Старчето не спира. Все още не разбирам добре езика. Повечето неща ги „долавям” по смисъл. Постепенно научавам навиците му. Обучава ме предимно с крясъци. Смалил се е от годините, но гласът му е млад, мощен и енергичен.
Мария!
Да, синьор Луиджи.
Аз вече се мия!
Виждам.
Но, аз не те виждам! Щом се доближа до чешмата вече трябва да си с кърпата до мен! – силата на звука се увеличава с всяка произнесена дума – къде ми е четката за зъби?
В чашата – соча и това се оказва огромна грешка.
Защо!? – гласът преминава във фалцет – Защо е в чашата!? Вече трябва да си я приготвила! Защо ти плащам!?
Ето. Готова е.
Не! Трябваше да е готова отдавна.
Добре. Утре ще бъде готова.
Талкът!
Какво за него? – пак не съм разбрала нещо.
Къде ми е талкът?
Не зная – поредна грешка правя и предизвиквам изригване на словесен вулкан, единственото, което успявам да разбера е, че съм глупава.
Изморен от сутрешното викане, синьор Луиджи сяда на любимия си стол и се заглежда в… нищото.
Мария!
Да, синьор Луиджи.
Изми ли пода?
Да.
Кога?
Тази сутрин – непрекъснато искам да кажа „Да, господин генерал”. Нямам представа защо, но тази фраза се е набила в главата ми и иска да излезе с маршова стъпка. Казвам я тихо. Той не чува добре и това си има своите предимства.
Защо не съм те чул? – пак вика, но е закусил и това омекотява крясъците.
Защото сте глух – казвам на български. Казвам го силно, очаквам реакция, но няма такава – Защото сте глух – превеждам на италиански, гледам го очаквателно, няма реакция и се уверявам, че наистина не чува добре.
Ние двамата живеем в къща, строена преди 400 години. Корените на някакво дърво са си пробили път до кухнята, надигнали са се, пропукали са пода и пълзят бавно към банята. Представям си как седя на тоалетната чиния и някакъв корен се промъква зад гърба ми, опипва врата, увива се около мен и стиска бедното ми тяло. Пукат кости, задушавам се и започвам да отбягвам това помещение.
Къщата е четиристотингодишна старица. Все още е жива. Боята от таваните се рони като изсъхнала кожа и посипва пода с люспи – мъртви клетки. Къщата има пърхот и се поти много. Потта мирише на мухъл, по стените има петна – жълтозелени, като под мишниците на непрана тениска. Един път в месеца идват от общината на оглед, за да се убедят, че тя не е паднала още. Отчитат пукнатините, записват и си отиват. По време на огледа Старчето е изключително любезно. Ако нещо не им хареса, ще го настанят в старчески дом. Той няма да преживее това унижение.
Олга, съпругата пред Бог и хората е починала преди 3 години. Разтворила е ръце и отлетяла. Като разплела пръсти, изпуснала синьор Луиджи и той се оказал на земята, заобиколен от всички ежедневни гадости, които Олга винаги поемала с готовност.
Ризо! Ризо бианко! – крещи и е неизтощим.
Да. Бял ориз – разбърквам с лъжица, показвам, подавам да опита.
Старчето яростно отблъсква лъжицата. Сипва вода в огромна тенджера, слага я да заври и не спира да бълва италиански думи. И изведнъж осъзнавам, че ако не млъкне, ще си тръгна веднага. Не млъква. Взимам си тютюна и излизам. Преди да завия в първата пресечка, чувам гласа му. Върви след мен и
крещи да се прибера веднага, защото не трябва да стои сам нито миг. Крясъците се блъскат в стените на къщите. Уличката е толкова тясна! Виковете му ще изпотрошат прозорците на съседите. Десетки очи внимателно следят събитието, прикрити зад дървените капаци.
Съседката излиза и също се развиква. Излиза и приятелят му, който е само на 93 години. Очаквам да ме убият с камъни. Оказва се, че ме успокояват.
Прибират ме в къщата и Старчето мирясва. Водата ври. Показва ми как се прави бял ориз: в литър вода се слагат няколко лъжици ориз. Когато омекне, се сипва в чинии и се залива с водата. Накара ме да го опитам. Отказах. Обиди се и не ми говори до вечерта. Бях невероятно щастлива.
След две седмици съвместният ни живот е така напаснат, че не виждам за какво би могъл да крещи. Дори се научих да намирам леглото без да паля лампата. Употребата на електричество след залез слънце е забранена. Къпането – също. Чакам го да заспи и опипом стигам до банята, мия се в пълен мрак и през цялото време си задавам въпроса: „Защо? Защо си причинявам това?”. След време спирам да се питам. Знам отговора. Аз нямам дом. Не бързам да се прибера…
Сутрин. Часът е 6.00. Промъквам се в кухнята, приготвям си какао, излизам в миниатюрното вътрешно дворче да пуша. Прозорците на тоалетните на три съседни къщи гледат към това място, но само Старчето има излаз. Дворчето е метър на метър. Има канал в средата. Преди години там са изхвърляли нощните гърнета и четиристотингодишна миризма на урина се смесва с цигарения дим. Чувам странни стенания от къщата на съседката. Стенанията се прекъсват от охкания и тихи, дрезгави звуци. Решавам, че възрастната дама прави секс с дърводелеца, който пък я посещава всяка вечер и спирам да обръщам внимание. Вече съм информирана за дълголетната потентност на италианците и късната сексуална активност на италианките, така че не се изненадвам. Пъшкането и охкането траят повече от двадесет минути, което си е добро време за любовници над седемдесетте. Старая се да не се смея. Няколко дни по-късно разбирам, че тези стенания са звуковия фон на всеизвестния италиански запек. Констипацията мъчи населението на полуострова, но то не спира да се тъпче с паста…
Тъкмо благодаря на Бог, че Старчето е столетник и не може да има сексуални мераци, и чувам:
Мария!
Влетявам в стаята.
Къде е сант Антонио!?
Кой? – абсолютно не мога да разбера.
Къде е сант Антонио!?
Толкова съм изненадана, че автоматично отговарям:
Ебеш ли го.
Беше тук! – пак стига до фалцет моето Старче, което означава, че ще крещи поне до обяд.
Кой е сант Антонио? – опитвам се го успокоя – Ще го намерим.
Всъщност, абсурд е да зная кой точно е сант Антонио, защото цялата къща е пълна с мадони, светци, разпятия, гипсови глави, светици и картички с пожелания „Бог да пази този дом”. Точно над възглавницата ми виси масивна гипсова отливка – главата Иисусова, с трънен венец и още детайли. Всяка нощ се моля гипсовият блок да не се стовари върху ми. Има електрически свещи, които паля всяка сутрин и гася точно на обяд. Едно кандило, което трябва винаги да свети в памет на Олга и още десетки броеници, провесени по стените и дръжките на шкафовете. Как бих могла да различа сант Антонио сред това струпване на светци?
Започвам издирване на изчезналия праведник. Не зная какво точно търся, но преравям всяко място.
- А-ха! Ето го! Намокрила си го! – Старчето победоносно вика.
Сант Антонио се оказва малка снимка на францискански монах, който държи в ръцете си момченце. Майка му стара. Отварям Гугъл и изчитам всичко за въпросния светец. Побеснявам и намирам житията на всички струпани в къщата безгрешници. Когото и да загубя, поне името му ще знам.
Ден след ден. Еднакви, шумни, изнервящи дни и изпълнени с престъпления нощи. Лъжа, че компютърът ми работи без електричество, лъжа, че не се къпя, лъжа, че не използвам пералнята, лъжа, че обичам паста и бял ориз… Толкова много лъжи не съм изричала през живота си.
Много лъжа тук – споделям със съседката от другата къща.
Иди се изповядай в неделя – ми казва съвсем сериозно.
---------------------------------------------------------------------------------------
Мария Станкова, "А Бог се смее", ИК "Лексикон", 2016
------------------------------------------------------------------------------------------
© Мария Станкова
© e-Lit.info Сайт за литература, 2017