление, живописна корица и илюстрации на Елена Острика, практичен формат и талантлива веща селекция на стиховете на италианските автори в нея, Иван Копривщенов и Виолета Дулчева наистина са сътворили стойностен съвместен продукт. Паралелно с чисто прагматичното владеене на чуждия език, двамата са положили изключително ползотворен труд и за благозвучната поетическа визия на представеното. Личат професионалният им опит и асоциативност като творци. Общо 13 са поместените имена на италианските поети от Салерно. Сред тях се открояват тези на Виторио Песха /висша хуманност, религиозно смирение, космополитизъм, дълбока любов и преклонение към любимата/, Елена Острика /универсализъм, благородство и необятност на творческия дух; фина метафоричност; съчувствие към съдбата на емигрантите и онеправданите/ и Пина Зосио /душевната хармония, символизъм/. Тематиката на произведенията е разнообразна, но и носеща специфичния топъл аромат на Средиземноморието. С ренесансова патина, в изящен ефирен канцонен стил се леят красиви рими и словосъчетания, облъхнати от аурата на широката благородна душевност на своите създатели. Сантименталното се преплита с възторженото, сакрално-изконното – със социално-битовото и космогоничното... Невъзможно е да се обемат безкрайните поетически „видения” и преживявания на авторите, пъстроцветно нюансирани в своите гама и тоналности. Често се обръщат към поезията, като към одушевено същество, олицетворяващо споделеността на Всемирния разум и светлина. Ще го открием и в стиховете на Естер Донатели, Франческа Мария Магалди /родителската святост/, Ида Донадио, Тереза Ротунно /жената-майка, мечтателката/, Мария Тотаро Пепе. Пасторалността, пейзажната тематика, в духа на патриархалната буколическа традиция, присъстват в лиричните еклоги и идилии на Антонелла Спарано Ристори и Розалба Фиерамоска /очудотворена „детскост” на възприятията, съкровен лиризъм/, където любовта към родната земя и жаждата за живот са деликатно „иткрустирани” с темата за душевния бунт, социалното неравенство и бедността. Особено сполучлив е преводът на творбата „Запява гората”: „Запява своята песен през октомври гората и падат листата в златисто легло...”. Естествено не можах да остана безразличен и към магнетичната романтика, бликаща от поезията на Розета Монтефорте Расалбито, чиито „Гондола”, „Желание” и „Мир” сякаш са закърмени в едно русло с невероятната природна стихия на Елисавета Багряна. Сами се убедете: „Греби, греби, любов моя! Отведи ме далече с гондолата, върху сладките води на езерото венецианско!” и „Вземи ме, лодкарю, в своята ладия лека, която безшумно цепи вълните смолни, и сякаш проправя от тук до небето пътека...” или „Богата съм с емоции, напрегната и силна!” и „Как ще спреш ти мене – волната, скитницата, непокорната родната сестра на вятъра, на водата и на виното...” Пантеистичният синтез на религиозното, библейското, проникновено-философското в спектъра на Енцо Джордано, съчетано с бохемското и епикурейското, но не до фриволно, наподобява натюрела на българския Кирил Христов – поразяваща прилика не само в стилистичния изказ, но и в светоусещането на двете разностранни проекции! Към подобни „препратки” навеждат и стиховете на Марелла Костабиле, която тълкува трагичното в човешката история, фаталната обреченост и неизбежност на смъртта.

Наистина и сборникът с италианска поезия, и отличените по-горе поетични книги, не на последно място като художествена стойност и въздействие – и злободневните сатирични епиграми и „саморасляци-приумици”, на Александър Йотов и Михаил Тодоров /чийто дебют приветствам/ ме заредиха с изключителна положителна енергия, удовлетвореност и усещането за кармична приобщеност към голямото европейско семейство. Ще си позволя да завърша с оптимизъм, провокиран от мисъл на последния автор, като своеобразен неин контрапункт: „Ние не губим човешкото в нас, а го преосмисляме с всяка нова епоха”...