Ангел Ников не е неизвестно име за плеядата български поети. За разлика от някои критици, което, разбира се, си е само за тяхна сметка. Но сметката на критиците не излиза поради това крива, както мнозина биха предположили. Защото така те придобиват възможността да погледнат на творчеството на Ангел Ников със свежи непредубедени очи, да го локализират в пространството на българското поетическо и така да открият заслуженото му място там. А че мястото е заслужено, в това не бива да има съмнение: независимо от факта, че Ангел Ников е далеч от жълтите столични павета, че неговото поетически житие е неразривно свързано с Димитровград, той е национален български поет, толкова български, колкото и всеки друг. А понякога и повече, защото едва ли е случайно, че неговата първа книга така е и озаглавена: „Българин да се наричаш“. Българин да се наричаш – и в Димитровград, и навсякъде другаде…
Оттук е ясно какви ще са неговите, казано по Вазов, „мойте песни“ – „жив отклик на духа народни“. Макар че той сам признава – понякога са песни наум (стихотворението „Живот“): „Тихо. Толкова тихо живея… / Като вода, която не иде на струи, / като песен, която на ум се пее…“ Важно признание, защото то ни позволява да ситуираме мястото на Ангел Ников в ефира на българското поетическо – той е един от тези, които някога назоваваха „тихи лирици“, но чиято „тиха лирика“ беше толкова силно чуваема, толкова ярко заразителна, че без нея никога повече не може мине хорът на поезията. Едно меланхолно усещане за света, който е толкова твърдоглав, толкова заплашителен, че единственото, което (ни) остава, е тъжно да тъжим за неговата несвестност. Ето как го прави Ангел Ников в „Нива“: „Насипвах пръст, засявах, пак орах – / пороите отвличаха пръстта. / Защото – казваха – са сврени зад гора, / на бурени обречени са тез места. // Изгърбена остана мойта нива. // Ведно събран: ту вкиснат, ту незрял / е залъкът – до питомното тича дивото. / И настървен – наблъскан в тоя, в другия скандал, / окото търси светлинки и нишките им тегли и тъче. / но пак животът се кикоти / и като порой по моя гръб тече.“ Това обаче не е примирение, това е мъдрост: мъдростта да знаеш, че животът не е нещо, от което можеш да очакваш мъдрост… Животът обикновено е глупав, дори в повечето случаи е глупав и добре, че са поетите, та да му показват и изказват неговата глупост: „Другото е от веялка вятър – / постни думи, празни клетви. / Нещо като газене из блато. // Нещо като свобода без жертви!“ („Важното!“) В това е мисията на поетите, в това е тяхната задача, в това е тяхната съдба, която е нерадостна съдба – никой не иска да знае и никой не иска да чува, че така, както е свикнал да живее, всъщност не живее. А за поета Ангел Ников няма нищо по важно от живеенето, то е, което прави смислено и оправдано пребиваването ни на този свят: „Живея себе си като човек, разбрал, / че дните трябва да се изживеят силно.“ („Моето верую“) Древните гърци имат такъв анекдот: минавал през един античен полис пътник, стигнал до мястото, където гражданите погребвали своите мъртви, зачел се по надписите на надгробните плочи и се учудил. Защото там пишело: „Тук почива Симихос, той живя 5 години, 3 месеца и 12 дни“, „Тук почива Диадоколос, той живя 18 години, 7 месеца и 3 дни“, „Тук почива Стриос, той изобщо не живя“. Попитал пътникът жителите на града: „Ама как така? Толкова рано ли умират хората по вашите места?“ А те му отговорили: „Не, не, земното битие на нашите съграждани е много по-дълго, но на надгробните плочи ние изписваме само времето, през което те истински са живели. Когато са живели смело и достойно“.
Е, нека се поклоним на Ангел Ников за почти 80-годишния му истински и достоен живот и да му честитим съвсем заслужената и напълно прилягаща му Национална поетическа награда „Пеньо Пенев“!
---------------------------------------------------------------------------------
© Митко Новков
© e-Lit.info Сайт за литература, 2012